Симеон II вече предвкусва властта

Да бъдеш цар не е работа, от която можеш да си подадеш оставката, казва някогашният цар на България Симеон Втори. Човек се ражда цар, умира цар и трябва да живее като цар - към тази максима Симеон фон Кобурггота, наричан в България Кобургготски, се е придържал през целия си живот.

При възкачването му на престола след мистериозната смърт на баща му цар Борис Трети той е едва на шест години, когато комунистите го изхвърлят от страната е само на девет. Вероятно той самият надали точно е разбирал какво става с него.

Въпреки това Симеон никога не е абдикирал, никога не се е отказвал от титлата си, от претенциите си върху трона, никога не е признавал законността на референдума, превърнал България през 1946 година в република. В наши дни 64-годишният, отдавна твърде заможен бизнесмен в Мадрид се готви за финалната борба за влияние в старата си родина. Резиденцията му е отново у дома, поне отчасти, а той е твърде решен да играе важна роля при парламентарните избори на 17 юни.

И останалите безотечествени балкански крале подушват възможности за себе си. Дали Александър Сръбски, румънският Михай или албанският Лека, всички те сега предприемат третия си опит за скок към властта. Че вече тайно изчеткват от нафталина мантиите на предците си и лъскат до блясък старите корони, може и да е прекалено като формулировка, ала упоритият им хъс най-сетне отново да стъпят в стремената на властта поляризира населението на страните им.

Първото си засилване по посока към реставрация четиримата петимни към короните господа предприеха непосредствено след политическия поврат през 1989-1990 година. Тогава, разбира се, те действаха твърде спонтанно и без цялостна концепция. Очевидно бяха изненадани от внезапното рухване на комунизма не по-малко от американските тайни служби.
Симеон и сие на времето биха сторили по-добре да се задоволят с продължаване на буржоазното си съществуване. Благодарение на комерческите си умения те бяха добре осигурени и безгрижни.

Александър II Югославски, както обичат да се титулува синът на сваления крал Петър II от династията Караджорджевич, се беше издигнал като застрахователен агент в Лондон. Бившият румънски крал Михай фон Хохенцолерн Дзигмаринген, роден през 1921 година, имаше перспективата за безгрижни старини край Женевското езеро.

Дори албанецът Лека, който не се числи към бляскавата висша аристокрация, не трябваше да се опасява от мизерия и глад. Двуметровият здравеняк със страст към бойното оръжие и бойните кучета въртеше от Южна Африка успешна търговия с военни стоки.

Обаче практическите съображения не са работа за хора, желаещи да бъдат истински монарси. Те трябва да следват висшето си призвание, каквото и да става. В конкретния случай така наречените посткомунистически, в действителност все още доста комунистически балкански правителства, отказаха на техни царски величества всякакво сътрудничество.

Симеон и Лека трябваше да научат, че тяхното завръщане е в момента непрепоръчително. Михай бе екстрадиран, когато по Коледа 1990 година кацна в Букурещ с датски паспорт. Александър пък наистина получи правото да пребивава няколко дни в Белград, да маха на стичащите се зяпачи и да даде няколко интервюта, но не произведе трайно впечатление, още повече че сръбско-хърватските му езикови познания се оказаха повече от скромни.

Вторият опит четиримата екскрале извършиха при много по-изгодни условия през лето господне 1997-о. Този път те бяха добре дошли като кратковременни гости в родните си страни, вечеряха с дружелюбно настроени консервативни политици и се къпеха в носталгични аплодисменти. Веднъж да се озовем вкъщи, мислеха те, всичко друго ще си дойде на мястото от само себе си. Все пак тогава нещата не потръгнаха така бързо.

Симеон Втори междувременно вече предвкусва евентуалната бъдеща власт. Българската държава му реституира отчуждените навремето царски имения и недвижими имоти на стойност над 6 милиона долара. Освен това Симеон може да се самоласкае, че е далеч най-популярният българин. Той се ползва от обстоятелството, че резервът от способни политици републиканци в нелеките перипетии на властта през последните години се изчерпа.

Мнозина от сънародниците му съзират в негово лице последната възможност, дори богоизбран спасител. Те вярват, че симпатичният, сдържан Кобугготски, човек с дискретен чар, е единствено достатъчно почтен, за да се пребори с първичните злини - корупция и мизерия.

Че засега не може да стане цар, е ясно на Симеон, за целта би бил нужен референдум, който да възроди премахнатата монархия. Той също така не може да стане и президент, защото противно на конституционното изискване през последните пет години е живял извън България.

Така че за момента му е открита една-единствена ръководна позиция - тази на министър-председателя, и той иска да се добере до нея, макар и никога да не го е изказвал открито.

За целта той основа собствена партия, Националното движение"Симеон Втори", което според първите демоскопски проучвания привлича 45 процента от избирателите. Все още е напълно несигурно дали царственият предизборен борец действително ще постигне краткосрочната си цел и ще стане вследствие на изборите на 17 юни правителствен ръководител.

С всеки изминал ден се множат скептиците. Те недоволстват, че Симеон не споделя ясна предизборна програма. Освен това при прибързаното основаване на партията му бяха допуснати толкова много формални грешки, че на касационния съд не му остана нищо друго, освен да зачеркне от изборните листи посрещнатото с ликуване движение. Ето защо вотът за Кобурга е възможен само през задната вратичка на две миниатюрни, до момента до голяма степен неизвестни коалиционни партии.

Ясно е обаче още отсега, че спонтанният успех на Симеон ще внесе раздвижване и в политиката на съседните страни. Тамошните роялисти печелят все повече внимание.

*Заглавието е на Mediapool.bg; статията е представена от радио Дойче веле