Сменя ли се курсът на фискалната политика?

Бюджет 2022 още не е приет, а може да се окаже знаменателен.

В продължение на над 6 часа обсъждане миналия петък, финансовият министър Асен Василев разбуни духовете в парламентарната бюджетна комисия до такава степен, че не остави почти никого безучастен. Тръгвайки от обичайните сметки, числа и противоречия, дебатът неочаквано прерасна в сблъсък за курса на фискалната политика. Останал почти сам срещу всички, Василев защити с непоклатима увереност тезата, че няма нищо страшно в бюджет с умерен дефицит и завишени разходи за социални нужди и инфраструктура.

Бюджетна идилия

Приемането на държавния бюджет години наред се бе превърнало в периферна новина, досадна формалност, съпътствана от скучна (дори за главните действащи лица) пиеса в парламента с дежурни, заучени реплики. Основната причина е ясна - финансовият план на държавата изразяваше неотклонно следваната вече над две десетилетия консервативна фискална политика, в която имаше сравнително малко пространство за съществени нови политики, инвестиции или други идеи.

А и освен това за всички в Народното събрание бе ясно, че приетият бюджет значително ще се размине с реално изпълнения, защото поредица от финансови министри с охота се възползваха от законовите "вратички" за пренаписване на финансовия план през годината чрез постановления на Министерския съвет. Най-важните инфраструктурни решения се взимаха ад хок дни преди Коледа и ежегодно се стигаше до абсурдната практика регионалното министерство да започне годината с бюджет от 418 млн. лв., а да я завърши с изхарчени 2.1 млрд. лв.

Но дори най-силните апетити към държавните милиарди на тройната коалиция, кабинета "Орешарски" и ГЕРБ не можаха да пречупят желязната лоялност през годините към фискалната дисциплина.

От хиперинфлация до отличник по финанси

Така, за около 25 години от затънала в дългове и хиперинфлация държава, България се превърна в една от страните в ЕС с най-добри публични финанси. Всички правителства - от кабинета на Иван Костов досега, имат принос за този огромен прогрес, който днес изглежда като даденост.

Малко преди пандемията от Европейската комисия дойде и добрата новина, че България вече е в зеления списък по макроикономика и се справя по-добре дори от държави като Германия, Холандия и Швеция.

В последната година обаче крепената с десетилетия бюджетна "идилия", която, макар и с леки перипетии, оцеля дори по време на световната финансова криза, бе пречупена рязко с идването на пандемията от Covid-19, а след това с идването на изборите през 2021 г., които свалиха Бойко Борисов от властта.

Стремежът да се помогне на бизнеса и гражданите в пандемията, която се вихреше и през изборната година, надделя над всички останали съображения и започна голямото раздаване на милиарди – за пенсионни добавки, данъчни облекчения, помощи за бизнеса и т. н.

"Нямате историческа памет как спасявахме държавата"

И докато през кризисната 2020 г. и през първата година на възстановяването новата политика бе лесно да бъде аргументирана с пандемията, към днешна дата става все по-ясно, че фискалната експанзия не само че трудно може да бъде спряна и ще се задържи по-дълго от очакваното, но в някакъв смисъл е и желан резултат според част от новите икономисти.

В този смисъл Бюджет 2022 се оказа първият истински тест за това в каква посока ще тръгне новата власт в България.

Разбираемо е, че финансистите, които помнят какво е обратното на финансовата стабилност, и са участвали в спасяването на държавата от бездната на хиперинфлацията, настръхват и при най-малкия намек за смяна на курса. За тях строгият контрол върху обема на правителствените разходи е закон №1 при започването на какъвто и да било разговор на тема публични финанси. Някои от тях дотолкова са убедени в дълбокия смисъл от тази политика, че са готови дори да мислят за отгалане на членството в еврозоната само защото то неизбежно означава край на валутния борд, и съответно – край на автоматичния механизъм за финансови юзди над българските политици.

Дълбокото усещане за значимостта на консервативната фискална политика за България бе обобщено много точно от финансиста от ГЕРБ Красимир Вълчев пред бюджетната комисия в петък: "Днес е историческа дата - от събитията на 4 февруари 1997 г. се навършиха 25 години. За тези 25 години всички финансови министри имаха много кусури, можем да ги обвиним за много неща, но всички те бяха възприели мисията да пазят финансовата стабилност. Именно финансовата стабилност е най-важното условие за растежа и това, което позволи плавното, но стабилно повишаване на доходите на българите от 28% от средните в ЕС до над 55% към момента", каза Вълчев.

Колегата му Кирил Ананиев, който преди да стане здравен министър в кабинета на ГЕРБ, дълги години бе известен като "бюджетаря" на финансовото министерство и е участвал в писането на почти всички бюджети на държавата през този период, директно се обърна към Асен Василев с упрека, че му липсва историческа памет за това как е спасявана държавата.

Някои от "пазителите на фиска" са ултра праволинейни и - например неслучилият се кандидат -премиер на ИТН Николай Василев, самоопределил се като "бюджетен ястерб". Миналото лято той изложи програма за такава бюджетна "шокова терапия", че за малко да компрометира самата идея за разумна фискална политика.

Николай Василев и други икономисти с подобни възгледи, явно не споделят виждането, че след три големи финансови и икономически кризи – световната, гръцката и пандемичната, нито България, нито светът са същите.

Дори Международният валутен фонд – институцията, която преди 20-30 години проповядваше политиката на бюджетни ограничения почти като идеология, днес съветва: "Харчете, харчете, харчете".

Преобръщане на световния консенсус

Кризите доведоха не просто до нормалните в такива случаи антициклични мерки, но и до радикално преобръщане на преобладаващия икономически консенсус (доколкото такъв изобщо съществува, разбира се) за фискалната политика.

