Ще ни опази ли Страсбург от новата национализация?

Борисов гордо гледа багерите на "Хемус"

След тридесет години мътен и кървав преход, започнал с реституция и приватизация, преминал през инфлация и деноминация, историческият цикъл явно се затваря. Отново на мода е национализацията на частна собственост. Цацаров и Гешев вещаят разкулачване на "лошите" приватизатори, а държавата все по-настървено заграбва частна собственост под благовидния претекст за реализация на крупни инфраструктурни проекти – магистрали, газопроводи, околовръстни шосета …

Отвлечените японци и корупцията

Строежът на пътища е гордост и фиксация на Бoйко Борисов. С неопровержимата мантра за построените магистрали, по които българите пътуват до нашето и до чуждите морета, премиерът неутрализира скандалите, свързани с корупция, некадърност и рутинна глупост, в които управляващите непрестанно се забъркват. В сянката на премиерската гордост остават въпросите за цената и качеството на новоизградените пътища. По темата вече има и фолклор – забавна история за японци, на които се наложило нощем да пътуват с такси от Бургас до София. Било им обяснено, че ще пътуват по магистрала и ще пристигнат бързо. Усещайки с телата си скоростта и качеството на настилката между Пловдив и Стара Загора, те съобщили на тел.112 за вероятно отвличане. Историята мълчи за културния шок от успокоението, че точно друсането доказва, че са на магистрала "Тракия".

Скоро видяхме как за строежа на магистрала "Хемус" избраната от управляващите строителна фирма, демонстрирайки безнаказаност, съсипва коритото на р. Вит край "Боаза" и живота на хората в съседното село Брестница. Освен популистките цели, строежът на големи инфраструктурни обекти има и прагматична цел – да бъде усвоен и преразпределен между фаворитите на властта крупен обществен и европейски финансов ресурс. Това става толкова по-бързо и ефикасно, колкото по-бързо приключват процедурите по отчуждаването на терените, върху които ще бъдат изградени тези обекти. Когато корупционният интерес е огромен, а участниците в разпределението са "гладни" и нетърпеливи, косвените жертви – частната собственост, правото и справедливостта - нямат значение.

През последните 3-4 години десетки граждани търсят правна помощ срещу брутално одържавяване на техни имоти на цени многократно по-ниски от пазарните. За съжаление в повечето случаи те не получават защита от националните съдилища. Вместо да прилагат Конституцията и принципите на правото, те най-често определят обезщетенията по Наредба на Министерския съвет (МС), който явно е заинтересован от евтиното отчуждаване. В тези случаи единствената защита може да се търси в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.

Това си е конфискация

Въпреки несъмнената обществена полза от магистралите, неприемлива за правовата държава е политиката на одържавяване на частни имоти за тяхното изграждане на символични цени, многократно по-ниски от пазарните. В някои казуси одържавяването е de facto конфискация, нарушаваща две норми от конституцията (чл.17, ал.3 и ал.5), които прокламират, че "частната собственост е неприкосновена", както и че "принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон". Конституцията поставя и условието, че отчуждаването се допуска, ако нуждите "не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение."

Според задължителните за националните власти правни стандарти на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, при всяко принудително отчуждаване на частна собственост трябва да бъде намерен разумен баланс между обществения интерес и индивидуалното право на собственост. Това означава следното - държавата само в краен случай може да посяга към частни притежания. Когато това е неизбежно, заради спецификите и обществената значимост на изграждания обект, тя трябва да намери най-меките и щадящи форми на намеса в неприкосновената собственост. Поради липсваща институционална култура и адекватна съдебна практика, горните принципи, които са аксиоми за съда в Страсбург, системно и без сериозна обществена съпротива се игнорират у нас.

Според Закона за държавната собственост (чл.32 ал.2) равностойното парично обезщетение се определя въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики (пазарни аналози), намиращи се в близост до отчуждавания. Дотук добре, но още следващата алинея от закона (чл.32 ал.3) и допълнителните разпоредби на същия закон въвеждат ограничение, което деформира и обезсмисля това правило. Ограничението е в това, че цените на "имотите с подобни на отчуждавания характеристики" са критерий за дължимото обезщетение, само ако през последните 12 месеца в съответната Служба по вписванията са отразени поне 2 продажби на такива имоти. Така дори цените на съседни имоти с идентични характеристики, тенденциозно са изключени от пазарните аналози, ако същите имоти са продадени повече от година преди възлагането на оценката от инвеститора.

Защо една година?

Логично възниква въпросът защо, след като уж се търсят имоти с най-близки характеристики до отчуждавания, периодът за търсене на сходни сделки (пазарни аналози) е сведен само до 1 година. Такъв подход би бил оправдан само при динамични и драматични промени в цените на земята, каквито не се случват поне от 10 години. Ако действително се търсеше равностойност на обезщетението, несъмнено щеше да се търси пазарен аналог с максимално близки характеристики в значително по-дълъг период. Цената на имота лесно може да бъде коригирана със съответни коефициенти, отчитащи динамиката на пазара в съответния район през относимия период дори ако сделката е сключена преди 10-15 години. Вместо това, ако за последните 12 месеца в Службата по вписванията не са отразени поне две сделки със сходни имоти, обезщетението е по Наредбата на Министерския съвет (МС) за реда за определяне на цени на земеделските земи (Наредбата). В чл.3 от същата наредба са посочени т.нар. "начални цени" на земеделските земи според категорията им, които не са актуализирани от 1998 г. Поради липсата на актуализация в продължение на повече от 20 години, цените на отчуждените имоти, изчислени по Наредбата, дефинитивно не са "равностойно обезщетение" по смисъла на Конституцията.

