Спорът със Скопие: девет неща, за които София очевидно не си дава сметка

Спорът със Скопие: девет неща, за които София очевидно не си дава сметка

България е на път да направи стратегическа грешка във външната си политика. С блокирането на преговорите на Северна Македония (СМ) за членство в ЕС страната ни всъщност работи сама срещу себе си: забавя необходимото за собствения си просперитет интегриране и свързване на региона, подпомага раздухвачите на антибългарски настроения в СМ и изпада в международна изолация поради неразбираемата си позиция. Нещо повече – вместо принципна външна политика, България превръща романтичните си интерпретации на собствената си история в аршин на отношенията си с останалия свят.

Това може и да е популярна позиция вътре в страната, но не е работещ модел за водене на външна политика със суверенни и равноправни държави. В крайна сметка трябва да има някакво разделение между политика и история: това са различни области по следните причини:

1) Историята не е въпрос на преговори между държави. Истината не зависи от подписи на правителства или от договаряне на междуправителствени комисии;

2) Международното право регулира базовите отношения между държавите. В него държавите не признават една на друга национална идентичност, народност, език и религия. Признават се две неща - държавност (суверенитет) и правителство на държавата, ако то не е дошло на власт по нормален конституционен ред. Поне от 1648 г. (от Вестфалския мирен договор) част от суверенитета на държавата включва изключително право държавата да урежда вътрешните си дела: религията, езика, националността си и съответно образователна система, учебници и т.н. България е признала СМ като суверенна държава още през 90-те години на миналия век;

3) Идеята за смесена комисия по исторически въпроси имаше за цел да подобри отношенията между двете страни чрез процес на диалог. С фиксацията върху договарянето на обща позиция по всички въпроси, обаче, ефектът от дейността на тази комисия започва да генерира обратен резултат: раздухва негативни настроения от двете страни на границата. Силните антибългарски настроения в Македония са факт сред част от обществото и медиите, но поне в момента СМ има управление, което иска да подобри отношенията между страните ни и да вкара СМ в ЕС. Блокирането от България на преговорите на СМ за еврочленство само ще ескалира и затвърди негативните нагласи там и ще влоши позициите на добронамерено настроените към нас в съседката ни. Нещо повече, България рискува да се превърне в основен "враг" на Македония, което е абсурдно;

4) Правната стойност на "договори" за историята е близка до нищожната. Ако се нарушат, ще се съдим в Хага за символно обезщетение ли? Дори да се подпише някакъв такъв договор, той не може да обвърже мисленето и говоренето от страна на хората в СМ (или у нас) – все пак като част от европейското пространство за всички нас е валиден принципът на свобода на словото. Нито пък подобни договори за историята могат да спрат научни изследвания, които стигат до изводи, разминаващи се с тях;

5) Дори и да изнудим СМ да подпише нов анекс към договор за история, идентичност, антибългарски кампании в медиите и т.н., този договор с нищо няма да промени настроенията към България в Северна Македония. Напротив, ще ги засили и ще мобилизира опозицията срещу него. Най-много да докара на власт ВМРО-ДПМНЕ, което е всъщност основната антибългарска сила;

6) Между двете държави съществуват (множество) договори за отказ от териториални претенции и задължение за липса на държавна подкрепа за групи и движения, искащи сецесия – това е необходима и добра стъпка. В договорите между нас не се говори за малцинства и това също е добър подход – въпросът с малцинствата е вътрешен за всяка страна. Към него са приложими единствено задължителните международни конвенции и други инструменти, които са валидни за нас като част от Съвета на Европа и ЕС – не е нужно към тях да се добавя каквото и да е било чрез специални двустранни договори; 

7) В дългосрочен план за България е важно да имаме засилено общуване със СМ - медии, научни конференции и обмен, пътища, жп линии, комуникации. Ако тези неща станат общи или поне свързани, има шанс за промяна на настроенията в Северна Македония спрямо България. Членството на западната ни съседка в ЕС – а дори само преговорните процеси - само ще увеличат възможностите за по-голяма свързаност между двете държави;

8)  Българската позиция е неразбираема за света и само ни навлича укори и насмешка в ЕС. Гърците бяха в подобна ситуация и успяха едвам да се измъкнат от нея с Преспанското споразумение. В момента, в който го направиха, ние се наместихме на тяхното място. Гърция нищо не спечели от противопоставянето с Република Македония. Едва ли и ние ще спечелим нещо. Нещо повече, Гърция не искаше суверенна държава с определено име до границата си. Това беше позиция, която мнозина критикуваха, но все пак тя беше в познати рамки от международното право – признаване на суверенна държава. Ние тестваме нови територии в международното право – непризнаване на идентичност, език и интерпретация на историята на държава, чийто суверенитет вече си признал. Това е вътрешно противоречива позиция – както беше казано, суверенитетът включва право на самоопределение по въпроса за идентичността, езика и религията. А историята не е изобщо въпрос на договаряне;

9) В крайна сметка влизането на Северна Македония в ЕС правилно е било отстоявано като стратегически български приоритет още от началото на прехода. И винаги досега сме защитавали този приоритет последователно. Но в момента сами го подриваме.

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари

Как смятате да прекарате Коледа и Нова година?