След Арафат

Президентът Буш си изми ръцете от Ясер Арафат и неговите лъжи, непостоянство и корупция. Но разбираемата човешка реакция по повод многобройните случи на измяна на Арафат не е стратегия за изход от положението. Това, че Буш публично го отхвърли като лидер, засилва отговорността на САЩ да допринесат да бъде сложен край на жестокото кръвопролитие между израелци и палестинци.

Сега Буш има моралния и политически дълг да помогне за създаване на алтернативно палестинско ръководство, с което САЩ ще могат да работят, за да осъществят ангажимента на правителството за палестинска държава. В противен случай този ангажимент ще се изроди в циничен, но неуспешен трик за ухажване на лидерите на Саудитска Арабия, Египет и други арабски страни.

Сдържан гняв се чувстваше под острите думи за "голямо разочарование" от Арафат, изказано от президента на пресконференции в петък и в понеделник.

Важните американски инициативи са успешни тогава, когато се коренят дълбоко в националните интереси, а не когато се предприемат, за да манипулират или отклоняват нуждите на други страни. Така че, Буш е прав да пренебрегва исканията Арафат да бъде третиран като "миротворец" и като незаменимия партньор в постигането на споразумение с Израел.

Вече са се разсеяли всички заплахи, които Арафат носеше за израелските интереси. Оставането му на ръководния пост застрашава преди всичко интересите на палестинския народ. В изявления за информационните средства напоследък Буш и вицепрезидентът Чейни посочиха, че Арафат никога вече няма да може да си върне доверието, съчувствието или уважението на сегашното правителство на САЩ. Двамата не обясниха докрай причината за това.

Разкритието за участие на Арафат в таен трафик на оръжие едва ли би могло да предизвика толкова голям шок. Но Буш и Чейни се изказаха достатъчно ясно за дълбокия характер на този разрив.

Отговорността на Арафат за провала на Кемп Дейвид-2 и неговата търпимост към безогледното избиване на израелски граждани са причината обикновено приятелски настроените европейци да не му окажат подкрепа. Това пък развързва ръцете на израелския премиер Ариел Шарон за безпощадни удари по палестинците и до идеята за евентуално повторно окупиране на части от Западния бряг и дори масово изселване на палестинци в Йордания или Ливан. Шарон е от боксьорите, които придържат залитащия си противник прав, за да могат още по-добре да му нанесат съкрушителния удар. Сега той е поставил Арафат в положението, което е искал - притиснат под цялата отговорност, лишен от всякаква власт.

В конфликта вече няма никакви вътрешни задръжки. Всяка от страните е готова да подпали земята под нозете си, а също и под нашите. Само енергично американско усилие за промяна на насоката на събитията може да спре нарастващия ужас, които ще засегне интересите на Америка и нейната репутация в района.

Правителство не откликна на сондажите на по-ниско равнище, които бяха предприети от достойни за доверие палестинци, готови да оспорят властта на Арафат, ако бъдат организирани избори. Тези хора искаха да получат някакъв неофициален знак, че Вашингтон и Израел биха действали за ново мирно споразумение в бъдеща ера без Арафат, но към тях не бе проявен интерес. Връзките на ЦРУ с лидерите на милицията на Арафат, изглежда, са определящи за единствените планове, които Вашингтон готви за взаимодействието си с негов приемник.

Решението на Буш и Чейни да обявят, че Вашингтон не може да работи с Арафат, внася промени в ролята на САЩ. Политическият вакуум, създаван от това решение, трябва да бъде запълнен със сигнали, че има ръководители на палестинската общност, с които Вашингтон може да работи, и с указване на условията, върху които да се основава такова сътрудничество. Изолирането на Арафат е само първа, частична стъпка към новия ангажимент на САЩ, от който този конфликт се нуждае.

Със съкращения, по БТА