Социкономиката ни беше измислена, днес е много по-добра

Българската икономика е много различна от тази, която беше преди 30 години, и във всички измерения е в много по-добро състояние, твърди икономистът Лъчезар Богданов. По думите му българският бизнес днес е на много по-високо ниво в сравнение дори с 15 години назад, а икономиката произвежда повече, по-качествени и по-високотехнологични стоки.

Г-н Богданов, 30 години след промените през 1989 г. много хора у нас продължават да смятат, че "България няма работеща икономика" и "не произвежда почти нищо". Как бихте им отговорили?

Факт e, че почти всички хора градят мнението си на база на някакви емоционални фактори, спомени, разкази на баби и дядовци или на базата на анекдотични примери от типа "Минахме в Сърбия и видяхме табела "завод" и комин".

Това, което е абсолютно видимо, е, че българската икономика е много различна от тази, която беше преди 30 години, и във всички измерения е в много по-добро състояние.

Първо, тогава в България, и в целия социалистически блок, нямаше пазарна размяна. Всички числа и сметки, които се вадят от преди 1989 г., са измислени - за да можеш да оцениш стойността на произвежданото, трябва да има пазар, на който да има доброволно сключени сделки между участниците. При едно централно разпределение на ресурсите, при хроничен дефицит няма как ценовият механизъм да сработи. Как разбираме каква е "стойността" на един телевизор, ако е единственият предлаган, и на всичкото отгоре трябва да се чака 3-4 години, за да се купи?

И числата във външната търговия на България ли са били измислени?

Износът на България за западния свят е под 15% през 1980-те години и преди това. В последните години преди прехода говорим за износ от порядъка на 2 млрд. долара годишно.

А какъв е бил целият износ, включително за държавите извън Запада?

Това е въпросът – как можем да оценим другия износ, при положение че той не е резултат от пазарни сделки. В рамките на СИВ, и особено при търговията със Съветския съюз, имаме, най-общо казано, централно планиран бартер. В повечето случаи ние изнасяме продукция, която е с 20-30 години морално изостанала, с лошо качество, или базови селскостопански продукти, и получаваме машини, които са 20-30 години назад в технологично отношение, и някои суровини. Изнасяш консервирани кисели краставички, които не можеш да продадеш на Запад, но получаваш "Запорожец", който едва ли би си купил, ако имаш избор.

Друго направление беше износът за т.нар. "развиващи се страни" - по политическа линия СССР подкрепя правителства в Африка, Латинска Америка, Азия, а сателитите от Източна Европа, включително България, сключват някакви сделки за износ за третия свят на кредит. Но тези бедни страни впоследствие най-често не върнаха заемите си – неслучайно, 1990 г. завари България с вземания от страни като Мозамбик, Ангола, Либия, Ирак и т. н. Тоест, това, което се твърди, че сме го изнасяли, ние всъщност сме го подарявали. Редица изследователи на историческите документи разкриват огромни проблеми с качеството на изнасяната продукция, която многократно е връщана, подменяна. Самото висше партийно ръководство на редица форуми констатира, че този вид износ в много случаи е бил субсидиран - само стойността на частите и материалите, които са внасяни и влагани в продукцията, е била по-голяма от цената на крайния продукт.

В този смисъл, това е тотално неустойчива и измислена икономика, крепена в краткосрочен план от много външни заеми. От 1984 г. до 1989 г. българското правителство, включително българските държавни банки, финансират държавни предприятия и директен внос на потребителски стоки. После предприятията, естествено, не могат да върнат заемите, защото това, което е построено, е икономически абсурдно. Само за този 5-годишен период се натрупват 8.5 млрд. долара дълг при тогавашните цени.

Но нека излезем от недостатъците на статистиката.

Да. Та, какво е различното сега? Българската икономика работи изцяло на пазарен принцип. Тя изнася 10 пъти повече продукция за западния свят. Към ЕС е вече 70% от експорта на България, при положение, че стартовата позиция беше 15% - това е истински състезателен пазар, на който трябва да премериш сили с най-добрите. Коренно се промени структурата на икономиката. Индустрията прави различни неща от това, което е правила преди 25-30 години. Например, големият износ в миналото беше селскостопанска продукция и суровини – метали. Нека да си го кажем – "Кремиковци" продаваше ламарина второ качество. Анекдоти има най-различни, включително че не е ставала дори за облицовка на касите на веригите супермаркети.

