Статуквото на комунистическата номенклатура е проблем за политическата култура в България

Статуквото на комунистическата номенклатура е проблем за политическата култура в България

Заглавието на книгата ви “България – Далечният Изток на Европа” вероятно провокира читатели, историци и критици и въздейства двузначно, негативно. Защо избрахте именно него?

Може би намерението ми е да провокирам. Днешна България е била 500 години под турско робство. Влиянията на онова време все още се усещат в страната. И, разбира се, България стои географски, териториално на границата на Ориента. Много германци, които са живели в България, възприемат страната като ориенталска, каквото и да влага всеки за себе си в това. Между другото, аз не влагам нищо негативно в понятието “Далечен Изток”.  Непринуденост и импровизация характеризират живота в България и са част от нейния чар.

Успяхте ли да изградите за себе си един комплексен образ за България преди и след 1944 г.?

България е държава с велика култура, с множество съвременни, начетени и мили хора. Колко тясно е била свързана в историята си с Германия, знаят малцина или само експерти в днешна Германия. Целта на моята книга е да възбуди интерес и любопитство към България. И да даде на вече интересуващи се за България германци информация, която не познават.

Казвате, че изследователската ви работа в България не е била лека, защо?

За тази книга изследвах интензивно една година архивите в Германия. Следваха дълги пътувания и изследвания в българските архиви. За мен беше важно да си изградя представа на място за миналото и настоящето на България, да опозная страната и жителите ѝ. И тази картина беше силно положителна, що се отнася до старата култура и днешните български граждани. Големи проблеми имах само с инстанциите, но и там попадах на изключително мили хора, които ми помагаха при работата. Най-големите проблеми бяха на правителствено ниво – там стоях пред заключени врати.

Анализирате прецизно процесите и типично българските феномени на комунистическата диктатура. Какво отличава режима у нас в сравнение с другите комунистически страни – по време на Сталинизма и Живковизма? 

Комунизмът в България е кървава система. Превратът и налагането на комунистическата диктатура протичат по-брутално отколкото в други страни в Европа. В България се разчистват “стари сметки” по особено жесток начин. Загиват хиляди абсолютно невинни хора. При това Георги Димитров не носи сам отговорността -  напр. Червенков, Югов и всички от кръга им са само някои от имената, които могат да се споменат.

Живковият режим се отличава със специфичността на управление на клана на фамилията Живков и приближението му. Можем да го наречем управление на едноличен владетел, на късносредновековен тиран, който в архаичен модел на управление елиминира всички от обкръжението си, които му се сторят опасни или изпаднат в немилост. Мога да сравня тогавашния комунистически модел на диктатура със севернокорейския днес. Разбира се, развит в неазиатски условия. Северна Корея, например, е аналогично на България брутално комунизирана, откъсната от корените на историята си след Втората световна война и след Корейската война от СССР и Китай - с всички последици на сталинистката идеология и практика.

Разбира се, ние всички сме деца на своето време, да се прави сравнение изисква задълбочено изследване на каузалността и особеностите на всеки режим в съответните исторически условия. Интересен е паралелът с династиите – Живков също има своите проблеми в клана си, избира дъщеря си за свой наследник. Вероятно самоубийството на Людмила Живкова е бил голям удар за диктатора. Интересно беше за мен да констатирам, че неговата дъщеря се радва и днес на особен респект в широки прослойки.

Комунистическите концентрационни лагери в България и българската система на Държавна сигурност – къде са аналозите със структурите в останалите страни от комунистическия блок и къде се различават?

Същата лагерна система съществува в СССР по време на Сталинизма. След Втората световна война в завзетите от Червената армия държави, напр. ГДР, се изграждат подобни лагерни мрежи. Но те не просъществуват дълго, за разлика от България. Няма специални екзекуционни лагери – масовите убийства в България не се извършват в специални екзекуционни лагери какъвто е Куропати край Минск, например. Но концентрационните лагери, лагерите за наказателен труд изпълняват и тази цел – да се елиминират хора, врагове на режима или случайно попаднали  в тях. При тежките условия на труд и вследствие на насилието над затворниците измира огромно число български граждани, затворени за превъзпитание в българския ГУЛаг.

Погрешно е да се смята, че там са затваряни “асоциални” лица. 15 години след налагането на комунизма достатъчна причина да бъдеш завлечен в неизвестност и се озовеш в трудово-поправителен лагер е облеклото (къси поли, джинси), прическата (символ на западен уклон) или музиката и книгите, с които те открият. Българската ДС държи в ръцете си държавата. Всъщност тази структура се радва на особени привилегии. Тя е като октопод, който достига с изнудване, подслушване и своеобразни механизми за манипулация много по-широки прослойки от населението, има по-развити механизми в това отношение от ЩАЗИ. Българските комунисти не пропускат нищо, за да се докажат пред “големия брат” в Кремъл – те са по-бързи, по-брутални във всяко отношение. Не случайно КГБ предпочита да работи с ДС.

