Симеон - правилата: 1:1

Съставянето на Симеоновото правителство е краят на началото на Симеоновия проект. Вече има някакъв критичен минимум факти и структурирани ситуации, от които могат да се извличат повече или по-малко конкретни изводи и оценки.

Въпросът е: доколко краят на началото на Симеоновия проект е началото на края на европейския проект на България?

Отговорът ще стане ясен, в по-отчетливи форми, едва догодина, защото ще зависи от измеримите резултати от царисткото управление: Какъв ще бъде техният пръв самостоятелно направен бюджет? Ще ли бъде България поканена за членство в НАТО? Какъв ще е жизненият стандарт и обществените очаквания?

Към днешна дата е възможно да се направи предварителна оценка на относителната сила на двата сблъскващи се проекта - Симеоновият и европейският - и, следователно, да се нахвърлят контурите на възможното бъдеще. Засега мачът между двата проекта е равен: всяка от страните има по един вкаран гол.

Възход и падение на европейския проект за България

На основните субекти на общественото развитие в България - политиците, медиите, образованото малцинство - бяха необходими осем години, за да стигнат до яснота относно дневния ред на "промените". А именно: да се разберат, че става дума за превръщането на България в европейска страна - т.е. в място, което е структурирано, както са обществата в Европа, в което хората си представят нещата така, както си ги представят в Европа, и правят нещата така, както се правят те в Европа. От гледна точка на политиката - т.е. на структурирането на публичната власт - този проект включва: разгърнато и разнообразно гражданско общество; трайното съществуване на различни политически партии - носители на различните вярвания в това общество; индивидуална инициативност, свободно вземане на решенията и носенето на отговорност от индивидите и техните семейства; прозрачност на процесите на формиране на политики и вземане на решения; устойчивост на правилата, постигнати в обществен договор.

В момента на постигането на масивно съгласие по този проект, от реалната политика отпадна БСП. Тя се оказа затворена в разнообразни други, странични визии. БСП можеше да развие "лява" версия на европейския проект за България, но избра да не направи това. Така ОДС се оказа на практика единственият политически носител на проекта за "поевропейчване" на страната.

Всички онези, които не приемаха европейския проект за свой, се оказаха без свое представителство. Поради отпадането на БСП, без представителство се оказаха и онези, които не приемаха управлението на ОДС, но биха склонили на някакъв друг вариант - не-седесарски - на европейски проект.

В този смисъл първото нещо, което "поддаде" в България, беше политическата система: тя остави прекалено много хора без представителство. Политическият елит беше многократно предупреждаван за опасността от това състояние на нещата, но избра да не вземе тези предупреждения предвид.

Първият сигнал, че не са малко не-представените хора, бяха резултатите от местните избори през 1999 година, когато гласоподавателите гласуваха масово на принципа "нито СДС - нито БСП". И двете партии, по различни причини, избраха да не направят реалистичен анализ на тези резултати. Отписаха ги като временен трус, макар отвсякъде да валяха предупреждения - особено към ОДС - че става дума за задвижването в нова посока на гигантски обществени пластове.

Усетила това пренебрежение на водещите партии, масата, противостояща както на ОДС, така и на европейския проект за България, се увеличи лавинообразно. Поради своята продължаваща невидимост БСП не пострада особено. Създадената обществена конфигурация беше от типа "всички срещу СДС". Междувременно - и очевидно за цялото общество - СДС се превръщаше от политически организъм в административен такъв: от носител на обществен дневен ред, в събирател и разпределител на ресурси.

Тази деградация на СДС остави европейския проект без сериозно политическо покритие. Само един политик - т.е. носител на обществена визия - е способен да аргументира, разяснява, убеждава и мобилизира подкрепа за национален проект. Администраторът може само да събира и разпределя ресурси.

Деполитизирането на СДС доведе и до това, че общественият дебат тръгна в нова плоскост. В момента, в който СДС от партия стана администрация, възможните обществени дебати по отношение на европейския проект можеха да бъдат единствено битови - да се въртят само около събирането и разпределението на ресурси. Оттук дойде и внезапно възникналата идеология за масовата бедност на населението. Оттук дойде и цялостното пропадане на общественото съзнание в бита - в не-политическото. Не на последно място, деградацията на СДС към обикновена администрация изведе на преден план проблема с корумпираните среди сред управляващите - нещо, което общественото настроение вече нямаше никаква нагласа да прощава.

