Станишев в ъгъла

Напоследък във все по-оскандаленото публично пространство на България се наблюдава един интересен феномен: когато отнякъде изникне някой непростим гаф, всички изведнъж почват да се питат не кой е отговорен за него, а кой е изнесъл скандалната информация и имал ли е право да го прави.

Скандалът в МВР, чиято омерзителност надхвърли дори българските мерки за допустимост, е идеалната илюстрация за това: вътрешният министър неизменно следва стратегия, която се опитва да подмени темата на самия скандал. За него изглежда не е толкова важно, че вторият по ранг в йерархията на службата, която се бори с организираната престъпност, не само че обслужва логистично същата, но и в своята ценностна система, сленг и маниери буквално не може да бъде отличен от средностатистическата българска мутра. Важно е кой е започнал разследването срещу него, кой е разрешил СРС-та, кой е издал организатора и домакина на неговата собствена среща с т. н. братя Галеви: голям смях щял да падне, като се разберяло кой.

Не по-малко симптоматична бе реакцията на министър-председателя: “Всички тези, които се опитват с ченгеджийски номера, бивши генерали, да правят от това политика, би трябвало да седят в ъгъла и да мълчат, защото те конкретно би трябвало да отговарят на много въпроси за времето, когато те са били в ръководството на МВР”.

Че разтварянето на чадъри над организираната престъпност е практика с дълги традиции в МВР, е безспорен факт – но все пак един премиер носи отговорност за делата на своите министри – и тази отговорност не може да бъде отменяна с позоваване на подобни практики в минало време. От думите на Станишев ясно личат ценностните му критерии по отношение на безспорно най-шумния скандал по време на неговия мандат: трябва да се срамуват тези, които вадят кирливите ризи, а не тези, чиито ризи са кирливи.

Истината е, че той трябва да седи в ъгъла и да се срамува, че има такъв министър. Всъщност вече е натикан там – изправен пред невъзможния и неизбежен избор: да отстрани вътрешния министър, протеже на президента, акуширал при израждането на социалистическо-етническо-монархическата коалиция (и таен ковчежник на БСП, осигуряващ спонсорството на екзотични персонажи като братя Галеви) – или да доведе партията си до ситуация, сравнима само със създадената от Виденов през 1996.

Неговият проблем не е свързан само с огромния скандал, който тресе държавата и предполага изолацията ѝ от всички евроинтеграционни процеси – като дива и безнадеждно корумпирана страна, приета по погрешка в голямото европейски семейство. По-големият дерт за Станишев е, че този скандал разруши крехкото статукво на окопната война в БСП, постигнато след отстраняването на Румен Овчаров – и изправи президентското и премиерско лоби пред директен сблъсък.

Пред компроматен потоп

Замазването на ситуацията би било знак за поредното огъване на премиера пред своя "регент" (това е прозвището, с което назовават вътрешния министър в средите на БСП) – плюс перспективата да приеме на свой гръб неизбежните драматични негативи, включващи освен рестрикциите на ЕС и доста категорична загуба на парламентарните избори. Решаването на ситуацията по единствено възможния достоен начин обаче би означавало тежък конфликт с президента и приближения му приятелски кръг – включващ и потенциала на основни фигури от бившата ДС, групирани около един много специфичен кръг, имащ обичая да се събира в ресторант "Монтерей”. Означава и още нещо – компроматен потоп срещу близки до Станишев фигури, включващ цялата тайна информация, която Румен Петков е успял да натрупа до този момент.

Несъмнено ъгълът не е особено уютно място, но пребиваването там би могло да бъде оползотворено поне за краткотрайно срамуване – каквото за съжаление не виждаме в поведението на Станишев. Неговият спасителен ход би бил именно този – да каже ясно и открито: срам ме е от този министър; той прехвърли всички граници и трябва да си ходи. Срам – защото е абсолютно недопустимо един министър да участва в качеството си на мюре за източване на информация в срещи с "лица от оперативен интерес” по искане на някакъв "полуофицер" и "полугангстер" на прикритие. Това – както находчиво отбеляза Илко Димитров – би означавало примерно Буш да се срещне с Осама бин Ладен.

Европейската цел на рандевуто с братя Галеви

Срам – защото от неговите думи излиза, че реалната цел на неговото рандеву с Галеви край басейна "Спартак” е била да помоли групировките да поспрат с пукотевицата, докато България бъде приета в ЕС. Или с други думи – нашата евроинтеграция е била поставена в зависимост от спирането на гангстерската война, а вътрешния министър е посредничил за изглаждане на противоречията между враждуващите групировки – каква е тогава разликата между него и примерно покойния Фатик, който бе редовният посредник в такива именно мисии?

