Синият пъзел

Изглежда сините партии, наричани още десни, имат сериозен проблем. Заедно или поотделно, те не могат да съберат достатъчно доверие, за да се преборят за смислено място във властта. Рейтингът на БСП и НДСВ се качва и вероятно ще продължи да се качва поне по две причини: управлението на НДСВ не е чак толкова лошо (и за опонентите му ще е по-разумно да си признаят този факт рано, отколкото късно) и, второ, сините не са в състояние да се заявят като реална опозиция, държат се скучно и едва забележимо и недоволните естествено мигрират към БСП.

Защо синьото така безнадеждно започна да избелява?

Очевидният проблем е разединението, което обаче е по-скоро синдром, отколкото определяща причина. Сините са разединени (1) защото не могат да се разберат кой е виновен за драматичния провал на последните парламентарни и последните местни избори; (2) защото не могат да се разберат кой е виновен за лошото управление на София (което доведе до абсурда американският посланик, да е жив и здрав, да защитава градинките) и (3) защото не могат да се разберат у кого е причината сините партии да не са в състояние да оставят значима следа на политическата сцена.

В търсенето на отговора на въпроса "Кой е виновника?" сините се люспят и цепят и развиват все по-яростна омраза един към друг, наричат се с обидни имена, всеки е захапал опашката на другия и всичките тичат разярени в един кръг, от който не могат да излязат. Хората оттеглят доверието си от тях..

Въпросът не бива да бъде ?Кой??, а? Какво??.

Проблемът не е в това кой да освежи синьото, а какво ще го освежи.

Сините искат да са десни. Така да е. Щом толкова искат, нека да са десни. Но какво да е това дясно, което хем да е дясно, хем да пасва на проблемите на страната, хем да се хареса на хората. Само едната опозиция - било на БСП, на НДСВ или на ДПС - няма да те постави нито вдясно, нито вляво. Ако само говориш за това с кого ще се коалираш и с кого за нищо на света не би се коалирал, пак няма да намериш ясно място и пак само ще досадиш на хората, на които с основание им е омръзнало от политици.

Има поне пет неща, които могат да обединят сините, ако те наистина са откровени в желанието си да предложат дясна алтернатива за България. Тези неща не бива да се търсят по учебниците, а по градовете и селата, по пътищата и полетата на страната.

Първо, сините трябва да престанат да се притесняват от това да говорят за

лично забогатяване

и да се съгласят, че парите в джоба на индивида, вместо в държавната хазна, е достойна за преследване цел. И то основна цел. Това означава, че сините е добре да се съгласят и открито да заявят, че искат по-ниски данъци, по-просто данъчно облагане, по малко бюрокрация, по-малко регулация за бизнеса, по свободно трудово законодателство. И няма да е зле да строят многобройните левичари в редиците си, и дори да ги изхвърлят от тях, които вият като на умряло, щом правителството спомене нещо за контрол на заплатите в държавните учреждения. Дясното забогатяване не идва от високи чиновнически заплати, а от свободата на частното предприемачество.

Второ,

образованието

е редно да се превърне в реален приоритет на сините, а не само в лозунг, който те да развяват и да казват "ние се сетихме първи за него!". Образованието е онзи механизъм, който дава възможност на индивида да успява. Затова сините трябва да имат ясна идея за минималните държавни стандарти в средното образование по математика, естествени науки и обща грамотност и да заявят, че ще въведат задължително изучаване на английски език; да прекратят безумните експерименти в училищата и да съсредоточат държавните ресурси върху обучението на учителите, които единствено могат да гарантират качествено образование. И защото искат да са десни, сините трябва да се борят за по-голяма ангажираност на родителите и местните общности в живота на училището и за по-голяма обществена ангажираност на учениците.

Трето, би било добре сините да приемат факта, че хората се тревожат за своята

лична сигурност, не за националната сигурност.

И с основание. С влизането на България в НАТО, надали всеки българин трепери,че Осман Паша или генерал Жуков му дишат във врата. Българинът обаче усеща вкисналия дъх на Самоковеца, Японеца, Черепа, Малкия, Големия, Батето и всички останали. Затова сигурността на индивида, на семейството му, на имуществото му, би трябвало да бъде в центъра на синьото политическо говорене. Щом искат да са десни, сините трябва да помислят малко повече за хората и малко по-малко за държавата.

Четвърто, сините няма да сбъркат, ако се съгласят, че

здравеопазването

е друг техен приоритет. И защото са десни, те трябва да защитят идеята за конкуренцията и пазарните механизми в здравната система, но също трябва да включат и профилактиката, спорта и здравното образование като основен приоритет в рамките на здравните си програми. Така идеята за индивидуалната грижа за здравето ще измести малко съветския опит и кубинските амбиции в създаването на водещи медицински центрове, които се състезават с други водещи медицински центрове, докато хората тънат в мизерия. Избирателите ще оценят високо този политически ангажимент.

И пето, десните би трябвало да се борят за строга отчетност в усвояването на европейските фондове, за образован подход към интеграцията и за максимално твърда позиция спрямо опасността от брюкселската бюрокрация. Не става дума за това България да е силна в Европа, а за това България да е относително независима в Европа и да използва

Европа за ускоряване на икономическото си развитие,

а не за охранване със субсидии и с хонорари, раздавани за безсмислени проекти.

Това са пет точки. Не че не могат да се добавят и още, но ако сините имат ясна позиция по тези пет, те биха могли да претендират както за това да са някаква политическа общност, така и за повече внимание и интерес отстрана на избирателите. Ако се придържат към тези приоритети, те ще придобият профил, ще бъдат разпознавани, ще си възвърнат цвета и ще стимулират обединението си.

Въпросът е как това обединение може да се случи.

Сред различните партии постоянно се обсъжда въпросът кой с кого би и кой с кого в никакъв случай не би направил коалиция. Въпросът е обаче: какво би обединило избирателите, а не партиите. Избирателите могат да бъдат обединени от една харизматична личност, но сините партии не разполагат с такава. Всяка една политическа фигура в синия спектър може да си има пламенни последователи, но сборът им няма да събере критична маса, която да гарантира нещо сходно на изборна победа.

Все пак обединението е възможно, но не на основата на прибързани коалиционни договорки. Едната възможност е да се създаде предизборна коалиция на основата на ясни политически приоритети, от типа на изброените горе. Тогава избирателите може да си кажат: "Тези, май са се съвзели."

Другата възможност е на конкурентна основа. Всяка една от сините партии има шанс да излезе напред, ако изтласка екип от способни и атрактивни говорители, които да убедят хората, че тяхната партия иска да вдигне доходите и намали бюрокрацията.

Сините политически партии имат нужда от ясно заявени политически ангажименти към избирателите, а не просто един към друг. Нито една от сините партии няма шанс да успее на следващите избори, ако основното ѝ занимание остане това да обсъжда кой с кого да се коалира и кой е основният враг или да се зъби на правителството и да плаши с предсрочни избори. С този подход синьото знаме ще продължи да избелява, докато накрая се превърне в бял байрак - и няма да има особено значение дали всеки го развява поотделно или то се вее над една пропита от любов и разбирателство дясна коалиция.