Поради деградацията на СДС, на политическия терен на европейския проект остана, общо взето, една политическа личност: Иван Костов. По тази причина, в началото на 2001 година състоянието "всички срещу СДС" се превърна във "всички срещу Костов". Свиването на цял един национален проект до един човек превърна този човек в лесна и изолирана мишена - подарък за медиите, които започнаха неговия отстрел. Дискредитирането на Костов представляваше и дискредитиране на националния проект - нещо, което вече беше тренирано върху Филип Димитров в началото на 90-те години.

Отдръпващо се от нивото на политиката, обществото започна да се превръща в народ. Това, че първо дойде дезертьорството на политиците и на "духовните водачи" - самите те напуснаха нивото на политическото и така възстановиха легитимността на битовия дискурс, не лишава обществото от собствената му отговорност за превръщането в народ, т.е. в население, структурирано според обществени задачи, характерни за 18 - 19-ти век.

Възходът на проекта "Симеон"

На този фон пристигна Симеон. Онова обществено мнозинство - анти-европейско и анти-СДС (т.е. анти-Костов), което беше оставено без представителство във властта, почти веднага го припозна като "свой". Симеон също припозна това мнозинство за свой "народ". И макар - както подобава на цар, изтънко запознат с поведението на свои предшественици като Луи XIV - Симеон да говори малко и загадъчно, все пак той вече каза и направи достатъчно, за да е възможно да бъде дестилиран неговият проект.

Още първите му формулирани намерения бяха в съзвучие с анти-политическите обществени настроения и противоположни, що се отнася до политиката, на европейския проект за България. За удобство, можем да ги разделим на две основни категории: намерения спрямо политическата система и намерения спрямо гражданското общество.

Намеренията спрямо политическата система съдържат ясно изразения стремеж към нейното закриване във вида, в който Симеон я заварва. " Той ясно заяви, че не приема съществуващата политическа система и работи за нейната смяна. Съществуващата политическа система е типично европейска: многопартийност, разположена в регистъра ляво-дясно, макар с доста анемична лява част. Негови адютанти кръстосват из София, обясняват вредата от политическите партии и предлагат механизми, характерни за тоталитарните движения на 20-ти век - за "пряко представителство на народа". Царят-обединител не може да си позволи да не атакува най-разединяващите структури в обществото -политическите партии.

" Симеон ясно посочи алтернативата, която предлага: в качеството си на цар-обединител, иска обединение на всички политически сили около себе си. Затова бяха и тези безпрецедентно дълги преговори за формиране на управление. Целта бе, като програма максимум, постигането на пълна партийно-политическа подкрепа в парламента (както се изтърва един Симеонов адютант - целта е подкрепа от 240 народни представители). Програмата минимум: формирането на такова управление, което да може да бъде представено като "на всички" и по този заобиколен начин да обезсмисли партиите.

Обобщавайки, предложението към политическата система на представителната демокрация беше и остава тя да се саморазпусне, като преодолее своята многопартийност - своите "разделения", както казват царистите, повтаряйки ОФ-реториката от края на 40-те години.

Това обаче не е възможно, докато има гражданско общество - докато страната се населява от крайно разнообразни хора, които вярват в различни неща и излъчват различни партии като носители на своите вярвания. Затова, за да може да преодолее заварената политическа система, Симеон е длъжен да разпусне и гражданското общество - да му помогне трайно да се установи в битието на "обединен народ".

По тази причина неговото послание към "народа" беше и остава едно-единствено: да се обединим за България. И това, от позицията на "цар-обединител", е съвършено неизбежен ход. Населенията осмислят себе си като народи тогава, когато имат да решават обединителни задачи: да изгонят чужд владетел, да обединят територии, да формират национални държави. В случая се предлага обединение около завърналия се цар.

С разпускането на многопартийната демокрация и на гражданското общество Симеон реализира мандата си на цар: да бъде не за някои, а за "всички". За да бъде "за всички", той няма друг избор, освен да преобърне европейския политически проект, основан върху разделенията и разнообразието на гражданското и на политическото общество. Иначе Симеон се оказва затворник - както всички други политици - на правилата на съвременното гражданско и политическо общество и бива "разомагьосан", според терминологията на Макс Вебер.

Ако не иска да стане гражданин като всички други, ако иска да запази своята магическа същност - и да не бъде оценяван по правилата, прилагани към всички останали граждани - Симеон няма друга стратегия, освен да разпусне гражданското общество и политическата му структура.

Следва