Срам – защото се оказа, че антимафиотите "си лапкат” от една паница с мафиотите и преспокойно заменят поверените им от държавата отговорности за някоя и друга луксозна ловджийска пушка. И най-сетне срам – защото покрай всичко останало се оказа, че самата структура на МВР съдържа регламентирани възможности за разпъване на чадъри над организираната престъпност.

Симбиозата между МВР и организираната престъпност

Последната от срамотиите на МВР заслужава повече внимание. Румен Петков бе твърде разтревожен за сигурността на Алексей Петров – оперативният работник, организирал неговата конфеденциална среща с "дупнишките босове" – и недоумяваше как може "човек, който е работил 8 години за държавата, да бъде да бъде изнесен и изпържен по такъв начин”.

Точно този прецедент обаче оголва симбиозата между МВР и организираната престъпност: най-сигурният чадър за последната е мимикрията под формата на секретни сътрудници на прикритие към някоя от тайните служби. Постигналите тази позиция – а те не са нито малко, нито пък случайни – получават наистина пълно покритие – тъй като нито една друга служба в системата на сигурността не може да разработва такъв сътрудник – и той става практически недосегаем.

Говорейки за това как Алексей Петров е бил отличаван за "добрата си работа в полза на държавата”, вътрешният министър би трябвало все пак да знае, че говори за един от пионерите на силовото застраховане и един от основателите на "Аполо – Болкан”, която според на самото вътрешно министерство (напр. строго секретната информация "Възникване и развитие на организираната престъпност”, изготвена от началник СКИАД-МВР полк. Джаджев с дата 30.05.96 г.) принадлежи към най-изявените силови групировки в България.

Би трябвало да си спомни и двата атентата срещу Алексей Петров, вторият от които по неговите думи би трябвало да е бил вече в качеството му на офицер на прикритие: те едва ли са се дължали на неговата антимафиотска дейност. Би могъл да се запита дали е протичало името му по преписки в повереното му министерство – а също и как и защо точно тези преписки са забатачени или прибрани на сигурно място във ВКП от приближените до Филчев прокурори.

За да не бъда голословен, се налага да припомня някои факти от собствената си биография. Алексей Петров бе сред най-приближените до бившия прокурор Никола Филчев лица – и когато покрай едно мое открито писмо се създаде опасна за неговия покровител ситуация – до степен, че ВСС гласува искане за неговата оставка, бившата барета заведе срещу мен три дела с искове за по петдесет хиляди лева.

Този факт бе съобщен в новинарската емисия на бТВ в четвъртък – но беше пропусната дребната подробност, че Алексей Петров загуби и трите дела, въпреки че бе наел четирима елитни адвокати (вкл. бившия главен прокурор Татарчев) – и бе осъден да плати съдебните разноски в размер на няколко хиляди лева.

И трите дела бяха за нанесени морални щети във връзка с мои изказвания. Първото: че съм намесил името му сред евентуалните поръчители на убийството на висшия прокурор Николай Колев. Истината е, че по свое искане дадох свидетелски показания в Националната следствена служба и в Националната дирекция на полицията – в присъствието на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов, за споделеното от Николай Колев буквално дни преди да бъде убит. В разговор, който проведохме на 23 декември 2002 г. той сподели, че се безпокои за живота си – като адресатът на това безпокойство беше следният: "Очаквам Алексей Петров да ми скочи.” Пет дни по-късно, на 28-ми декември, бе брутално разстрелян пред дома си.

Случаят Сретан Йосич

Второто дело бе свързано с причината, поради която Николай Колев се опасяваше за живота си – и която аз също споделих пред полицията и следствието, а след това и пред медиите. Като основен противник на Филчев в средите на магистратите, той събираше информация за делата на главния прокурор – и по неведоми пътища се бе домогнал до сведения за подготвяно бягство на международно известния мафиот и наркотрафикант Сретан Йосич, арестуван преди време и затворен в Софийския централен затвор.

