Сталин е жив

Петдесет години след смъртта си Чичо Джо все още хвърля тъмна сянка над левицата, настоящата криза и света.

В наши дни са необходими две ученички, които се преструват на лесбийки, целуват се и се галят на сцената, за да накарат хората да забележат Русия. Но имаше време, много преди да се появят тийнейджърските поп девици от "Тату", когато Москва беше важна - така, както Вашингтон е важен сега. Половината свят беше под нейно робство, другата половина - под нейната сянка.

Тази епоха сега изглежда отдавна отминала. Студената война и седемте десетилетия на Съветския съюз вече съществуват само в учебниците по история. Или поне така е на пръв поглед. Всъщност днес е подходящ момент да осъзнаем, че отзвуците от онова време и място още не са заглъхнали и продължават да отекват и днес.

Защото днес е 50-ата годишнина от смъртта на Йосиф Сталин - намерен да лежи в локва от собствената си урина, оставен, може би нарочно, да умре от инсулт. По онова време имало колебание каква трябва да бъде съветската реакция - дали хората трябва да оплакват бащата на нацията, преобразил една изостанала селска икономика в индустриална свръхсила, достатъчно могъща, за да победи нацистката военна машина, или да се радват на смъртта на един тиранин, избил милиони хора с чистки, трудови лагери и глад, които е можело да се избягнат?

Отчасти тази несигурност продължава и днес. Не секва спорът за размера на престъпленията на Сталин, в който винаги се задава в различни варианти един и същи въпрос: дали той и Адолф Хитлер трябва да споделят една и съща присъда като най-злите диктатори в историята, или Сталин може да претендира за достойни за възхищение постижения, смекчаващи вината му? Спорът още е жив - човекът също. Половин век по-късно, сянката на Сталин все още броди по земята. Присъствието му все още се усеща в нашия свят.

Да започнем с родината му. В родната му Грузия (също като Наполеон и Хитлер Сталин не принадлежи по рождение към нацията, в чийто символ се е превърнал) все още се случва на светски събирания първият тост да бъде вдигнат за Чичо Джо.

Според най-новите социологически проучвания 37 на сто от руснаците вярват, че Сталин е направил за страната си повече добро, отколкото зло, докато в обратното са убедени 29 на сто. Според друго проучване 70 процента застъпват положителното мнение.

Миналата година гражданите на Волгоград направиха сериозен опит да върнат старото име на града си - Сталинград.

Президентът Владимир Путин е достатъчно хитър, за да използва тази жилка в руското обществено мнение било чрез възкресяването на стария съветски национален химн (внушителна мелодия, трябва да се признае), или вплитайки в обръщението си към нацията лозунги от Сталиново време, само леко видоизменени.

С какво се обяснява тази носталгия, имайки предвид страшния терор над народа му? Как е възможно руснаците да копнеят за минало, което според новата книга "Гулаг" на Ан Апълбаум, която скоро ще излезе, е изпратило 18 милиона в лагери и още шест милиона в изгнание, а седем милиона е уморило умишлено от глад през 30-те години?

Може би става дума за съчетание от невежество (с изключение на показните самопокаяния през периодите на Хрушчов и Горбачов, никога не е имало пълно разкриване на комунистическото минало) и отричане - руснаците изпитват неохота да погледнат в лицето историята, в която са замесени толкова много от тях.

Но има нещо много повече от това. Дори ако периодът на Сталин изглежда розов със задна дата, това отчасти е така, защото нещата сега са толкова гадни. Икономически трудности, хаос и корупция във властта, срутващи се системи на здравеопазване и социално осигуряване са довели до усещане за безнадеждност.

67 процента от анкетираните смятат, че последното десетилетие е най-лошото, което си спомнят. В сравнение съветските дни, дори по времето на Сталин, сега им се струват като време на ред и стабилност и те си спомнят с умиление за великия вожд като неизменна пътеводна звезда.

Но Русия не е единствената страна, където все още броди призракът на Сталин. Този призрак може да претендира за заслугата за две от трите звена в "оста на злото" на Джордж У. Буш. Забележете кого посочва Саддам Хюсеин като свой образец за подражание!

"Когато вземем властта" , заканва се амбициозният младок през 60-те години", "ще превърна тази страна (Ирак) в сталинистка държава".

Забележете и спомените на някогашен посетител, допуснат в най-вътрешния му личен кабинет. В него имало просто желязно войнишко легло и малка библиотека, натъпкана с книги само на една тема - Йосиф Сталин. Посетителят разказва на биографа на Саддам - Саид Абуриш: "Човек остава с впечатлението, че (Саддам) си ляга с руския диктатор."

Ако Сталин е главният учител, то Саддам е добър ученик. Той споделя вкуса на духовния си наставник към поголовно ликвидиране на всички възможни съперници, приятели и дори роднини. И е също толкова неуморен в изграждането на гигантски митичен култ към собствената си личност.

Вторият в оста на злото - Ким Чен Ир, не пада по-долу. Той също е съзнателен поклонник на майстора на терора, почитател на безмилостното причиняване на болка като средство за утвърждаване на властта и с любов пази бронирания влак, подарен на баща му от Сталин. С други думи, и двете страни, смятани днес за рискови, потенциално опасни за международната общност, носят белега на Сталин.

Всъщност наследството му се е просмукало в няколко аспекта на сегашната криза. Битката се води в Обединените нации - структура, създадена с общи усилия от Сталин и съюзниците му след победата над нацизма, за която Съветският съюз изигра такава важна роля. И е предизвикана до голяма степен от желанието на Саддам (и на Ким) да размахва същото тайно оръжие, което по времето на Сталин превърна Съветския съюз в световна сила - ядрената бомба.

Дори сегашната дипломация е помрачена от сянката на Сталин. Доналд Ръмсфелд приветства подкрепата на "новата Европа" - "онези Българии и Полши, които някога бяха принудени да търпят бремето на Варшавския пакт". "Това са страни, които знаят какво е да се живее под диктатура", одобрително кимат американските познавачи. "Понеже помнят Сталин, те знаят колко ужасен трябва да е животът при Саддам."

Противниците на войната разиграват същата карта. Те цитират социологическите проучвания, според които народната подкрепа за войната срещу Ирак всъщност е дори още по-ниска в "новата Европа" - Румъния, Естония, България, Унгария и самата Русия, отколкото в "старата". Правителствата, а не народите са тези, които са застанали на страната на Америка - новата доминатна сила в региона.

"Който веднъж е бил сателит, винаги си остава сателит", приглася антивоенинят лагер, взимайки тон от Жак Ширак. Намекът е, че навиците на васалско послушание, научени при Сталин, са живи до ден днешен, и в ерата на Буш.

Но може би най-значително е влиянието на диктатора върху левицата. Сталинизмът и неговите извращения са втълпили у човешкия ум скептицизъм към всички проекти, целящи фундаментални промени. Вселили са страх, че всяка революционна амбиция за обществото винаги ще свършва с катастрофа и че всеки план, по-значителен от постепенната реформа, ще доведе до кървава баня - и Сталин стои като студен непоклатим прецедент.

Това има парализиращ ефект върху левицата. Вече половин век тя се бои да формулира велика идея за човечеството, да не би да събуди твърде живи спомени за грузинеца, и се задоволява с по-дребни и изгодни цели. Малцина биха го предвидили, но и след 50 години трупът на Сталин не е охлабил ледената си мъртва хватка.