Сега българската индустрия има браншове, които тогава не съществуваха. Създават се машини, детайли, компоненти, инструменти, които се продават на водещи глобални потребители.

Но какво се случва с обществото? Хората не ги ли виждат тези нови заводи?

Това е въпрос на психология. Аз съм чувал най-различни твърдения от типа: "Убихме си производството, сърбите го запазиха". В същото време България сега е много по-индустриализирана страна от Сърбия като дял на индустрията в БВП, а също така и измерено през износа на индустриална продукция – у нас преработващата промишленост създава над 16% от БВП при под 15% у Сърбия, а износът на стоки е 26 милиарда евро при 14.5 милиарда евро на сръбската промишленост. Румъния също е по-малко експортно-ориентирана страна – да, там индустриалният износ е по-голям в абсолютна стойност, но населението е близо 3 пъти по-голямо.

Така че, това, което питате, е въпрос към психолозите, а не към мен. Фактите показват, че това са несъстоятелни тези.

Отварянето на България към света позволи да се развиват глобално конкурентни бизнеси. Някои от предприятията се превърнаха в лидери и със сигурност – в ключов играч в сложни вериги на добавена стойност на огромни корпорации. В България се разви автомобилна индустрия, като някои от произвежданите компоненти се влагат във водещите машини и превозни средства, предлагани на пазара. Това не е индустрия, която е базирана на ниско качество, ниска себестойност и стари модели – дрехи, радиоапарати, телевизори, както преди 30 години.

България вече има сериозен местен капитал. Българските домакинства имат над 50 млрд. лв. вътрешни спестявания. Това са реални пари, а не виртуално напечатани хартийки, срещу тях има реална стойност. Преди 30 години това, че имаш 5000 лв., не означаваше, че можеш да си купиш "Лада" или цветен телевизор. Същевременно, българският бизнес и домакинствата имат достъп до кредит – нещо, което не съществуваше преди.
В страната влязоха 42 млрд. евро чужди инвестиции през последните 25 години. Това не са пари, похарчени само за сгради и машини, а станаха и предпоставка за "внасяне" на технологии и ноу-хау.

България се отвори към света по отношение на предоставянето на услуги. В миналото имаше само международен транспорт и малко плажен и ски туризъм. В момента имаме много по-разнообразен туристически продукт – много повече хора идват в България, харчат пари в градовете, посещават концерти и културни фестивали, ходят по села и походи, организират се конференции и обучения, лечение. Около 60 000 души са заети с предоставяне на бизнес услуги – ИТ услуги, но не само, за целия свят. Този бизнес на практика не съществуваше дори преди 15 години.

Да се върнем към съвремието. Какви са резултатите от промените в икономиката?

Основните периоди на голяма трансформация според мен са два, ако изключим плахите опити в началото на 1990-те години. Първата промяна дойде след 1997 г. с въвеждането на валутния борд, поставянето на банковия сектор на стабилна основа и смяната на собствеността и навлизането на сериозни чужди и частни капитали във всички сфери на живота, а не само кварталните магазинчета, ресторанти и кафенета, както беше в началото на прехода.

А най-голямата промяна дойде след ясния знак за членство на България в ЕС, защото България стана част от един много голям общ пазар. Тази възможност все още дава огромен потенциал пред страната, ако българските предприемачи успеят да заемат пазарна ниша. Един пример – Германия, само в областта на машиностроенето, внася годишно 137 млрд. евро различни компоненти, части от света. България участва в това с под 500 млн. евро. Тоест, за страни като България има огромен потенциал на този пазар. Чехия например изнася за Германия в тази сфера стоки за 9 млрд. евро и е заела много по-голяма ниша. Този пример показва, че когато имаме един пазар от 15 трилиона евро, потенциалът е голям, особено за малки икономики като нашата.

От началото на века, но особено от 2006-2007 г. насам, има пренасочване на производства от западните държави на изток, към страни като България, Румъния, Литва, Словакия. Всъщност, българският бизнес стана все по-интегриран в европейски и глобални вериги на добавена стойност. Бизнесът стана много сложен, започна много да се диверсифицира, да се възползва от всякакви възможности за разлика от по-простия тип монокултурно производство. Това се случва и в услугите.

Какви чак толкова услуги изнася България? Колцентрове и ИТ.