Според тези сведения сръбската мафия е търсела български структури с достатъчно връзки и възможности, за да организират неговото бягство – офертата е била предложена на Алексей Петров, който е разработил съответния план, включващ още и главния прокурор Никола Филчев, и тогавашния шеф на баретите Филко Славов; възнаграждението е било определено на три милиона долара и е щяло да бъде разделено по равно между тримата. Звучи фантастично – и никога не бих повярвал на подобна версия – ако не бях получил потвърждение от съвършено неочакван източник. Планът е предполагал преместването на Йосич от Софийския затвор в ареста на транспортна полиция по заповед на ВКП с мотив подготвяно бягство (при все че тъкмо Софийският затвор е мястото, откъдето бягството е практически абсолютно невъзможно, което не може да се каже за транспортния арест) – като преместването бъде осъществено от баретите и в хода на транспортирането Йосич бъде подменен с друг човек. Предполагало се е при разкриване на неговата самоличност вината да бъде хвърлена върху директора на Софийския затвор и баретите да си измият ръцете с презумпцията: такъв човек ни дадохте – такъв доставихме.

Това оперативно мероприятие обаче се оказало неуспешно, тъй както баретите са се опитали да изведат Йосич след приключването на работното време, когато съгласно правилата на затвора не е допустимо каквото и да било преместване на затворници където и да било.

Паникьосаният директор се обадил правосъдния министър Антон Станков с питане какво да прави – и в случаен разговор с него (при предаването на 105-те документа, връчени на ВСС като доказателства по откритото ми писмо) получих потвърждение, че сръбският мафиот наистина е бил преместван – както и за скандалните обстоятелства при самото преместване.

За щастие Станков е дал на своя подчинен адекватния съвет – от Сретен Йосич да бъдат снети всички белези на самоличност – включително ДНК проби, като той бъде транспортиран до ареста на транспортна полиция с ескорт от баретите, но в камионетка на затвора. Тези мерки са направили подмяната невъзможна – но съм длъжен да отбележа, че този сценарий ми е известен не само от Николай Колев, но и от други източници, включително от разговори с магистрати на най-високо равнище.

Иззетата преписка

Третото дело бе свързано с един от споменатите документи – и бе може би най-симптоматичното. Става дума за едни "Обяснения” на Георги Петракиев Цветанов, бивш шеф на клон на ПЧБ в Левски (и уличен в източването на същия), бивш собственик "Геоком” ЕООД и основен акционер в "Плевен холдинг” АД, притежател на акции и недвижими имоти на стойност около 8 млн. долара, всичките придобити чрез рекет и по насилствен начин от Алексей Петров и близки нему лица. За характера на това придобиване – така, както е отразено в този текст, говорят редове като следните:

"Петров говореше съвсем сериозно, беше бесен и заплахите му бяха съвсем реални. Започна да ми нанася удари с крака и ръце по цялото тяло. Преби ме от бой.

Действително се уплаших за живота си и живота на Николов и му се примолих да решим по друг начин проблемите, да ме остави жив. Той ми заяви, че ако прехвърля цялото си имущество ще решим проблемите. Заявих му, че човешкия живот за мен е по-важен и съм съгласен на всичко.”

Според тези обяснения му е взето наистина всичко – и то не само на него, но и на свързани с него лица. Отнети са: вземанията му от "Дискавъри” за продадени 4 хил. тона захар на стойност 2 млн. долара – като на всичкото отгоре е подведен срещу обещание да бъдат осигурени тези вземания да подпише разписки в полза на ЗК "Левски Спартак” в размер на 2.4 млн. долара – за които после е изнудван, като Алексей Петров прибира парите и от длъжника, и от този, към който е бил дългът. Взети са акциите му от "Плевен холдинг” АД, по-сетне внесени като капитал на ЗК "Левски Спартак”. Взето е цялото имущество на неговата фирма "Геоком ЕООД, апартамента и офиса му в София, недостроената му вила и дори колекцията му от картини. Обясненията му, датирани 27.12.2000 г., завършват с думите: "Днес, от адв. Деян Мичев от гр. Плевен разбрах, че хора на Алексей Петров подготвят покушение срещу мен. Ако в скоро време не получа защита, очаквам да се случи най-лошото с мен и семейството ми.”

И естествено, не получава защита. Срещу него е стреляно, после бива повдигнато обвинение и прекарва четири месеца в ареста, като междувременно в апартамента му избухва бомба.

По време на делото срещу мен бе доведен като свидетел на Алексей Петров – да свидетелства, че никога не е писал такива жалби: очевидно след рекета и атентатите срещу него и семейството му го считаха годен да свидетелства за каквото и да било. От пръв поглед си личеше колко се страхува – а защитата на бившата барета тържествуваше, убедена, че е осигурила ключовия аргумент за своята теза.

