Щит, кръстопът и национална идентичност

Щит, кръстопът и национална идентичност

Родената през 1949 г. в Хърватия Дубравка Угрешич, години наред преподава руски език и литература в Загребския Университет. Романът ѝ “Щефица Цвек в лапите на живота“ ("Štefica Cvek u raljama života") има голям успех и е филмиран.

След пламването на югославските войни, Дубравка Угрешич отказва да участва в националистическата истерия и да бъде хърватски “патриот” като еднакво се отвращава и от сръбския, и от хърватския национализъм. Сънародниците ѝ обявяват това за национално предателство и тя е принудена да емигрира (една статия от 1992 г. обвинява пет хърватски писателки, между които и Угрешич, че са “вещици, които изнасилват Хърватия”).

Дубравка Угрешич живее в Амстердам, но куфарът ѝ винаги е готов за път. През последните години преподава съвременна руска и средноевропейска литература в европейски и американски университети. Книгите ѝ са издадени на десетки езици, по някои от тях са създадени театрални постановки. Произведенията ѝ са удостоени с редица международни отличия, сред които годишната швейцарска награда Charles Veillon (1996) за най-добра есеистична книга, холандската Verzetsprijs (1997), Австрийската държавна награда за европейска литература (1999), германската награда за есеистика "Хайнрих Ман" (2000), италианската Premio Feronio (2004) и наградата на Английския ПЕН център (2005). Дубравка Угрешич е позната на българските читатели с романите "Форсиране на романа река" (1988), "Музеят на безусловната капитулация" (1997), "Министерство на болката" и с есеистичните книги "Американски речник" (1993), "Култура на лъжата" (1996), "Четенето забранено" (2001) и “Няма никой вкъщи" (2006).


“ Където и да се намирам, ако случайно някой земляк ме хване по телефона, той веднага ще попита:

­- А те пишат ли нещо за нас?

При това “те” са жителите на държавата, в която се намирам, а “ние” - ­ хърватите, сърбите, босненците…

­ -  Е, чак нещо специално не… ­- казвам предпазливо.

От другата страна се чува тягостно мълчание, изразяващо и съмнение, и разочарование едновременно.

Малките народи на Балканите така и не могат да се лишат от светлата вяра в огромната си геополитическа важност. Мнозина ще се съгласят, че са бедни, нетолерантни, някои даже ще се помъчат да се примирят (макар и със свито сърце) и с това, че Адриатика не е най-красивото море на света (но затова пък е най-чистото!), но никой, абсолютно никой няма да се съгласи, че Балканите са незначителен геополитически фактор.

Защото те са “щит” и “кръстопът”. Хърватско никога не е била нищо друго освен “щит”. Най-напред “щит” срещу турците (ако ги нямаше хърватите, те и до Виена щяха да стигнат), после срещу комунизма (а комунисти, както е известно, бяха и си останаха само сърбите) и накрая ­ щит на Западната цивилизация, защото ако Хърватско не съществуваше, Балканите най-спокойно щяха да плъзнат (отново!) чак до Виена. При това под думата Балкани се разбира “сръбски, православни, варварски орди”. Хърваткя, разбира се, е известна и като кръстопът ­ морски, железопътен, въздушен.

“Щитът” и “кръстопътят” представляват държавно - национални фантазми, въоръжени навсякъде с една и съща мъглява и абсурдна аргументация, но най-вече, ако от “хърватския щит” се поеме на Изток. И Босна е щит и кръстопът, и Сърбия, разбира се. И Македония, къде без нея. Моя приятелка, която пътува често из южните държави на бившата Съветска империя, казва, че съвсем същите фантазми за себе си имат и грузинците, и азербайджанците, и туркмените, и таджиките, и киргизите.

