Стъкълца

Стъкълца

Куфари

За българската емиграция винаги се е говорело по терлици, в такава степен, че дори статистиката за броя на постоянно живеещите българи в чужбина е приблизителна. Ако преди 1989 тя беше онзи издайнически знак, че комунистическият строй не е висшата реализация на човешкия блян за обществена справедливост, днес шумотевицата в общественото пространство около проблематиката на напускането на родината отново идва да покаже известно неудобство.

Най-ясната му проява е лашкането в крайности: от патетично-сантименталната реторика на инициативите за приобщаване до нерядко подемания от почти всички партии популистко-патриотарски вой на емигрантите със запазено българско гражданство да се отнеме гарантираното с Конституцията право на гласуване.

Преекспонирането на социално-икономическия мотив на избралите летище София като "най-бърз изход от кризата" обаче къде случайно, къде нарочно се стреми да прикрие един далеч по-важен, но политически неудобен факт. Само през 1960 перспективата за светло комунистическо бъдеще накара 200 000 граждани на Източен Берлин да избягат в Западен и наложи изграждането на Стената.

Четири десетилетия по-късно неуспешната декомунизация, пропадналите надежди и нежеланието да легитимират с присъствието си“„нормалността” на една пропита от корупция държава изпрати близо една осма от населението на България в чужбина.

През лето 2009, един ден след датата на падането на Берлинската стена, Theater van t Woord в Амстердам приюти отбелязването един позабравен в рутината на ежедневието празник, преминал в България някак тихомълком в глъчката на политическото скандалджийстване, съпровождаща поредната властова промяна.

"Ich hab noch einen Koffer in Berlin" или "Все още имам куфар във Берлин" пее от старите ленти плътният, вълнуващ глас на Марлене Дитрих.

От черно-белите кадри на "Лето господне 1990" на Иглика Трифонова, през дискусия за комунистическото минало и европейското бъдеще на България с участието на Фриц Болкестейн и Едвин Сугарев, до "Комунизмът си отива" с Васко Кръпката, честването на най-важния ден от новата ни история показа, че за голяма част от българската общност в Холандия не прашният куфар на спомените, а живият знак за неугасналия емоционален ангажимент е все още в България.

За шегите на историята

Всичко започва не от Ялта, а от една хартийка пет месеца по-рано.

“- Не мислите ли, че е малко цинично да разрешаваме съдбовни за милиони хора въпроси по такъв импровизиран начин? Хайде да я изгорим.

- Не, запазете я вие.“

Годината на този разговор е 1944. След дълго протакане западните съюзници най-накрая са се съгласили да отворят втори фронт и вече са в Нормандия. На изток съветската армия е успяла без съществени трудности да прегази Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия. Разтревожен от парадния марш на комунизма през половин Европа, Чърчил бърза да договори следвоенните сфери на влияние в Източна Европа и Средиземноморието.

На девети октомври британският премиер и външният му министър се срещат в Москва със Сталин и Молотов. На един лист първият написва и предлага на идеологическия си враг това, което ще влезе в историята под името "процентово споразумение": за сметка на Гърция, където британците искат 90% влияние, Сталин получава 50% в Унгария и Югославия и 75% в Румъния и България. С договорената между Молотов и Идън на следващия ден ревизия на споразумението, на предоставеното на Сталин влияние в България става 80%.

65 години по-късно и вече член на ЕС, страната все още се определя от западните анализатори като "държава с особено тежко комунистическо наследство".

За надеждата: Mr Gorbachev, tear down this wall!

Датата е 12 юни 1987. Пред Бранденбургската врата в Западен Берлин президентът Рейгън произнася реч, която малко след това ще промени историята. През усилвателите звукът без усилие прехвърля печалния символ на разделението и ясно се чува и в източната част на града.

“През 1950-те години Хрушчов бе предрекъл: “Ще ви закопаем!”

Днес на Запад ние виждаме как свободният свят е постигнал безпрецедентно в историята на човечеството благоденствие и добруване. В комунистическия свят виждаме провал, технологична изостаналост, влошени здравни стандарти, недостиг от дори най-просто естество: храна. Днес Съветският съюз не може да изхранва населението си. След четири десетилетия пред целия свят стои едно голямо и неизбежно заключение: Свободата ражда благоденствие. Свободата заменя древните вражди между държавите с приятелство и мир. Свободата побеждава. (…) Г-н Генерален секретар Горбачов, ако искате мир, ако искате благоденствие за СССР и Източна Европа, ако искате либерализация, елате при тази врата! Г-н Горбачов, отворете я! Г-н Горбачов, съборете тази стена!

С падането на стената две години по-късно дойде времето на надеждата. Но какво се случи после?

Времето бе наше. Но свърши

След 45 години в сферата на влияние на една азиатска свръхсила България получи историческия шанс да се върне в Европа. Наместо това с дворцов преврат задунайската квазигуберния благодари на диктатора си за вярната служба и го прати на заслужен отдих.

Вярно, не “дойдоха танковете”, но подкопаването на демократичния процес започна още през 1990-та година с инфилтрирането на сините. Дисидентското движение за човешки права и свободи се трансформира в оръжие на Държавна сигурност за шантаж с етническия мир.

Вярна на дългия си опит в поддържането на система чрез терор, българската Щази създаде групировките, за да всява страх у хората и да дискредитира демокрацията.

Междувременно зад сянката на витиевати фрази и стратегическо протакане бившата комунистическа номенклатура успя да трансформира политическата си власт в икономическа и реално да си осигури пълен контрол над държавата.