Само че съдията не се задоволи само с неговата гола декларация, а подхвана точка по точка обясненията. Питаше го примерно: "Вярно ли е, че прехвърлихте акциите си от "Плевен холдинг” АД на ЗК "Левски Спартак”? А защо? Какво получихте срещу тези акции?”.

Цветанов, който вероятно беше инструктиран само да отрече своята жалба, се заплете в гузни и неясни отговори. Очевидно се страхуваше да отрече прехвърлянето на активите си на структури около Алексей Петров, защото това лесно можеше да се провери и да бъде съден за лъжесвидетелство – в същото време нямаше как да обясни как така е прехвърлил имущество на стойност милиони срещу абсолютно нищо.

В крайна сметка, отричайки акта на своята жалба, той призна всички прехвърляния на имущество в полза на Алексей Петров, документирани в нея – без нито грам разумно обяснение защо са извършени. Всичко това може да бъде проверено много лесно – като се видят архивите от неговите показания в съда и съответно мотивите за оправдателната присъда; а също и като се проследи движението на притежаваната от него собственост и активи в съответните регистри.

Що се отнася до реалността на неговата жалба, за това има предостатъчно свидетелства. Между другото тя е била разглеждана от Малена Филипова, прокурор от ВКП, която е излязла със заключение, че срещу Алексей Петров трябва да бъде повдигнато обвинение. Вместо това преписката е била иззета от тогавашния зам.-главен прокурор Христо Манчев и срещу потърпевшия Георги Цветанов е повдигнато обвинение за набедяване. Този Николов, за който Георги Цветанов споменава, всъщност е Свилен Андреев Николаев, който е негов съдружник и който също е бил "притискан” от Алексей Петров. Той е автор на цяла серия сигнали и жалби по същия рекет: по част от тях има образувани преписки – но или са прекратени поради отказ на прокуратурата да започне дело, или са иззети от ВКП и оттам нататък съдбата им е неизвестна.

За актуалната днес тема за това как се движат, прекратяват и изчезват делата в МВР могат да свидетелстват редовете от отговора на директора на РДВР Плевен Ил. Илиев до жалбоподателя Свилен Андреев Николаев, Рег. № 29969 от 25.09.2003 г.:

"На 24.04.2003 год. В РПУ – Левски е заведена Ваша жалба с вх. № ж-258/2003 год. Получена от Районна прокуратура – Левски с указания за извършване на предварителна проверка. Преписката е разпоредена за проверка на Георги Цаков, като същия е започнал необходимите действия по изясняване на фактическата обстановка и събиране на доказателства в рамките на предвидените от закона процедури.

След проведени разговори и снемане на обяснения от Момчил Гаджалов и Стелиян Митев, на 10.05.2003 год., по разпореждане на Районна прокуратура – Левски, по нареждане на Главна прокуратура, преписката е изпратена неотработена, без да се дават обяснения, на какво основание се изземва.”

Както се казва – коментарите са излишни. Свилен Николаев изпраща сигнали до Н. Соларов, прокурор във ВКП; до Бойко Борисов, главен секретар на МВР; до президента Георги Първанов. Във всяка от тези жалби рекетът от страна на Алексей Петров и отнемането на активи по насилствен начин в негова полза от Цветанов и Николаев е достатъчно подробно описано. Впрочем, разполагам с копия от тези жалби и мога да ги предоставя на съответните компетентни органи.

Споменава се, че става дума за отнето имущество на обща стойност 10.5 млн. долара и че от 3 млн. лв. уставен капитал на ЗАД "ЗК Левски Спартак” приблизително 2 млн. са апортни и парични вноски, направени от тях. Става ясно, че за всички тези престъпления потърпевшия е свидетелствал в НСБОП, и че Георги Цветанов също е изпратил жалби до различни инстанции. Посочват се поименно бивши и действащи служители на МВР, които са упражнявали натиск или се прекратявали процесуални действия в полза на Алексей Петров. Посочват се и други престъпления, свързани с визираните случаи – включително атентати и убийства.

В жалбата до президента Първанов Свилен Николаев пише следното: "Понякога се питам Алексей Петров ли е работодателя на МВР.” Основателен въпрос – особено в светлината на последните скандали.

И навярно въпрос, по който и премиерът Станишев би трябвало да помисли, докато се срамува в ъгъла.