Понякога започвам да се окайвам. Да си малък народ, как да е, преживява се някак, но да си малък народ и да си нямаш нищичко, това вече не се търпи. А пък, ако не дай си Боже, се окажеш в ролята на представител на тоя малък народ, тогава вече оправия няма…

 *Из есето “Време и пространство”, Дубравка Угрешич, “Няма никой в къщи”, изд. “Факел експрес”, София 2006


Една вечер, в края на май, седим с Дубравка Угрешич в апартамента ѝ в Амстердам и говорим за какво ли не – за Холандия, за Европа, за емигрантите, за национализма, но най-вече за нашите си балкански работи, до болка познати. Бързам веднага да кажа на Дубравка, че не само хърватите са “щит и кръстопът”. И ние, българите сме “щит и кръстопът”. И ние сме спасили Европа от “турците”, да не се хвалят толкова хърватите,че ако ги чуе Божидар Димитров... Като казвам Божидар Димитров, сещам се за “баташките страсти” и ѝ разказвам за истерията около един научен проект, за политическите декларации на българския президент, стар приятел на Милошевич, за лъжите и манипулиращите заглавия във вестниците и електронните медии, за срамната забрана на научна конференция и за безобразните заплахи, отправени към изследователите.

На площада в Батак беше опънат плакат: “Балева - на дръвника, швабата юдеин – на кол!". Пред плаката се изтъпани български народен представител и лидер на политическа партия. Не съм вярвала, че това може да се случи в България.

Винаги и навсякъде може да се случи.

Кога се появява национализмът, кога има среда да се развие?

Винаги се заражда при определено стечение на обстоятелствата, но основата за фашизацията на едно общество е страхът. Страхът да бъдеш отлъчен, страхът от анатема, от excommunication....Хората са свикнали да живеят групово и страхът да те изгонят от групата, да те обявят за “персона нон грата” е много силен. Този страх го има и на битово ниво, той е ежедневен  - всички са там, а аз не съм, всички са поканени, а аз – не. Или: всички правят така, а аз - не. Този страх - да останеш извън групата - е основата, върху която се гради и фашизацията на обществото - страхът от изгонване, страхът да те обявят за родоотстъпник.

Мен ме отлъчиха за една нощ. И съм се питала как е възможно и защо изведнъж всички се отдръпнаха. Защо никой от моите колеги, с които съм работила повече от 20 години не ми се обади по телефона? Дали щяха да ги убият, ако бяха разговаряли с мен? Или да ги уволнят? Не. Просто те останаха в групата, а аз бях извън нея. Те бяха отсам, а аз – оттатък. Аз не бях от тях. Аз бях друга.

Но другият винаги го има. Как ще разбереш, че си жена, ако няма мъже? Как ще разбереш, че си бял, ако не съществува черна или жълта раса? Ние си градим идентитета върху другия, върху това че го има другия, различния. Как ще разбереш, че си българин или хърватин, ако няма сърби, турци, германци, французи... И тук вече се включва психологията –моята националност е по-добра, моята раса е по-добра... “Кока-колата е по-добра от Пепси-колата”. А защо? Ами как, това всеки го знае! Та така - това са някакви “свети истини”.  Мисля, че национализмът е всъщност израз на дълбок провинциализъм.

Добре, а има ли разлика между национализъм и патриотизъм?

Националната идея се формира през 19 век и тогава патриотизмът просто си влизаше в “пакета” от задължения. Тогава “трябваше да си патриот”. Съществуваха големи империи, например Австро-Унгария или Османската империя и народите в тях се бореха за независимост. Но днес не живеем в 19 век, нали? Нещата са различни. Сега в Сърбия и Хърватия даже имаше спорове: а защо да не направим разлика между  добрия и лошия национализъм? Защо не разграничим добрия от лошия националист? А има ли добър фашист и лош фашист? Няма и няма и да има.

А патриотизмът?

Патриотизмът предполага любов, но любовта е избор. Вече не живеем в 18 век, та да те оженят насила или пък да те улучи стрелата на Амур и на тази стрела да пише “България” или “Хърватия” или “Сърбия”. Вече всичко е въпрос на избор, не на “дълг’. Ти, за да си патриот, трябва да си обиколил целия свят, пък да кажеш - ето това е,  което най-много обичам. Обикновено “патриоти”  са тези, които никъде не са пътували. Или пък са били в чужбина и там са ги обидили, та си обичат само “своето”.

Да, но пък човек си обича децата или родителите не защото те са най-доброто на този свят, а защото са си неговите деца или неговите родители.

