Следващият, който ще си иде: Ясер Арафат

Стана задължително в Европа и арабския свят да се заявява, че проблемът в Близкия изток е, че администрацията на Буш не е "ангажирана" с подновяването на израелско-палестинския мирен процес. САЩ обаче бяха ангажирани по съществен начин и сега са налице обнадеждаващи признаци от страна на израелци и палестинци. За да се възползват от момента, сега европейските и арабските държави също трябва да проявят ангажираност.

Докато вниманието на всички бе обърнато към Ирак, се случиха някои обещаващи събития. Първо Ясер Арафат бе принуден да приеме Салам Фаяд, високо уважаван ветеран от Международния валутен фонд, като финансов министър на Палестинската власт. След това реформаторите в палестинския Законодателен съвет утвърдиха умерения Махмуд Абас, известен като Абу Мазен, за първи палестински премиер въпреки яростните възражения на Арафат.

Тези промени не се случиха в атмосфера на вакуум. Първо Израел ясно демонстрира решимостта си да не капитулира пред насилието. Надеждите, че Израел ще се изтегли от Западния бряг в резултат на самоубийствените атентати бяха разбити, след като израелската армия тръгна от къща на къща, за да залови палестински активисти миналата пролет.

На второ място, миналия юни американският президент Джордж Буш даде да се разбере, че Вашингтон няма повече да гледа на Арафат като на легитимен партньор. Изправен пред призивите на Арафат за палестинско "мъченичество", Буш настоя да работи с лидери, които не са компрометирани от тероризма.

И последно, тъй като легитимността на Арафат у дома отчасти почива на влиянието му навън, американските мерки на изолация помогнаха на вътрешните му противници. Арафат не можеше повече да отбягва вътрешните оплаквания за корупция в режима му, авторитарно ръководство и липса на добро управление. Проучванията на общественото мнение сред палестинците започнаха да сочат желание за прекратяване на насилието от последните години, което не доведе до напредък в мирния процес. По ирония на съдбата именно американската позиция, изтълкувана от някои като липса на ангажимент, насърчи палестинския Законодателен съвет, досега предимно безобиден, да започне да прокарва реформи. Скъсвайки с предишната си практика дори пратениците на Европейския съюз и ООН заплашиха да прекъснат ангажимента си към близкоизточния мирен процес, като осигуриха по този начин назначенията на Фаяд и Абас.

При все това издигането на тези привърженици на реформите може да не доведе до никакъв резултат, ако Арафат поставя спънки пред ръководството на Абас. В края на миналата седмица Абас се спречка с Арафат за огласяването на неговия списък с предложения за титуляри на министерските постове. Би било катастрофално, ако Арафат, който пред последните години измести с маневри много съветници и потенциални съперници, успее да продължи да действа така.

През 90-те години европейците и арабите не изразходваха почти никакво политическо влияние и капитал, за променят позициите на Арафат, да посочат последиците от самоубийствените атентати или да окажат натиск при провалилите се мирни преговори в Кемп Дейвид през 2000 година. За да избегнат повторението на тази грешка, те трябва да заявят публично това, което казват в частни разговори: Те са загубили доверието си в ръководството на Арафат. Тъй като той вече изгуби и подкрепата на САЩ и Израел, отхвърлянето му от Европа и арабския свят ще даде възможност да се осигури истински приемник.

Европейските и арабските лидери също така трябва да предоставят политическа закрила на компромисите, постигнати от израелци и палестинци. С Абас като палестински премиер, те трябва да обявят за незаконни самоубийствените атентати и използването на терористични актове. Това ще означава и спирането на потока от пари, идващи от арабските правителства и благотворителни организации, които подхранват терористичната дейност.

Въпреки дипломатическия смут, предшестващ войната в Ирак, Америка все още има лостове за влияние в Европа. Европа копнее да получи по-широка роля в близкоизточния мирен процес. Имайки предвид това желание, САЩ могат да настояват Европа и нейните арабски приятели да действат сега.

С появата на истински партньор Израел трябва да покаже намерението си да работи сериозно с него. Може да направи това, като премахне предните си постове на територията на Западния бряг, незаконни съгласно израелското законодателство, и като спре разширяването на израелските колонии. Израелският премиер Ариел Шарон каза миналата седмица по повод на колониите: "Знам, че трябва да се разделим с част от тези места."

Опитът сочи, че когато израелските гласоподаватели съзрат надежда за мир, както през 1992 г. и 1999 г., те ще свалят от власт с вота си политиците, които пренебрегват благоприятните възможности.

Американският ангажимент не е панацея. Европейците и арабите, както и израелците, трябва да помогнат за идването на епохата след Арафат. Ако не го направят, един обещаващ момент ще бъде пропуснат.

---------

*Авторът на статията е сътрудник във Вашингтонския институт за близкоизточна политика.

БТА