Случаят "Виктория Маринова": употребата на едно убийство

Ужасяващото убийство на 30-годишната журналистка Виктория Маринова потресе цяла България. В няколко града на страната се проведоха масови бдения в памет на водещата от русенската телевизия ТВН. В същото време това зверско престъпление, чийто извършител тепърва ще се разкрива, показа за пореден път колко поляризирано е българското общество. Посочи и още един важен факт: тоталния разпад на всички институции, който компрометира всяка теза в публичното пространство.

Фактите

Тялото на Виктория Маринова е намерено в събота край Дунав. Извършителят все още се издирва, неясни остават и мотивите му. Според експертизата до момента, смъртта е настъпила вследствие от удари по главата и задушаване. По първоначална информация, жертвата е била изнасилена. В неделя, когато информацията, подавана от местната полиция, бе най-обилна, последното не бе категорично потвърдено, но не бе и отхвърлено. Разследващите твърдят, че от местопрестъплението липсват лични вещи - телефон, ключ за кола и др. Тоест, работи се и по версия за кражба. Друга версия, по която също се работи, е убийството да е свързано с журналистическата работа на Маринова. Но според твърденията на полицията, това е по-малко вероятно.

Случаят начаса влезе в световния информационен обмен - през последните два дни почти няма западно издание, което да не споменава Маринова като третия убит в ЕС журналист. Навсякъде я представят като “разследващ журналист”, което обаче не е съвсем вярно.

Какво показва биографията на русенската водеща? На 30 години, с дете на 7. До февруари тази година е била съпруга на Свилен Максимов, който е бизнесмен, собственик на фирма за доставка на интернет и на телевизия "Нетуъркс - България", която е сред големите в региона. Тоест, Максимов притежава медията, в която Маринова е директор. Според информации в различни издания, след развода си двамата остават в добри отношения.

В последното издание на воденото от Маринова предаване "Детектор" е излъчено интервю с журналиста от "Биволъ" Димитър Стоянов и румънския му колега Атила Биро, които бяха арестувани от полицията, докато работеха по разследване за източване на евросредства, свързано със строителната компания "Джи Пи Груп".

В предаването Маринова анонсира интервюто, което обаче е взето от неин колега от телевизията. В този смисъл тя е водеща, но не и разследващ журналист. Както и колегата ѝ не е разследващ журналист, а интервюиращ. Преди да поеме предаването “Детектор”, Маринова е била водеща на магазинно лайфстайл предаване в същата медия.

Това, разбира се, не означава, че не е имала качества и смелост или пък че не е била почтена. Означава единствено, че не е разследващ журналист. От друга страна трябва да се подчертае, че Маринова е била в ръководството на една телевизия, която се оказва сред малкото медии, даващи гласност на разработки като тази на "Биволъ". В българската медийна среда това е рядка проява на смелост.

Какво се случи после?

Както обикновено се случва в България, шокиращото престъпление за жалост поляризира до крайност две гледни точки. След съобщенията за зверското убийство на Маринова мигновено се появиха две теории. Първата: че журналистката е била убита заради работата си. И втората: че е станала жертва на психично болен от клиниката, намираща се в близост до местопрестъплението.

Смайващото в случая е, че фактите останаха на заден план, а в медии и социални мрежи всевъзможни анализатори, журналисти и лидери на обществено мнение заключиха компетентно какво се случва, без значение в коя посока е мнението им. При това защитниците и на двете позиции прибегнаха до манипулация. Едните категорично изключиха версията, че Маринова е била убита заради журналистическата си работа, като за целта спестиха информацията за последното ѝ предаване. Така моментално се появи теорията, че убийството е дело на “циганин” или бежанец. Другите пък преувеличиха биографията ѝ до краен предел, обявявайки я за разследващ журналист - твърдение, което няма нищо общо с фактологията, с която разполагаме до момента.

Западните медии, които май са доста по-наясно от нас самите каква е степента на медийна свобода в България (а тя е почти нулева), мигновено подеха новината, правейки връзка между казуса “Маринова” и позорното ни 111-то място по свобода на медиите. Българските журналисти пък не успяха спокойно да обяснят на западните си колеги, че само ден след убийството на Маринова е доста рано да се прави връзка между този конкретен случай и инак плачевното състояние на българската медийна среда. Впрочем, тази неспособност също е част от проблема с медийната свобода.

Очевидното и извън България

На този фон в социалните мрежи плъзнаха всевъзможни конспиративни теории, разпространявани от традиционните разбирачи от всичко. Подобни неща се случват навсякъде по света, но България е по-особен случай: тук такива теории заемат централно място в информационния поток, защото няма институция, генерираща достатъчно доверие, която да ги опровергае. Този факт явно е очевиден и извън границите на България, след като Брюксел веднага предложи помощ за провеждане на безпристрастно разследване на убийството в Русе. Очевидно усещането е, че София не може да се справи сама.

Впрочем, именно заради това недоверие се стигна и до мигновеното разпространяване на преувеличената информация, че Виктория Маринова е разследващ журналист. Извън пределите на България изглежда “нормално” в страната ни да има посегателства срещу хора, дръзнали да не бъдат с властта.

В обобщение: случаят с русенската журналистка разкри за пореден път няколко факта. Основният сред тях е, че обществото не вярва на институциите си, а това на практика означава разпад на цялата държава. Друг не по-малко значим факт е, че самите журналисти са склонни да преувеличават или премълчват информация, което е равносилно на заблуда. А всяка заблуда си има цел. И не на последно място: тези два компонента предпоставят мнението за страната ни в чужбина - България изглежда като територия, в която е „нормално" журналист да бъде убит заради работата си. И като страна, която няма капацитет сама да се справи с проблемите си.

Накрая да кажем и това: употребата на една смърт е също толкова мерзка, колкото и самото убийство. А премълчването или измислянето на факти от нечия биография е като повторно убийство.