Е, да, но родината нито ти е дете, нито ти е майка. Родината е някакво пространство...

Наистина твърде дълго бе експлоатиран образът на родината като майка, а доскоро даже ни учеха, че и Комунистическата партия ни е майка. 

Това  е интересно, сега ми идва наум, но Родината (Патриа) винаги е изобразявана като жена. И тя винаги е невинна, а нея я поругават. Поругават я, разбира се, винаги чужденците. А ние трябва да браним нейната чест.

Но може би човек свързва родолюбието с обич към родното място, със своите спомени, с детството си, с това че познава тези места...

Да, така е, но това не е патриотизъм, това са си твоите спомени, твоите емоции, твоето детство. Това не е любов към родината. За мен патриотизмът е абстрактна категория.

Всъщност, може би патриотизмът е необходим като колективно изживяване, за да може по-лесно да се манипулират големи групи от хора? Защото, ако това е естествена любов, то тя е интимно, лично преживяване и няма място в колективни мероприятия, няма нужда от площадни крясъци и пропагандни декларации? Човек не се обяснява в любов на площада или по телевизията.

Да, и аз не мога да ги разбера тези патриоти, особено тези нашите сръбските и хърватските патриоти, които се бият в гърдите. Например, сръбският патриотизъм, ако изобщо съществува, то това не е любов, ами извратеност някаква. Как може да твърдиш, че обичаш страна, която е грозна и изостанала, където хората живеят мизерно и се избиват едни други? А отгоре на това и казваш: на мен си ми е супер! Ами ти си мазохист тогава!

Е, има и ирационална любов...

Добре, в патриотизма има и ирационалност. Ето,аз открих че съм “ирландски пейзажен патриот” - влюбена съм в ирландските пейзажи. Като видя онези планини и онова море и ми е хубаво, чувствам се прекрасно.

Патриотизмът е все пак свързан с любов, рационална или не, но си обичаш своето най-много. Но национализмът е свързан преди всичко с омраза -  мразиш другите - турците, ромите, евреите, американците, западняците...

Национализмът е някаква тежка перверзия. Това е идеология за тези, които няма с какво друго да се похвалят, освен че са националисти. И никак не се срамуват да използват национализма, за да получават финансови, икономически и политически изгоди. Всичките тия “родолюбци” имат сметки в чужди банки. Каквото можаха да откраднат от Хърватия, сега го държат в чужди банки. Но са “патриоти”. След всичко, което видях в Югославия, започнах да мисля, че войната е една финансова операция, в която мнозина забогатяват. 

В книгата на Татяна Ваксберг има един интересен детайл- свидетелите, които познават Милошевич твърдят, че той даже не е бил националист, а само е използвал национализма,за да увеличи властта си и да използва войната за свои облаги.

В началото ние много се смеехме на Милошевич и на Туджман. Те бяха толкова смешни, толкова жалки. Такива карикатури. Оказа се, че не е било за смях.

Да, границата между комично и трагично е тъничка. Чудя се защо 130 години след разпадането на Османската империя все още гледаме турците като врагове. Това е някаква комплексарщина, която периодически се раздухва. След Освобождението не е имало такива настроения, каквито има сега - 130 години по-късно.

А като се замислиш... не знам как е в България, но в Хърватия всичко, което е ценно, са го оставили чужденците, “окупаторите”. Австро-Унгария е изградила сградите, училищата;  турците – създадоха баните, хигиената;  на италианците дължим прекрасната архитектура... Останалото са само национални митове. И сега родолюбците умуват - сдобихме се с държава, трябва да я рекламираме, така че всеки да я запомни. И откриха три неща: вратовръзката, химикалката и ономатопеята: I cvrči, cvrči cvrčak na čvoru crne smrče…

Спомням си този случай от есетата на Дубравка “Кратко приложение към историята на националната литература”:


“Кои са хърватите? Хърватите са малък народ в Южна Европа, който не спира да се потупва гордо по гърдите заради хилядолетната си история. Известни са най-вече с това, че са измислили вратовръзката. Разказът за хърватските Наполеонови войници, които се откроявали от цялата останала войска по това, че носели кокетни връвчици около вратовете си, наречени в тяхна чест cravats, спада към най-популярните легенди от хърватската хилядолетна история. Другата е свързана с пенкала, автоматичната писалка- измислена през 1902 от Йозеф Пенкала (чех, естествено). И двете информации могат да се открият в рекламните брошури на Croatia Airlines, славната хърватска авиокомпания.