Има и финансови услуги. Но това не е никак малко. Това е едно отваряне на страната и свързване на икономиката, макар че може още. Икономиката на България е част от голямата европейска икономика. Това го нямаше преди 12-13 години. Ако видим какво и къде се изнасяше преди 2005-2006 г., сред водещите 12 държави – експортни дестинации, само 6 бяха от ЕС, докато сега само 2 страни не са от ЕС (Турция и Китай). Структурата на икономиката е съвсем различна от това, което се изнасяше тогава, клиентите са различни, цените са различни.

Ако си представим картата на България днес, сега какво и къде произвеждаме и изнасяме в сравнение със ситуацията от преди членството в ЕС?

Близо 10 пъти повече компоненти, части и детайли, свързани с автомобилостроенето; 10 пъти повече фармацевтични продукти; 2 до 4 пъти повече машини, съоръжения, апарати и инструменти; пластмасови, картонени изделия, мебели – 3 пъти повече. И това, което е останало и също нараства, но с много по-бавни темпове, са суровините и селскостопанската продукция.

Да отчитаме ли и ръста на електрониката, която се превърна в експортен отрасъл №1 на България в последните три години?

Това са по-скоро компоненти и електротехнически съоръжения, които се използват в машини. По-малко е битова електроника, но това е още едно доказателство, че у нас се позиционират определени процеси, които са стъпка от асемблирането на най-различни крайни продукти в развитите държави. Това е възможно най-вече заради чуждия капитал и чуждите пазари. Все повече от бизнесите, които се установяват в България, са такива, които не се интересуват от вътрешния пазар.

Целият този дебат – колко потребители имало, какви заплати взимат, какво щели да купуват, стана излишен, след като от 2007 г. може да се продава на отворен европейския пазар. Това е може би една от причината и за неразбирането сред обществото. Тази специализация означава, че в малка държава като България няма как да се произвеждат всички видове потребителски стоки. Тоест, българските заводи започват да специализират в нещо, в което са добри, но се отказват да правят стоки, в които например полските заводи са по-добри. Тези хора, които виждат, че вече е спряно производството на даден артикул в България, може би пропускат да видят, че въпросният завод произвежда друга стока, но не само за българския пазар, а за пазара на целия ЕС.

А може би хората не виждат достатъчно български стоки по магазините?

Ако преди си имал четири продукта за българския пазар, а сега имаш един продукт, но го продаваш в 25 страни, кое е по-успешно? Хората може да не виждат, но електрониката на много от известните марки автомобили, а също и други компоненти - от хидравличните помпи до управлението на климатичните инсталации, се прави в България.

Не трябва да разглеждаме българската икономика като национална. Това е отворена икономика. Търговията с външния свят – внос и износ, е 130% от БВП. За сравнение, дори в Германия, която е основен износител и индустриален център на Европа, този процент е 80%. Във Франция е 30-40%, а в САЩ – 20%. Но това са друг тип икономики, които са много големи и имат вътрешно разнообразие и нямат нужди от толкова големи връзки с останалия свят, защото мащабът им позволява да са по-затворени. Страни като България, Словакия, Литва, Естония, Белгия, Холандия по необходимост са отворени.

Да не би хората да не виждат промените, защото заетите в по-модерните сектори са малко, а предприятията са неравномерно разпределени регионално?

Разбира се, че има и важни обективни причини. Българите преживяха няколко много големи шока. Първият беше разпадането на старата несъстоятелна система, което доведе до шок в живота на всяко българско домакинство през 90-91 г. После имаше хиперинфлация, опит за свръхрегулация, за връщане назад, отказ от реформи и нов шок през 1996-1997 г., свързан с изпепеляване на спестяванията на българските домакинства. След това, тъй като реформите бяха забавени толкова много, те станаха много болезнени.

Приватизацията и отварянето след 1997-1998 г. доведе до нов шок. Много хора казват: "Защо нарязахте на скрап някои заводи". В много случаи, защото някои машини, които са били адекватни през 1977 г., през 1999 г. вече са неадекватни. Те, дори да се използват, не могат да предлагат конкурентна продукция. Заводът за аналогови телефонни централи или апарати с шайба няма как да оцелее, когато дойдоха цифровите комуникации.

А да не би богатството и печалбата, която донесе тази нова икономика, да не е достатъчно справедливо преразпределена?