Срещнахте ли една реформирана България през 2001 г., когато посетихте за първи път страната като изследовател?

Изглеждаше по-скоро сякаш промяната е настъпила не през 1989 г., а едва по време на управлението на ОДС, осем години по-късно от останалите източноевропейски държави. Разбира се, през 1989 г. промените са въведени от висшите функционери на БКП и то с цел да се свали Живков от власт. Този факт може да се интерпретира по-скоро като тайна операция, бягство напред в бъдещето за наследниците на БКП, за семейните им кланове – и тук откривам асоциации с аферата Волфганг Шнур в ГДР.

Дойдох в една държава, в която във всички области имаше някакви тайни, но нямаше книги със състоятелна информация, които да позволят разбиране за държавата и хората. Жаждата да науча повече за България  ме подтикна да започна изследванията си. По-късно научих, че след 1944 г. в комунистическа България е унищожена изцяло историята ви, а след това и преформулирана, фалшифицирана. Този факт ме направи още по-любопитен. От друга страна, исках да разбера какви следи са оставили германците, живели в страната ви, каква България са преживяли те. Беше изключително изживяване да изчитам стотици стари писма, в които се натъкнах на аналогични комуникационни проблеми между българи и германци, между другото, каквито и днес съществуват на моменти в диалога между двете съвременни култури.

През последните 5 години се наблюдава интензивно реставриране и интегриране на стари политически актьори и представители на семейните комунистически кланове обратно в управлението и обществото. Комунистическата аристокрация, с различните ѝ структурни особености и йерархия, се позиционира окончателно в европейския модел на България.

Опасно ли е това и доколко и как ще се отрази на европейското бъдеще на България? Или тези стари-нови актьори в “клановата” икономика ще се приспособят, за да запазят статуса си и ще останат неразделна част от българския капитализъм?

Много точно назовавате нещата – вие сама ми давате отговора. Клановата икономика – едно много уместно понятие – е наистина основен проблем в България. Принципът на удовлетворяване и протекциониране на “наши хора” е силно развит в тези структури.  И той се среща по всички нива на обществения, икономически, политически и дори академичен живот – от Софийския университет до което и да е министерство или до службите за градоустройство и комунални услуги, примерно. Това прави невъзможна конкуренцията на пазара, намалява качество на услугите и стоките. В административен, обществен и икономически аспект в България се онаследяват позиции, не се печелят при равнопоставени условия между равноправни конкуренти. В това отношение наследниците или елитът на комунистическите и комсомолски организации и семейни кланове са в преимуществена позиция.

Това статукво се отразява зле и на политическата култура. Ненаказването на нито едно престъпление на реалния социализъм оставя впечатление за позитивност и ненаказуемост на комунистическата система. Демокрацията в България е всъщност един вакуум. Той се появи след срутването на системата и няма с какво да се запълни. Тепърва ще се изучава демократичната традиция, ще се преосмислят и прилагат модели на практика. Поради тази причина политическата образованост и култура е от основно значение. Възпитание в демократичност.

В България програми в тази насока се провалят, тъй като хората, включително от демократичните партии, са някак си прекалено горди да приемат опита от чужденци. С това се пропускат според мен големи шансове. Да вземем например мъжете и жените, които работят в държавната администрация. Те щяха да научат, че държавата, служители на която са, не е магазин за самообслужване. А че демократичните структури, вкл. администрацията имат за цел да служат на гражданите и това е единственият им ангажимент, единствената им задача. Корупция и рецесия в администрацията са не нещо абстрактно неправилно, а по принцип нещо абсолютно чуждо на модела на една развита демокрация.

В книгата си разглеждате под лупа и българската мафия. Къде са корените ѝ, какъв е генезисът ѝ, кои са лицата? Какви възможности има за борба срещу организираната престъпност в ЕС? От помощ ли ще бъдат опитът и примерите с италианските системи на неаполитанската и сицилианска мафии?

Това е една много комплексна тема, с множество трудни въпроси. Корените и генезисът на мафиотските организации са в Народната република, в България преди 1989 г. Бандите за организирана контрабанда на автомобили съществуват цели 20 години  със съгласието на Живков, например. Същото се отнася до наркотрафика и проституцията. Прави впечатление, че много от българските босове на мафията са били служители на МВР и ДС преди 1990 -91 г. Също отличителен белег представляват структурите от състезатели и спортисти в мафиотските организации. Сравнение между българската мафия и руската е също удачно. Лично аз се надявам на силна политическа воля в ЕС относно борбата срещу организираната престъпност в България.