Освен хилядолетната си история, хърватите имат и богата писменост, която започва от една каменна плоча. Плочата е издълбана през 11 век, открита е край Башка и затова е наречена Башчанска плоча. Хърватите са толкова горди с началото на писмеността си(на плочата пише, че някой си дарил на някого ливада),че нито едно от по-късните писания не би могло да надмине по значимост този символ. Оказва се, че другите народи имат литература, а хърватите- символ. Копия на Башчанската плоча се продават като сувенир, така че всеки турист, който по някаква причина е решил да летува на Адриатика, може и сам да се убеди в истинността на споменатото начало.

Изглежда напълно вероятно плочата, вратовръзката и пенкалът (писателският image) да са една от основните причини  за  значително високия процент служебно регистрирани писатели на глава от населението в Хърватия. В този момент Съюзът на хърватските писатели включва 536 членове. От статистическа гледна точка Хърватско е истински рай за писателите. А и не само от статистическа гледна точка. Затова нека тук се опитаме да изброим десет основни причини, заради които си струва да бъдеш не просто някакъв писател, а именно хърватски.

1.Заради езика

Естествено, че заради езика. Защото това е език, който “гърми, бучи, ехти и звънка”, “на моя род език е туй”, както беше казал един хърватски поет. Хърватия - сръбският или хърватският и сръбският език, на който говореха и пишеха хървати, сърби, босненци и черногорци, днес е разделен на хърватски, сръбски и босненски. Почтените езиковеди, разбира се, не спират да твърдят, че хърватският, сръбският и босненският език са просто диалекти с политическо значение, но за съжаление почтеността не се среща на всяка крачка. Този езиков развод донесе със себе си доста предимства. Като “субстанция на националната идентичност” езикът стана държавен въпрос, а покрай него и мнозина писатели, за които споменатата “субстанция” представлява едновременно и инструмент, и занаят, успяха да понатрупат авторитет. Оказа се, че отливът от конкуренцията поуспокои малко писателите; по-лесно е да си писател в собственото си село, отколкото в цели три. Оказа се също така, че сега хърватският писател може без много усилия да направи международна кариера - достатъчно е да те преведат на сръбски или босненски. Ако пък лицето с хърватски произход притежава малко повече талант, тогава то би могло да си послужи с някой от многобройните хърватски диалекти. Далмация, например, заема доста голяма част от Хърватия, а хората там говорят на икавско наречие. Ако и това наречие в един момент придобие политическа значимост и стане език, тогава хърватските писатели ще получат прекрасната възможност да се включат и в далматинската литература.

Въпреки че езиковите възможности на хърватския са много големи, някои хърватски автори използваха в произведенията си езиците на “окупатора”-италианския и унгарския, а отделни единици стигнаха в предателството си дотам, че писаха дори на сръбски. Затова се наложи някои автори да бъдат разделени на части, какъвто бе случаят с Иво Андрич например. От него хърватската литература си запази една трета- Андрич поета, а другите две-трети - белетриста и новелиста -  великодушно даде на сръбската и босненската литература.

Хърватите обичат езика си и когато не знаят как да покажат неповторимата му красота пред някой чужденец, те прибягват до ономатопея, цитират някой друг пример (I cvrči, cvrči cvrčak na čvoru crne smrče) и веднага омагьосват слушателя си. Да бъдеш хърватски писател си струва, както заради важността и подразбиращата се от само себе си красота на езика, така и заради ономатопеята, която никой друг език не притежава в такива големи количества.Да не говорим за сръбския, където изобщо липсва.”

 *Из “Кратко приложение към историята на националната литература”, Дубравка Угрешич, “Четенето забранено”, изд. Факел експрес, София, 2002


http://dilmana.web-log.nl/

Още от