Социален дъмпинг или свободно движение на работниците?

Обиколката на френския президент Еманюел Макрон в Източна Европа, част от която е и посещението му в България, си поставя за цел – между много други – да преговаря в полза на изменянето на правилата за командированите работници в ЕС, с цел премахване на "нелоялната конкуренция", която в момента оказват командировани източноевропейски работници на работещите в западноевропейски страни.

Практиката, станала популярна като "социален дъмпнинг", има няколко форми – най-простата от тях е, че работниците от бившия Източен блок са склонни да работят по-ниско заплащане в сравнение с местните. На този фронт обаче трудно могат да бъдат въведени ограничения, без да бъде нарушено фундаменталното право на движение на работниците в рамките на европейския съюз. При командировките обаче са налице единствено изисквания да се плаща минималната заплата на страната, в която е командирован работникът; той запазва правото си да плаща социални осигуровки в собствената си страна, вместо по-високите в страната, в която е командирован. Понастоящем, това може да се случва за период до три години, а предложението на френския президент е скъсяване до една годинa[1].

Обсъжданото предложение далеч не е ново – то се обсъжда от миналата година, като тогава срещна значителна съпротива от повечето източноевропейски страни-членки на ЕС, с аргумента, че то нарушава принципа на субсидиарност на ЕС. Въпреки че според европейската комисия субсидиарността не е нарушена, струва си да се разгледат няколко обстоятелства около съществуването на целенасочен "социален дъмпинг".

Нови правила за командироването бяха въведени и в началото на 2017 г., които въведоха принципа за заплащане на минималната заплата на приемащата държава от първия ден на работата зад граница, продължителността на почивките и отпуските, извънредния труд и редица други условия; това създаде значителна бюрократична тежест върху работодателите, които командироват работници. Новите предложения се явяват продължение на тази политика.

Размерът на командированата работна сила в целия ЕС е била около 1,92 милиона през 2014 г. - дори и да допуснем, че темпът ѝ на растеж през последните години се е запазил, най-вероятно в момента броят на тези работници е малко над 2 милиона, на фона на над 240 милиона икономически активни. Най-много командировани работници има в Германия (419 хиляди към 2014 г.) и Франция (178 хиляди), като повечето работят в строителството. С други думи, командированите работници са относително малка част от работната сила на приемащите ги държави, което поражда съмнение, че те влияят значително на пазара на труда в тях.

Социален дъмпинг би бил налице, ако източноевропейските държави имаха по-свободни регулации по отношение на условията на труд, и съответно спазването на регулациите на изпращаща страна от командированите работници наистина поставяше тези на приемащата страна в неравностойно положение. Точното сравнение на пълния обем на регулациите върху труда обаче е трудна задача – на помощ тук идват индикаторите за защита на служителите на ОИСР (които обаче не включват данни за България и Румъния, които не членуват в организацията). Сравнението на тези оценки сочи, че регулаторната защита на труда всъщност е по-висока в новите страни-членки на ЕС – към 2013 г., средната оценка на източноевропейските държави е 2,5 от възможни 5, а на западноевропейските – 2,3. С други думи, няма основания да се твърди, че в новите страни членки има значително по-слаби правила и защита на труда, което да им дава значително конкурентно предимство пред тези в старите.

Няма спор, че заплатите в източноевропейските и западноевроепйските държави са чувствително различни. Това обаче е продукт от много различното им икономическо развитие, а не на целенасочена политика на потискане на заплащането в новите страни-членки, целяща осигуряване на нечестно конкурентно предимство. Освен това, настоящият режим на регулация на командировките е обвързан с минималната заплата на приемащата държава - иначе казано, страните които се опасяват от "социален дъмпинг" държат инструмента, с който могат да се предпазят от него, без да се нуждаят от намеса на общоевропейско ниво.

Не на последно място, струва си да се замислим дали ЕС въобще включва принцип на равно заплащане между отделните страни-членки. Такъв принцип не съществува дори в рамките на самите страни, а въвеждането му за целия огромен пазар на труда на ЕС би влязло в остро противоречие с отворения, конкурентен пазар в рамките на съюза и свободното движение на работниците.

С други думи, предложението, което идва да защитава френският президент от една страна прилича на буря в чаша вода, тъй като засяга проблем с относително малък обхват и минимално влияние и прилича най-вече на изпълнение на предизборно обещание. Изпълнението му обаче застрашава принципите на свободно движение на хора и отворения, конкурентен пазар в рамките на ЕС.

[1] Изненадващо, предложението намери своята подкрепа и сред българските синдикати. Те от своя страна предлагат и право на синдикална защита от  естните организации на работници в страните, в които са командировани.