Щеше ли пророкът Мохамед да промени "Света София"

Скорошното решение на турското правителство да превърне величествената "Света София", някога най-голямата катедрала в света, от музей отново в джамия е лоша новина за християните по целия свят. Сред тях са и папа Франциск, който каза, че изпитва болка от решението, и духовният лидер на православния християнски свят, вселенският патриарх Вартоломей, който заяви, че е "огорчен и потресен". Съпоставено с радостта на консервативните мюсюлмани в Турция, всичко това може би изглежда като нов епизод от добре познатата стара история: ислям срещу християнство.

Някои мюсюлмани обаче, включително аз самият, не изпитваме напълно удовлетворение от тази историческа стъпка и имаме основания: принудителното трансформиране на храмове, каквото е имало много пъти в човешката история във всички посоки, може да бъде поставено под въпрос дори и от чисто ислямска гледна точка.

За да разберем защо, нека погледнем внимателно ранния ислям, възникнал в Арабия от седми век като монотеистична кампания срещу политеизма. Пророкът Мохамед и малка група вярващи гледат на по-ранните монотеисти - юдеи и християни - като на свои съюзници. По тази причина, когато първите мюсюлмани са преследвани в езическа Мека, някои намират убежище в християнското царство в Етиопия. Години по-късно, когато пророкът Мохамед управлява Медина, той приема група християни от град Наджран да извършат богослужения в собствената му джамия. Подписва с тях и договор, който гласи:

"Не бива да има намеса в практикуването на тяхното вероизповедание. Никой епископ няма да бъде отделен от своята епископия, никой монах от своя манастир, никой свещеник от своята енория".

Този религиозен плурализъм е отразен и в Корана, където се казва, че Бог защитава "манастири, църкви, синагоги и джамии, в които се споменава името Божие" (22:40). Това е единствената сура в Корана, в която се споменават църкви и то само по уважителен начин.

Със сигурност тези телогогически връзки не са пречка пред политическите конфликти. Не попречиха и на мюсюлманите, точно след кончината на пророка Мохамед, да превземат християнски земи - от Сирия до Испания. Но все пак, ранните мюсюлмански завоеватели правят нещо необичайно за онова време: Не докосват храмовете на подчинените народи.

Духът на Пророка е най-добре представен от неговия втори халиф Омар ибн ал-Хаттаб, скоро след неговото превземане на Ерусалим през 637 г. Градът, който е бил управляван векове наред от християни, е презвет от мюсюлманите след продължителна и кръвопролитна обсада. Християните се страхуват от клане, но вместо това намират "аман" или безопасност. Халиф Омар, "слуга на Бог" и "командващ правоверните", им дава сигурност "за техните притежания, техните църкви и кръстове". Обещава и друго:

"Църквите им няма да се отнемат за жилища и няма да бъдат унищожавани, нито кръстовете ще бъдат махани".

Християнският историк Евтихий разказва дори, че когато халиф Омар влязъл в града, ерусалимският патриарх Софроний го кани да се помоли в най-святия от всички християнски храмове: църквата Възкресение Христово. Омар вежливо отказва, като казва, че мюсюлманите могат по-късно да приемат това за основание да превърнат църквата в джамия. Вместо това той се моли на празно място, пренебрегнато от християните, но почитано от евреите, тогава както и сега, като най-свещено за тях място - Храмовия хълм, където днес се издига Стената на плача, последната структура, запазена от древен юдейски храм, и където са построени Джамията на Омар и Купола на скалата.

С други думи ислямът навлиза в Ерусалим без наистина да го трансформира. Дори "четири века след мюсюлманското превземане", както отбелязва израелският историк Одед Пери, "градският пейзаж на Ерусалим продължава да е доминиран от християнски обществени и религиозни сгради".

Ислямът все пак става религия на една империя, която, като всички империи, трябва да оправдае апетита си за господство. Скоро, някои юристи намират извинение да бъде превъзмогнат ерусалимския модел: християните получават пълна безопасност, защото приемат да се предадат мирно, но градовете, оказали съпротива на мюсюлманските завоеватели, са отворени за плячкосване, поробване и преустройване на църквите им.

По думите на турския учен Неджметтин Гюней това легитимиране на преустройването на църкви не идва нито от Корана, нито от примера на Пророка, а от "административeн порядък". Юристите, повдигнали въпроса, добавя той, "вероятно са се опитвали да създадат общество, което демонстрира върховенството на исляма във време на религиозни войни".

Друг учен, Фред Донър, специалист по ранния ислям, твърди, че този политически курс е изопачил дори документираното положение на нещата на по-ранен етап. Така например, християните в Дамаск получават версии на "аман", според които на мюсюлманите се предоставят "половината от техните домове и църкви". В по-ранна версия на документа, няма подобна клауза.

Когато османците достигат портите на Константинопол през 1453 г., ислямските позиции отдавна вече са империализирани и втвърдени на фона на безкрайните конфликти с Кръстоносците. Възползвайки се от спорно разрешение на Ханафийската школа по юриспруденция, която следват, те видоизменят "Света София" и още няколко големи църкви. Но правят също и други неща, които представят по-добри ценности на исляма: осигуряват пълна защита не само на източното православие, но и на арменските християни, наново изграждат Истанбул като космополитен град, а скоро след това приемат и испанските евреи, бягащи от Инквизицията.

Днес, векове по-късно, въпросът пред Турция е кой аспект на това сложно османско наследство е действително по-важен.

За набожните консерватори, които през последните две десетилетия осигуряват подкрепа за президента Реджеп Тайип Ердоган, главният отговор изглежда е имперската слава, въплътена в един абсолютен управник.

За останалите турци обаче величието на османците се крие в техния плурализъм, извиращ от самото сърце на исляма, който би вдъхновил някои по-различни действия днес - може би отварянето на "Света София" и за мюсюлмански, и за християнски богослужения, както от години препоръчвам. Друга стъпка би могла да е отварянето отново на православната семинария Халки, открита през 1844 г. под османско покровителство и станала жертва на секуларисткия национализъм през 1971 г., която и днес обаче стои затворена въпреки призивите на активистите за религиозна свобода.

За по-широкия мюсюлмански свят "Света София" е напомняне, че нашата традиция включва както непреходната ни вяра и ценности, така и наследството на империализма. Второто е горчив факт от историята, също както християнският империализъм или национализъм, който е взимал на прицел наши джамии и дори човешки животи - от Кордоба до Сребреница. Днес обаче, ние трябва да се опитаме да излекуваме тези рани от миналото, а не да отваряме нови.

Така че ако мюсюлманите действително искат да съживят нещо от миналото, нека се съсредоточим върху модела, започнат от Пророка и прилаган от халиф Омар. Това значи да не бъдат изменяни или преизменяни никакви храмове. Всички религиозни традиции трябва да се уважават. А благородството на толерантността трябва да надделее над дребнавостта на усещането за превъзходство.

По БТА