Усещането за целенасочено ощетяване на гражданите е засилено от липсата на установен в закона механизъм за отчитане на индивидуалните характеристики на отчуждаваните имоти и на извършените в тях подобрения. Поради този законодателен "пропуск" често се случва за поддържан, електрифициран и водоснабден имот да бъде определено същото обезщетение като за пустееща нива, в която подобни инвестиции не са правени.

Друго ограничение във вреда на собствениците на отчуждавани имоти бе наложено с отпадането през 2014 г. от пазарните аналози на всички ипотеки, с изключение на тези, които обезпечават покупко-продажби на недвижими имоти. Логическият, икономически и правен абсурд на това изменение в Закона за държавната собственост е явен, тъй като с ипотечни кредити се купуват предимно къщи, апартаменти и урегулирани парцели, които много рядко се отчуждават за изграждане на инфраструктурни обекти. Противоправната и неморална цел на законодателната промяна е практическо изключване на ипотеките от пазарните аналози. Така законът изкуствено тика огромна част от отчуждаваните имоти в хипотезата, при която обезщетението се определя по Наредбата на Министерския съвет, който няма интерес от справедливо обезщетение. В подкрепа на тезата ни е и фактът, че със същата промяна в закона от пазарните аналози отпаднаха възмездните сделки с недвижими имоти, сключени от търговец и продажбите на идеални части от имоти.

Съвършена безизходица

Така цикълът на съвършената безизходица се затвори. Първо Министерският съвет решава къде ще строи магистрала. После патриотично настроени депутати, ръчно управлявани от Б. Борисов, променят закона така, че същият Министерски съвет, ръководен от същия Борисов, да реши дали и с колко да възмезди собствениците на отнетите имоти. Тъй като редът за обезщетение "по Наредба" е вкаран в закон, националният съд, индоктриниран в подчинение на правния формализъм, най-често механично валидира оценката на т.нар. "независим оценител", определена пак по същата Наредба на МС, превръщайки я в съдебен акт. Така се стига до откровен правен и логически оксиморон. Вместо гъвкава и адаптивна правна уредба, която да намира най-подходящите пазарни аналози за всеки конкретен случай, Законът за държавната собственост de facto "възмездява" огромна част от одържавените имоти със символични обезщетения, определени от администрацията по антипазарни формули.

Неумолимият глад и незадоволимият нагон на управляващите към нашата собственост буквално изригнаха в промяната на Закона за държавната собственост (в сила от 30 юли тази година). Струва си да се отбележи, че това е 26-та промяна в този закон за последните 10 години. С нея се възкресява перверзната идея на ГЕРБ за предварително изпълнение на акта за отчуждаване на набелязания имот. Емблематичен за отношението на управляващите към конституционните принципи на правовата държава е фактът, че предварителното изпълнение се въвежда отново в разрез с Решение № 6 на Конституционния съд (КС) от 15.07.2013 г., по дело № 5 от 2013 г. За да бъде "финтиран" Конституционният съд, с последните промени в закона предварителното изпълнение формално се допуска от съд. Законът обаче практически задължава съда да направи това с изключение на статистически пренебрежимите хипотези на отчуждаване на единствено жилище.

Имате съсед, който рита с Борисов? Не е добре...

Друга от промените в закона от 2019 г. е качествен скок в държавната политика за "закрила" на неприкосновената частна собственост. Тя предвижда право на държавата да отчуждава частни имоти за изграждане на индустриални зони и технологични паркове, обявени от Министерския съвет за национални обекти. Така собствеността ни вече може да бъде национализирана не само за важни обществени нужди, но и за частни проекти на близки до управляващите, които могат да мотивират МС да обяви грандоманските им проекти за "обекти с национално значение". Тази иновация, "узаконява" не само експроприацията на частна собственост, позната от времето на социализма, но и заграбването на частни имоти, за да бъдат подарени на фаворитите на властта.

Представете си, че имате прекрасна къща с просторна градина. Имате обаче и завистлив съсед, който редовно рита топка с Б. Борисов, и си е харесал вашия имот за "технологичен парк". Познайте колко време ще е нужно на премиера, който миналата събота за 20 минути уважи Венецианската комисия и реформира прокуратурата, да превърне двора и къщата ви в "национален обект"…

Когато даваме е така, когато вземаме е друго

На фона на описаната тенденция, илюстрираща политиката на държавата, когато трябва да плаща за отнети частни имоти, диаметрално противоположен е нейният подход, когато тя има интерес даден имот да бъде оценен по реалната му пазарна цена. Когато Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), реши да отнеме даден имот, за да докаже незаконен произход на средствата, с които е придобит, тя го оценява по пазарни цени (чл.148, ал.2 от ЗКПКОНПИ), без ограничения, свързани с период на придобиването и пазарни аналози. За разлика от отчуждителната процедура по Закона за държавната собственост, при която цените на пазарните аналози се вземат от съответните нотариални актове, при конфискацията комисията анализира пазарната ситуация към процесния период, игнорирайки посочената в нотариалния акт цена.

Само преди седмица съдът в Страсбург осъди България затова, че четвърт век спъва реституцията на земеделска земя в квартал "Враждебна" на близо 150 души. Този пореден реституционен казус, доказва, че държавата много трудно връща отнета собственост. За сметка на това, както видяхме, отнемането на частни имоти става чевръсто и почти безплатно. При безпомощността на българските съдилища, жертвите на новата национализация, както и тези на избирателната реституция, явно пак ще търсят защита в Страсбург срещу произвола на своите избраници в парламента и на своята държава.

*Текстът е написан за Mediapool

Споделяне

Още от Анализи и Коментари

Трябва ли България да спре Северна Македония за ЕС?