Ще преговаряме с молла Омар, а може би с Осама бин Ладен

Стана модерно западни лидери, в това число и генерали, да говорят за диалог с талибаните. Изглежда обаче никой всъщност не е готов за това. Разбираемо е. Почти невъзможно е за едно демократично правителство да воюва с бунтовници, да жертва човешки животи и в същото време да се среща и да преговаря с техни представители.

Ако се знаеше, че правителството на Джон Мейджър изпраща съобщения до военния съвет на ИРА през 1993 г., докато ИРА взривяваше деца в Уорингтън, вероятно щеше има размирици. И въпреки това, бяха установен тайни контакти, които доведоха в крайна сметка до мирния процес в Северна Ирландия.

Изглежда, ние, западните страни, следваме определен модел на поведение, когато се изправяме пред терористични кампании. Първо воюваме срещу тях, след това преговаряме и накрая се държим с тях като с държавници. Това направи Великобритания с Менахем Бегин и Иргун в Израел, с Джомо Кениата и Мау Мау в Кения, и с архиепископ Макариос в Кипър.

Участвах в една от тези трансформации на британската политика. Когато като началник на канцеларията на Тони Блеър се срещнах за първи път с Джери Адамс и Мартин Макгинис в Белфаст през 1997 г., а не бях благосклонно настроен спрямо ИРА. Те бяха застреляли баща ми по време на Втората световна война, а брат ми, който беше работил за Маргарет Тачър, осем години фигурираше в списъка на хората, набелязани за екзекуция от ИРА.

Отказах да им подам ръка - жест, за който съжалявам. Сега Макгинис е заместник на първия министър на Северна Ирландия и играе първостепенна роля в укротяването на онези републиканци дисиденти, които все още се опитват да се занимават там с тероризъм.

Процесът на помирение с терористичните групировки не е присъщ само на Великобритания. Докато подготвях документален филм, аз разговарях с Яир Хиршфелд, който преговаряше  с Организацията за освобождение на Палестина (ООП) в Осло, с Джеймс Лемойн, който беше специален представител на ООН в преговорите с бунтовниците на ФАРК в Колумбия, и с Мартин Грифитс, който ни помогна да започнем преговори с "червените ризи" в Тайланд.

Разбира се, всеки конфликт е различен, но изглежда има и някои общи моменти, например как да установиш контакт с терористите, как да създадеш канал, как да превърнеш този канал в преговори и накрая как да осигуриш дълготраен мир.

Прилагат ли се някои от тези уроци към новите ни врагове - талибаните и Ал Каида? Има ли добри и лоши терористи или е просто въпрос на време преди да започнем диалог и с тях?

Опитът ни в Северна Ирландия показва, че преди да се появи възможност за съдържателни преговори и двете страни трябва да са стигнали до заключението, че не могат да спечелят по военен път. Контактите обаче могат да започнат преди това.

В Северна Ирландия Майкъл Оутли, офицер от тайните служби с кодово име "Алпинист", създаде канал за контакти с ИРА през 1974 г., който той нарече пред мен "бамбуковата тръба". Същата тази "бамбукова тръба" беше използвана за предаване на съобщения между Мейджър и Макгинис през 1993 г.

Първият етап при такъв процес обикновено е да слушаш оплакванията на екстремистите и да спечелиш доверието им. Преговарящият трябва да разбере текущите проблеми в терористичното движение и натиска върху лидерите му. Това може да отнеме време. Хиршфелд започна контактите си с ООП десет години преди преговорите в Осло, а срещите на Лемойн в джунглата продължиха години преди да се стигне до преговори.

Първоначалните срещи имат проучвателна цел. За терористичните групировки е лесно да останат обединени, докато разговарят само помежду си и исканията им са само отрицателни.

Смисъл от разговори с ИРА нямаше, докато целта им бе "британските военните вън". Същото важи и за Афганистан. Талибаните ще трябва да надживеят единственото си искане чуждестранните сили първо да напуснат, и да обмислят какво всъщност искат да постигнат. Какви промени искат в афганистанската конституция? Какво да бъде разпределението на властта между пущуни, таджики, узбеки и другите малцинства? Как да покажат, че са се отделили от Ал Каида? Какво отношение да заемат спрямо правата на жените и образованието на децата?

Вероятно те не са обсъждали помежду си тези въпроси, но откриването на канал за контакти ще им помогне да започнат съставянето на отговорите. А опитът от други конфликти предполага, че това може да отнеме дълго време.

Опитът показва и че подобни разговори не могат да бъдат водени в публичното пространство. Хиршфелд смята, че запазването в тайна на преговорите в Осло е било необходимо за техния успех, което важи и за първоначалните контакти с ИРА. Нито една страна няма да бъде готова да разкрие публично отстъпките, които прави, а ще започне да ги разглежда само зад закрити врата.

Едва когато се достигне до фазата на същинските преговори, процесът може да стане публичен - когато има примирие и убийствата от двете страни са спрели. Преговорите с талибаните трябва да бъдат водени от правителството на Афганистан, а не от силите на НАТО.

Някои коментатори все още смятат, че има алтернатива. Те сочат успешното унищожаване на тамилските тигри от правителството на Шри Ланка като доказателство, че разгромът на терористите е възможен и само с военна стратегия. Но както заяви Ерик Солхайм, норвежкият преговарящ с Тигрите, победата на бойното поле не е краят на историята. Докато не бъдат разгледани политическите искания, които стоят в основата на конфликта, терористичната кампания вероятно ще започне отново под друга форма.

Накрая винаги трябва да има политическо решение. Силният военен натиск да бъдат убедени бунтовниците в невъзможността за успех, съчетан с предлагането на политически изход, изглежда са единственият начин за решаването на подобни конфликти. Ако историята въобще може да ни бъде ориентир, през следващите няколко години ще повтаряме модела, който използвахме при Бегин, Кениата и Макариос, и ще говорим с молла Омар, а дори може би с Осама бин Ладен.

По БТА