С това бе пропилян и шансът за декомунизация на България, заложен още в първата предизборна платформа на СДС: “Апаратът на комунистическата партия трябва да се отдели докрай от държавата във финансово, кадрово и структурно отношение”. Нищо от това не се случи.

Проектът гражданско общество не се състоя. Ангажиран в борбата си за оцеляване, останалият обществено-политически неграмотен и не ценящ свободата си българин не стана коректив на политиците си, чието последващо от липсата на обществен контрол чувство на пълна безнаказаност запрати държавата в порочния кръг на корупцията, подкопа международния ѝ престиж и дискредитира демокрацията. Хората не осъзнаха, че за разлика от сантименталния национализъм на ХІХ век, патриотизмът в ХХІ век е гражданството. Активната грижа на всеки един гражданин за добруването на всички останали.

Подобно осъзнаване нямаше и как да се случи. Уморена от загуби, останалата в България интелигенция се изгуби в отшелничеството на доброволната вътрешна емиграция и абдикира от социалната си роля да води и образова обществото си, като подви опашка и замълча.

ЕС се умори от жестове, захвърли дипломатическия език и врътна кранчето.

За птичките, които пролет не правят: Tribute to “Откачалката”, с благодарност, че я има

Ставаме все по-малко

разхвърляни тук-там в този подреден свят

крехки като рехавата сфера на глухарчето

бегли като следа от ранено крило върху пясъчен бряг

и ставаме все по-малки

собствената си разпиляност всмукваме в себе си

събираме свободата си като парашут след скок

и приемаме обръчите на страха

самонабити съвсем прилежно

като обръчите на бъчвата

бъчвата

в която все още

между впрочем живеем

само че фенерът ни вече мъжди

и вече сме открили в себе си човека

ала старателно си мълчим

в един между впрочем съвсем напразен опит

за самосъжаление и самосъхранение

поради което разхлопаните ни дъски

все по-рядко се хлопват и се отхлопват

и следователно все по-рядко

сме способни да видим небето.”

Едвин Сугарев

По думите и на самия Ботев, ”свестните у нас считат за луди”.

За птичките, които пролет не правят: Гаврош и барикадите

“Полицията разпръсва с бой протеста” – чета заглавие в една от българските онлайн медии на 14 януари тази година. Първата ми, абсолютно непресторена реакция, когато не успявам да се свържа по телефона е паника: на площада - знам - са приятелите ми, останали в България, дори и майка ми, за която подобен “сблъсък” с органите на властта може да се окаже и терминален.

Намирам кадри онлайн и докато умът ми невярващо и трескаво сканира репортажа за познати лица, установявам, че отвъд паниката сред тях търся едно точно определено. Както и очаквам, не ми отнема дълго време да го открия.

С шарена кърпа през челото, с китара и хармоника, със студени пръсти, но все така горещо сърце, там е Васко Кръпката: "Вече двадесет години сме по площадите...”

Блусът, това, което се случва, когато на хубав човек му е тъжно, винаги е бил музика на свободата, на съпротивата срещу робството. Някои биха казали, че е мистерия как уж обгрижваната от режима работническа класа в бедното Подуене успя да роди американска музика. С Васко обаче тя си е точно на мястото.

“Камен Кацата е национална институция” – беше писал Евгений Дайнов някъде.

От барикада на барикада Кръпката обаче е неуморният носител на свободата. И да, Васко, така е. Всичко това е блус.

А сега на къде, l'Europeo

Неизбежният въпрос е готова ли беше България за членство в Европейския съюз? Според Фриц Болкестейн никак. Редовните доклади на Европейската комисия за предприсъединителния ѝ напредък редовно ратифицираха този възглед с печално вярното "в страната няма политическа воля за борба с корупцията и организираната престъпност”. Дори по-лошо – с предсрочното ѝ приемане ЕС изгуби инструментите си за натиск.

Въпросът, който би трябвало да си зададем, е какво би се случило, ако знакът на добронамереност, наречен "приемане в клуба", не беше направен. И тук историческият паралел е неизбежен. През 1958 година британският посланик Ричард Спейт пише до Форин офис следното:

“Наистина може да се изложи силен аргумент за закриване на легацията на Нейно Величество или най-малкото за понижаването ѝ на ниво на консулство – така България реално ще бъде третирана като руска провинция, наместо да се подпомага нейното правителство и да се поддържа фикцията, че притежава суверенна власт. Но аз мисля, че като се направи равносметка, ние ще се окажем губещите от такова действие. (…) Нашето оттегляне също би отбелязало началото на края на онези в България, които вероятно са по-многобройни, отколкото ние смятаме и които гледат на присъствието на британската и на други западни легации като на осезаемо доказателство, че външният свят все още не ги е изоставил окончателно на Кремъл. Вероятно единствената услуга, която можем да направим на българите при сегашните обстоятелства, е да помогнем на този народ да запази до известна степен порив за свобода, за да могат да се възползват от шансовете си, когато Кремъл започне да отпуска своята хватка”.

През 1999 американският държавен секретар Мадлийн Олбрайт развълнувано посрещна Чехия, родината на своите родители, в НАТО с думите “Добре дошли вкъщи“.

След сто години съществуване на картата на света като суверенна държава и почти двадесет години след "цивилизационния избор" да стане член на двете най-важни за континента си международни организации, е време България да спре да се оправдава с "турското робство” и комунизма и не само формално, но и ценностно да се върне на картата на Европа. В което все още се крие последната ѝ голяма надежда.

Споделяне

Още от

Как да бъде увековечен художествено Бойко Борисов?