Стойността на ресурсите в икономиката се определя от тяхната относителна оскъдност. Когато в една страна, от която емиграцията е трудна, има много хора, които искат да работят, и малко предприятия, които са конкурентни в пазарна среда, трудът става относително изобилен, а капиталът, ноу-хауто и предприемачите - относително оскъдни. Тогава работодатели диктуват – защото има малко знаещи и можещи, способни да направят завод, който да продава успешно в Германия и Франция, и много кандидати за работа. В такава ситуация заплатите са ниски. Този, който е направил първите цехове за дрехи за износ към Гърция или Италия, може би е изкарвал много пари, но вече не изкарва. Нещата се обръщат. Когато няма достатъчно инвеститори и има огромна безработица, нормално е малкото работодатели да диктуват условията.

Третият шок, който преживя българската икономика през 2009 г. - световната криза, доведе до фалирали бизнеси, изпадане в дългове, но и до това, че 400 000 души останаха без работа.

Тоест, когато за 30 години имаш три големи шока и на практика перманентна промяна, нормално е хората да имат и негативни нагласи.

В крайна сметка, винаги има някаква носталгия по доброто старо време, когато си знаел, че работиш в един завод десетилетия. Българите не сме уникални по отношение на тази негативна нагласа.

А сектори като ИТ услугите и електроника/електротехника не са ли все още твърде елитарни, с твърде малко заети, за да може ефектът от тях да бъде усетен от широката общественост?

Въпреки че в България средната заплата в последните години расте изключително бързо – втори сме след Румъния, все още нивата са доста ниски, приблизително наполовина по-ниски от тези в Чехия и Словакия. Разликата е, че в Словакия износът на автомобилната индустрия е 9 пъти по-голям от износа на българската автомобилна индустрия. Заетите са 6 пъти повече от тези у нас.

Колкото повече структурата на икономиката се измества към по-високотехнологични дейности, заплатите ще растат повече. Лека-полека структурата и на българската икономика се променя, към все по-производителни бизнеси, които да изместват тези, разчитащи на евтин труд. Така че, електротехниката, автомобилната индустрия имат много повече накъде да растат у нас, но това зависи и от кадрите, защото няма как до безкрай да растат екстензивно и всички да станат програмисти. Но за да се развиват тези браншове, български и чуждестранни предприемачи трябва да решат да правят бизнес у нас.

Но няма как човек да стане инженер или електротехник за два месеца.

Затова казвам, че всичко това е дългосрочен процес. За пръв път в историята през последните 1-2 години бизнесът в България е изправен пред ситуацията, че няма откъде да вземе подготвен човешки ресурс. Тоест, единственият начин е да инвестира и да подобрява това, което има. Винаги досега е имало относително евтин и свободен трудов ресурс, а сега няма откъде да се вземат хора. Образователната система може да даде резултат през следващите 10-20 години, но ако искаш нещо след 1 или 2 години, трябва да си го създадеш сам.

Няма как ти да си завод в една община, да наемаш 20% от трудовия ресурс в региона и да казваш: "Някой да направи нещо". Очевидно, ако някой трябва да инвестира в човешки ресурс, да е лидер в процеса, това трябва да си ти.

От класациите на бизнеса в Централна и Източна Европа се вижда, че България почти няма едър бизнес. Това добре ли е или не?

Едрият бизнес в България е ясно къде е. Това са големи, типични за публичния сектор предприятия в енергетиката и инфраструктурата, а също и бургаската рафинерия, както и предприятията в добивната индустрия. Това не е изненадващо. Оттам насетне, в България няма глобални брандове в сектори като автомобили, електроника, няма марка, разпознаваема по света. Според мен това е донякъде хубаво, защото не се хаби политическа и гражданска енергия по въпроса да подкрепяме ли този едър бизнес или не. Хубаво е да има разпръсване на силата, да няма концентрация.

От друга страна, факт е, че част от големите стъпки в бизнеса минават през по-сериозни инвестиции и обвързване с големи производства. В България има много успешни, по-малки бизнеси, но няма големи брандове, световни гиганти, които, от една страна, да внасят ноу-хау, бизнес култура, практики, а от друга, да дават репутация, че България е място, където такива неща се случват, да е своеобразен "печат за одобрение" на страната като място за живот и бизнес. Такъв пример може да бъде голям автомобилен завод или дигитален лидер.

България си остава непозната страна за инвеститорите. За нас се знае това, което присъства в заглавията в чуждестранните медии. А това е или "корупция", или "най-бедната страна в ЕС".