София е знакова за "глокалното" - взаимното проникване на глобално и локално

Много клонове на изкуствата се опитват да оцелеят в сегашния икономически пейзаж, но все още се срещат примери, които доказват, че със смелост и визия може да се постигне много. Международният фестивал "София: Поетики" е един от тях. От 2010 г. фестивалът събира забележителни творци от България и чужбина, и е събитие, което среща поезия, проза, танц, театър и пърформанс.

Създателят на "София: Поетики" е писателят и поет Ясен Атанасов. Роден през 1971 г. в София, Атанасов още се движи от момчешката енергия, която го превърна в една от най-наелектризиращите фигури на съвременната българска артистична сцена. Автор е на пет книги, една от които - романът "Свят за изпиване" - спечели наградата Spirt & Spirit за 2010 г. Като издател, Атанасов публикуваше имена като Робърт М. Пърсиг и Хенри Милър, и създаде иконичното, но сега неизлизащо, литературно списание "Ах, Мария". Атанасов е работил и работи като журналист и редактор в списания, и е бил водещ на телевизионното предаване за култура "Пет по Рихтер". Завършил е културология в Софийския университет, специализирал е философия и история на изкуствата в Милано, и културен мениджмънт във френското Министерство на културата.

Как и защо започна да пишеш?

]Естествено всичко започва с четенето. За да превърнеш живото, живота в текст, трябва да имаш не само особен усет към реалността, но и да си потопен в парареалностите на текстовете – били те литературни или "продукт" на други изкуства. От съвсем малък съм неистов читател. Половината си ден прекарвах в обикаляне на строежите, които се превърнаха в софийските Младости, в битки с конкурентните хлапешки банди, в набези над Агрономическите градини и в измъкване на малки котета от прашасали мазета, а другата половина – в неистово четене.

Случвало ми се е да изчитам по 2-3 книги на ден. Всякакви. Литература, научно-популярни, биографични, каквото ви хрумне. Логично баща ми – поетът Атанас Звездинов, който по онова време беше редактор в издателство "Народна младеж", - започна да ми дава за мнение ръкописи на детски и юношески книги. Мнението бързо се превърна в сериозна редакторска намеса. Защо тази сцена е преди другата? В рамките на три страници да се бориш с анаконда, да те преследва пума и да те нахапят термити не е ли леко прекалено? И така – бях се превърнал в редактор още преди да си помисля, че ще бъда писател... Прописах в гимназията. Поезия. Защо ли? Можех да създавам светове, подвластни единствено на мен. Това ме правеше не просто цялостен, но и независим. Беше и форма на протест – не само защото пишех различно, но защото ми харесваше да демонстрирам независимост в един много зависим свят. Говоря за годините непосредствено преди падането на режима, 1987-1989. След промените това диво желание за свобода не само не намаля, но се усили – успоредно с очевидния крах на българския преход, очертаващата се антиинтелектуалистка посока на промените в обществото ни, преминах в прозата. Така де – поезия за опиянението на революцията, проза – след изтрезняването.

Разкажи ни повече за любимите си проекти.

Любимият ми проект (и най-трудният, някак постоянно изплъзващ се) е собственият ми живот. Това да успявам да живея, ако не по начина, по който искам, то поне различно. В смисъл да не се поддавам на редица условности, да успявам да наложа свои правила, да се занимавам с нещата, които наистина ме вълнуват. С две думи – да "изконсумирам" свободата, която често е на върха на лъжичката за всеки, но малцина го забелязват.

Това обяснява и кои са любимите ми проекти – ами всичко, което съм направил. Защото съм избрал да го направя и случването е зависело от мен. Не мога не само да избера един проект, но дори и едно поле от всичките, на които съм се посветил – литература, журналистика, издателска дейност, културен мениджмънт, научна работа. Може би най-палавото и шумно мое дете напоследък е фестът "София: Поетики". Именно затова започвам малко по малко да се дистанцирам от него, искам да го поверя на други "възпитатели", да го изведа от моя дом. И да се захвана със следващата си книга. Да не говорим, че съм зарязал и докторската си теза.

Върху какво работиш в момента?

Върху роман, който отлагам от доста време. Писането, особено на голяма проза, предполага пребиваване в друго екзистенциално време. Това време често е несъвместимо с календарното. Нямам предвид "редовия" проблем – че трябва да извършваш действия по осигуряването на прехраната, защото от литература не се живее, а по-скоро осъзнаването на този факт, живеенето с това осъзнаване, което ограничава свободата ти. Това да заспиваш с мисълта: "Майната му, зарязвам всичко и ще карам на картофи, но ще напиша този роман." А на сутринта се сещаш за поетите ангажименти, за кредитите и сметките, за това, че не си отговорен само за себе си... Драмата на романтика в ХХI в.

Опитвам се и да осигуря финансова независимост на "София: Поетики", така че наистина да отбия детето.

Дай ни три причини София да стане Европейска столица на културата 2019.

Първата е, че София си е столица – огромен за нашите мащаби полис, град на контрасти, на среща на несъвместими култури. София е знакова за "глокалното", за взаимното проникване на глобално и локално, и за всички културни процеси, които следват от това. Идеята за обявяването на един град за културна столица е свързана именно с тези процеси. Има прекрасни други български градове, които се кандидатират, но те "лежат" в локалното. Това, разбира се, не е минус – възхищавам се на един определен традиционализъм и градивен консерватизъм. Също така единствено в София е толкова виден контрастът между традиция и модерност.

Второ – чисто количествено преобладаващата част от културния продукт на България се създава в София.

И трето – София е родният ми град, нали така?