Сметки и сантименти

Осемгодишната драма със задържането, осъждането и помилването на българските медици в Либия най-сетне приключи. Със завръщането и освобождаването на сестрите е на път да приключи и емоционалният шантаж, който българските медии упражняваха години наред. Говоря за системното редуциране на един сложен политически и юридически казус до елементарна идентификация с "нашите".

Случаят беше превърнат в петролен кладенец, от който медиите неуморно изпомпваха и продаваха емоции - съчувствие, негодувание, гняв срещу "ония горе", срещу САЩ, ЕС и кого ли не. Целият този сантимент, естествено, беше фалшив - което пролича включително в това, че при посрещането вчера репортерка се обърна към една от сестрите със: "Снежана, как се чувствате...", и получи отговор: "Валя съм аз." Толкова за медийното състрадание към човека.

Едва ли е случайно, че медийно режисираното състрадание произведе обратен ефект - дотам, че в електронните форуми започнаха да се разпространяват фалшиви спомени на Нася Ненова, представящи в отвратителна светлина българските сестри. Ако имат вина, тези жени ще отговарят пред съвестта си и пред Бог, ние няма какво да се бъркаме. Те вече не са заложници на един тоталитарен режим, това е добрата новина. Въпросът е в какво бе превърната тяхната драма и можем ли да видим и нещо друго в цялата история освен "Свободни!" и "Vive la France!"?

Истината е, че освобождаването на сестрите е сделка между ЕС, САЩ и Кадафи, в която победи не справедливостта, а общият интерес. Казусът с българските медици е един през 1999 г., когато Либия е в международна изолация, и съвсем друг през 2007 г., когато всички останали пречки пред приемането на Кадафи като "нормален" партньор вече са паднали. Казано по-просто, сестрите бяха едно бреме, от което Кадафи и ЕС търсеха начин да се освободят.

За да тръгнат енергийните проекти, да потече либийският газ към Италия и т.н. Помилването на българките беше тържеството на хладната сметка, от една страна, и на медийния сантиментализъм, от друга. За сметка на принципите. И цялата радост от това как едва ли не сме натрили носа на Кадафи е абсурдна. Кадафи победи тотално. Медиците бяха помилвани благодарение не на натиска, а на решението на ЕС да постави икономиката над политиката и разните там "ценности". Просто бизнес.

Сега героите са г-н и г-жа Саркози. Макар че френската президентска двойка по-скоро обра лаврите на няколкогодишни дипломатически преговори между еврочиновници и джамахирията. Да се говори, че Саркози е дошъл и е разрешил проблем, с който толкова други хора са се мъчили, е инфантилно. Както е инфантилно да ругаем българските политици, че не били направили нищо. В случая българските политици просто не бяха в състояние да направят кой знае какво. Което не ги извинява за глупостите, които по принцип вършат.

Просто не е работа на президента Първанов да плаши Кадафи, защото няма с какво. Неговата работа е да си подаде оставката заради сътрудничеството си с комунистическите тайни служби - това му е работата. С натиска около либийския случай българските управници бяха натоварени със задачата да действат по нещо, за което нямат сили, а в същото време им се спестяват напомнянията да вършат онова, което не само им е по силите, а е и тяхно задължение. Впрочем да се представя Саркози като някаква мъжествена, Бойко-Борисовска алтернатива на презряната "тиха дипломация" е глупаво. В крайна сметка именно "тихата дипломация" докара сестрите и палестинския лекар на летище София.

Българските медици спечелиха свободата си, Либия спечели равноправно третиране от "цивилизования свят", а още един диктатор стана "скъп приятел". Европа си разнообрази енергийните доставки. Ние не печелим нищо освен прекратяването на един медиен спектакъл, който допълнително упойваше и без това анестезираното гражданско съзнание.

*Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник".

Публикуваме коментара от в. “Дневник”

Още по темата
Още от България

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: