Спуканите мехове

Във форум се води дискусия и един човек кротко споделя какво бил казал някога, по онова време.

Било на комсомолско събрание или нещо подобно. От трибуната произнасяли реч и възхвалявали героите. Онези герои. Когато патосът достигнал апогея си, човекът не се сдържал и казал нещо иронично. Уж тихо, но зад гърба му го чули и последвали неприятности. Не големи, защото случката става в късните години на соца, когато подобни неща се замазваха и за тях не вкарваха в лагер. Пламът на революционната бдителност в осемдесетте години вече беше стихнал, животът беше влязъл в руслото на формализма. Всички разказваха вицове за системата и за нейните вождове, само трябваше да се внимава къде, какво и пред кого се говори. Имаше отделни личности, които се престараваха, но на тях вече не се гледаше сериозно, хората се бяха научили да се пазят, да се преструват. Дори да се случеше някаква неприятност на някого, обикновено тя не беше сериозна, имаше начин всичко да се покрие и да се размине – с връзки, с декларации, с преструвки и симулации.

Споменатият инцидент е бил точно в тази категория. Изтървал се човекът, присмял се на по-висок глас, зад гърба му пък се случили другари с остър слух. В краткия му коментар не се споменава какво точно е последвало, подразбира се, че нищо сериозно не е последвало. Човекът просто решил малко да се похвали, малко са се изтъкне с постъпката си.

Общо взето това, което се е случило тогава, не е интересно. По-интересно е какво се случва сега – днешният отклик на неговия някогашен спомен. Във форума последваха десетки саркастични коментари от рода – ей, ти голям герой си бил!

Именно те ме впечатлиха – десетки реплики в един глас, в един и същи тон и смисъл. Искаха да изкарат "героя" самохвалко. Човекът започна да се оправдава, че не се пише никакъв герой, а просто е изтървал онези думи по невнимание. Но реакцията на опонентите му е показателна, тя има по-дълбоко значение. Реакцията им показва, че да се изтърват тогава дори няколко безобидни думи, е вече геройство. За него се е изисква кураж. Да се присмееш на вождовете не се случва често, дори почти никога не се случва, защото всички внимават, всеки знае какво може да му се случи, ако не внимава.

Хората от форума през 2018 г. – 29 години след падането на комунизма – още носят в съзнанието, паметта и гените си инстинктите от онова време, когато за няколко изтървани думи следваше наказание. В тяхното мислене заостреното внимание от онова време не се е притъпило, атавистичната автоцензура продължава да работи като добре смазан и поддържан механизъм. Хората не са забравили преди 30 години какво можеше и какво не можеше да се говори. Днешната им преценка и реакция бяха толкова бързи и точни, сякаш продължаваха да живеят в онова време.

Присмяха се на "героя", изкараха го самохвалко, увериха го, че такива неща по времето на соца не се случваха, не можеха да се случат.

Какви бяха думите, които хората тогава не смееха да изрекат на публично място? Какво беше онова общество, което беше въвело с лекота повсеместната автоцензура? С какви средства я беше въвело, с какви методи я контролираше? Като определяме онази система като тоталитарна, днес вече не си даваме сметка колко дълбинно тоталитарна беше, колко лично тоталитаризмът поразяваше и деформираше всеки човек – страхът се пропива и го подчинява до такава степен, че той не смее да каже и дума извън официалните клишета, извън онова, което се говори от трибуните. Страхът е проникнал толкова дълбоко, че днес, три десетилетия след края на системата, нейните атавистични рефлекси още работят безотказно.

Хората от форума бяха от тези, които въздишат по прелестите на социализма. Те с носталгия говорят за мощната икономика, за стоящата на страж могъща армия, за почивното дело, за дългите отпуски, а какво здравеопазване! какво образование! и как спокойно се живеело, но най-вече евтино, направо безплатно!

Точно тук логиката нещо се къса – след като всичко е било блестящо като ширналите се пред нас поля, защо считат за проява на героизъм изричането на нещо критично? Защо тези хората от форума оцениха тогавашната постъпка на човека като героизъм, и то като немислим, невъзможен героизъм? Това ли е цената на всички прехвалени постижения – да не можеш да говориш свободно, да не можеш и да си помислиш да кажеш нещо критично! Да си длъжен да харесваш и възхваляваш всичко, да скандираш лозунги и да маршируваш в крак. Да си длъжен да бъдеш в строя и всичко да вършиш под строй. Да се оглеждаш кой е зад гърба ти.

Без да искат, без да се усетят, тези хора се издадоха. Иронично нарекоха този човек герой, какъвто той едва ли е бил. Просто спонтанно беше решил малко да се похвали, да се изтъкне, но техните тренирани сетива веднага го засякоха – не, не се пиши герой, не може да си бил такъв герой, това, с което днес се хвалиш, тогава беше невъзможно – репликираха го неговите опоненти, същите, които въздишат по отминалото време.

След като онази система се провали и срина, не успяхме да изградим общество, в което да се живее спокойно и справедливо. Разбирам, че липсата на справедливост поддържа носталгията по соца. Но си мисля също – с кого да изградим ново справедливо общество, след като толкова хора въздишат по фалшивата човекоубийствена система, не могат да ѝ дадат вярна оценка, носят я в съзнанието си, проявяват спонтанно нейните тоталитарни механизми в поведението си? В новата си къща пренесохме старите си мебели. Ум ли не ни стигна да се разделим със старото, или кураж не ни достигна да започнем на ново? Натрапиха ни лъжливи водачи или нашите рефлекси са се сраснали с лъжата?

Никой не налива ново вино във вехти мехове; инак, новото вино ще спука меховете, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мехове. (Евангелие от Марк 2:22).