Следствието завърши: замълчете!

До миналата седмица юридическата обстановка около делото за убийство на Александър Литвиненко изглеждаше неясна. С политиката нещата бяха по-прости. Отношенията на Лондон с Москва на най-високо ниво на практика са прекъснати (както изглежда Тони Блеър така и ще си отиде, без дори да кимне на прощаване на приятеля Вова). Същинският скандал обаче премина бурно само в пресата и то главно в британската. На “Даунинг стрийт” сякаш забравиха за Русия, търпеливо очаквайки края на предварителното следствие.

От няколко дни насам всичко се промени. И политиката, и правосъдието преодоляха мъртвата точка.

Обвиняемият бе назован по име – Андрей Луговой.

Нека да подчертая, че не става дума за разкриване на престъплението, а просто за това, че следствието си е свършило работата. От тук нататък в делото ще се включат адвокати, свидетели, роднини и приятели на загиналия. Ще звучат в хода на съдебния процес обвинителни слова и монолози на защитата, ще кипят страсти, ще дрънчи оглушително звънецът, докато накрая ще настъпи тишина: човекът в мантия се оттегля в задната стая, където насаме или с други съдии постановява присъдата. Може да бъдат използвани и съдебни заседатели, които трябва да отговорят на краткия въпрос на съдията: "виновен или невинен?" По-късно, след няколко часа или денонощия, той (те) се връща в залата, която мълчаливо и на крак изслушва присъдата. Следва обжалване, евентуално касация или влизане на присъдата в сила.

Както всеки разбира, в делото за убийство на британския гражданин Литвиненко, нищо подобно няма да се случи.

Реакцията на официална Русия е предсказуема

до последната запетайка в декларацията на МВнР, до модулациите в гласа на генералния прокурор и гневните реплики на отделни народни избраници, губернатори, журналисти. Ще се посипят заявления: първо – Русия не екстрадира свои граждани, второ – цялата страна с нетърпение очаква екстрадицията на Березовски и Закаев. И трето – получавате среден пръст, а не Луговой.

И точно тук започва да се оформя сюжет, който по своя драматизъм няма аналог в историята. От една страна, схемата "Луговой-ФСБ-Кремъл" е толкова прозрачна, че не може да бъде отхвърлена лековато при всичкото желание и страстен стремеж към дружба с Русия, която буквално пред очите ни се надига от колене и се превръща в цивилизована, демократична държава. От друга страна, съдебен процес все още не е имало, престъпникът не е назован в съдебна зала. Затова простите схеми остават за ползване от вестниците, където вече започват да недоумяват: защо за всичко се търси отговорност само от Луговой? Полоният, разпръснат из центъра на европейска столица е невиждано и небивало събитие, това е

първият случай на точков, ефективен ядрен тероризъм.

А насреща стои въпросът – кой и по какъв начин би трябвало да отговори на това престъпление? Да се прекъснат отношенията с Русия? Да се обяви "студена война"? Отговорността е прекалено голяма. Да се правят дълги и  безуспешни опити за екстрадиране на въпросния Луговой, а след това тихомълком да се покрие делото в архивите? Позорът ще е прекалено голям.

Засега Лондон без припряност се придържа към спокоен и тайнствен стил във взаимоотношенията си с Кремъл. Водещите политици на практика не правят изявления. Единствено Тони Блеър каза съвсем кратко: настоявам Луговой да бъде екстрадиран. На дипломатическо ниво също не се забелязват кой знае какви движения. Само руският посланик бе извикан в британското МВР и му бе казано, че Англия разчита на изчерпателно сътрудничество по делото Литвиненко. Разбира се и представителят на Кралската прокуратура Кен Макдоналд прави заявления на висок глас, но той не е и политик, а просто юрист, който безстрастно обявява пред целия свят името на заподозрения.

Ако понятието "репутация" все още има някакъв смисъл в международната политика, то събитието, което се случи миналата седмица, е

звучен шамар по физиономията на Русия.

И ако преди него можехме да се преструваме, че нашата държава няма никакво отношение към лондонската трагедия, то сега вече тази възможност бе заличена. Сега трябва да се отговаря, а понеже всички отговори са предвидими, то на човек му се иска още отнапред да им каже: по-добре замълчете. Още повече, че подсъдимият има правото да мълчи и знае, че всяка непредпазливо казана дума може да бъде използвана в съда срещу него. В случая – пред онази инстанция, която се нарича съд на световното обществено мнение. Разбира се, че на нашето началство въобще не му и пука за присъдите на този съд, но опитът показва, че после цели десетилетия не стигат за да се отмиеш от тях. А и обжалването на такива присъди е невъзможно.

Превод от руски Милен Радев