Не е невъзможно зад подхода на Асен Василев към Бюджет 2022 да стои слаба позиция като финансов министър или поредната победа на популизма в политиката. Но също толкова правдоподобно е и обяснението, че министърът е просто изразител на значимата промяната в мейнстрийм икономическия светоглед, която има достатъчно привърженици сред политическите и икономическите елити на Запад и рано или късно щеше да дойде и у нас. Тя изхожда от тезата, че бюджетните стимули сами по себе си създават растеж и облекчават най-уязвимите социални групи. В същия дух бившият вицепремиер в служебното правителство Атанас Пеканов, който е и докторант във Виенския икономически университет, заяви, че стремежът към ниски дефицити в момента не е адекватен на текущия шок и е проява на "мисленето, което беше модерно преди 10-15 години".

Олицетворение на метаморфозата е бившият финансов министър Симеон Дянков. В разгара на световната финансова криза преди 12-13 години той лично дръпна рязко шалтера на парите за бизнеса и остана в съзнанието на българина с политиката на "постната пица". Същият Дянков днес одобрява "охолния бюджет" на Асен Василев и вече смята, че ако държавата дава повече пари, ще е по-добре за икономиката.

Факторът "бедност"

Бюджетните "ястреби", които в момента очевидно не са на мода, вероятно много добре разбират, че колкото и добра на теория да е дадена политика, тя все пак има нужда от обществена подкрепа. А никое общество няма как да е щастливо да "стиска зъби", докато гледа как всички останали в ЕС харчат милиарди, нарушават бюджетните правила, печатат пари и си раздават помощи. Дори отвъд пандемичната криза е логично, че след 25 години "стягане на коланите" в България няма как да не се появи импулс към фискален активизъм.

За това има и фундаментална причина - страната има много тежък проблем с бедността и неравенствата, а привържениците на "затягането на коланите" така и не намериха формулата за смекчаването на този проблем. Дежурният отговор за структурните реформи и икономическия растеж, който "повдигал всички лодки", е крайно неубедителен, когато реформите така и не дават плод десетилетия наред, а близо 90% от населението по официални данни на НАП взима под 2000 лв. на месец.

Политиката на "охолните" бюджети

С други думи, обръщането на курса в посока фискален активизъм в България е практически неизбежно. Всъщност промяната вече е факт и ще продължи известно време, за хубаво или лошо.

Затова единственият важен въпрос оттук нататък е как точно да бъде направлявана политиката на "охолните бюджети", така че хем да не се подхлъзне към необратими дългове и дефицити, хем да се насочи към смислени инвестиции в човешки капитал и инфраструктура, както обещава Асен Василев.

Ясно е, че мечтите за пенсии, заплати и помощи по гръцка или италианска рецепта не бива да минават дори през ума на управляващите. Включително защото България не е в еврозоната и няма кой да изсипва милиарди в спасителни планове.

Инвестициите в социална реформа и инфраструктура обаче са добра идея, която е изправена пред две съществени препятствия. Ефективните инвестиции в инфраструктура минават през битка на живот и смърт с корупцията, а ефективните инвестиции в човешки ресурси – през почти немислимо реорганизиране на социалната политика.

Що се отнася до първото – борбата с корупцията, засега са налице предимно добри намерения. През лятото Кирил Петков и Асен Василев не спряха да повтарят, че ако се спрат течовете заради "корупция и всякакви други схеми", в бюджета ще се появят допълнителни между 6 и 8 млрд. лв. Засега обаче тази сума е по-скоро пожелание, отколкото реалност.

А по отношение на социалните мерки трябва да се каже, че много от тях се провалят, защото държавата така и не намери добър начин да идентифицира най-уязвимите и бедните. Добрата социална политика би трябвало да подпомогне именно тях и да остави всички останали да се развиват спокойно с приемливо данъчно бреме и прилично образование и здравеопазване. Институциите работят с официални данни, а според тях уязвимо се оказва почти половината население на страната и е логично, че няма как другата половина, която едва си е подала главата над водата, да го изнесе на гърба си.

Минимална пенсия например получават над половината пенсионери. Детски надбавки също се полагат на около половината деца в страната. Около 670 000 души са хората с трайни увреждания над 18-годишна възраст у нас според статистиката на социалното министерство. Тя излезе на дневен ред преди година и половина, когато се разбра, че бюджетът би гръмнал няколко пъти, само ако трябва да осигури личен асистент на всички тези хора.

Още по-трудно пък е да се диференцират уязвимите групи, ако се гледат доходите, декларирани пред НАП. Над 1/3 от работещите (тоест 873 000 души) взимат на месец минималната работна заплата от 650 лв. или по-малко, а към 60% от българите на трудов договор получават до 1000 лв. на месец. Отново по официални данни на НАП едва 8.6% от хората с облагаем доход взимат над 2000 лв. на месец.

На макроикономистите им е лесно да говорят за "таргетирана помощ към най-уязвимите", но как се "таргетира" помощ и как се правят политики, когато почти всички в държавата се водят уязвими?

Помощи "на калпак" или отказът от социална политика

Изправени пред съвсем реалния проблем от разделяне на обществото на две половини – подпомагани и подпомагащи, което би направило почти всички еднакво бедни, политиците у нас се ориентираха към единственото решение, което би съхранило социалния мир – помощи "на калпак". С пълното съзнание, че това е израз на отказа да се води социална политика.

Накратко, новата власт има изключително трудната задача да докаже на практика хипотезата си, чута на Запад, че бюджетната дисциплина може да бъде леко разхлабена за добро. Ако се провали, България ще трябва отново да учи тежкия урок, че финансовата стабилност може да не прави всички толкова богати, колкото им се иска, но затова пък нестабилността има болезненото свойство да прави хората много бързо доста бедни.