Старата система на ДС пази добре своите тайни. Разбира се, сега имаме новия закон за архивите на службите, който позволява относително широк достъп до документите, но въпреки това този закон не е желаният от българската демократична общественост и от ЕС.  Той спира пътя до основни фигури и отговорни лица на ДС, които и по време на прехода, а и днес заемат политически и дипломатически постове. Ще остане ли ЕС задоволен от настоящия български закон?

По отношение на бивши сътрудници на службите за сигурност в бившата ГДР е възможно да се получат данни и през официалните страници в интернет на съответната служба за работа с архивите на ЩАЗИ. Съществуват дори публикувани листи с каталожни номера на документите, по азбучен ред и т.н. Достъпът е широк. Както сама знаете, той е широк за изследователи,  жертви, граждани. Понастоящем подобна прозрачност в България е немислима. Българските документи трябва да станат напълно достъпни. Няма да бъде възможно България да се демократизира и интегрира в ЕС, докато престъпления се замитат под килима, а престъпници остават не само ненаказани, но заемат и актуални постове в политика, икономика, дипломатически среди. Това, от което се нуждае България, е една независима служба, подобно немската. Разбира се, с новата ситуация в ЕС рамковите условия се променят, но България е тази, която трябва да покаже, че има волята за реформи. Тук е от особено значение как се занимават с този проблем опозицията, гражданските организации и свободните медии.  

Вие сте социалдемократ, от дълги години сте член на ГСДП и като политолог се занимавате интензивно с историята, проблемите и програмите на работническото движение. Като партиен изследовател как преценявате БСП – преименуваната пряка  наследница на тоталитарната Българска Комунистическа партия?

До днес БСП не е провела сериозна рефлексия над миналото си. 17 години вече не е поета отговорността от страна на БСП за престъпленията на комунизма и комунистическата партия. БСП се дистанцира от тоталитарното минало, за да се оневини. Структурно и идеологически тя е неразделена от него – старите кадри са в нея, старите идеологеми съществуват.

Няма работа над миналото, няма извинение към българския народ, няма извадени на светло престъпления. Няма осъждане от БСП на тоталитарния режим. И няма компенсации за жертвите, съд за престъпниците. Аз бях шокиран, когато научих за приемането на БСП в Социалистическия интернационал – в БСП стоят и днес необезпокоявано хора, служили с пълно съзнание на диктатурата на комунизма, стари живковисти или тогава по-млади функционери, протежета на клановете в йерархията. Да не говорим за децата на номенклатурата, вкл. децата на Живковия клан и тези на комунистическата дипломация по време на Студената война. Днес те се представят за реформаторите на тези среди. Но не са. Те пренасят своите послания и на Запад.

Когато чета, че в София имало социално-либерално правителство, всичко в мен се бунтува – това е възможно най-голямата трагедия – размиването, фалшифицирането на понятия и категории.  Чета как описва един Анжел Вагенщайн, например, битието в България преди и след 1944 г. – това е страшно – ресоциалистическа фразеология, която обаче се налага и на Запад – защото лобитата на тези хора са силни – те не са се променили, те само запазват с всички средства позициите си при нови условия.

Защо автентичните, старите български социалдемократи, бяха изоставени от европейските социалдемократи след 1989 г.? Защо не бяха подпомагани те, а чрез програми и фондове на фондации като “Фридрих Еберт” бяха легитимирани българските комунисти?

Аз съм на мнение, че “Фридрих Еберт” свърши въпреки всичко добра работа в България. Трябва да имате предвид, че и при подкрепата на БСП функционерите в БСП се пазеха и не позволяваха голяма намеса на фондациите във вътрешнопартийните им работи, специално на “Фридрих Еберт”. Другояче казано – БСП взима парите по програмите и се отказва от добрите съвети и модели на фондацията. Да се демократизира една подобна партия като бившата комунистическа е труден процес и ще отнеме още дълги години.

Въпреки неуспеха, считам за принципно правилно решението да се реформира бившата държавна тоталитарна комунистическа партия в модерна социалдемократична. Старите социалдемократи не бяха консолидирани. Това наложи решението. Моето лично желание е в бъдеще фондация “Фридрих Еберт” да се ангажира с повече граждански проекти. И да изпрати в България свои служители, които да имат способността да анализират бързо и конструктивно действителността в политическата обстановка и в БСП. Да се запознаят и осветят биографиите на политическите актьори в социалистическите среди в новия член на ЕС. Надявам се и в това отношение моята книга да е полезна.

*Очаквайте втората част на интервюто 

**Д-р Щефан Апелиус е изследовател в областта на работническото движение, националсоциализма и пацифизма. Допълнително работи по проекти на източноевропейски студии и изследвания в областта на социалдеморкацията. Автор на единадесет книги, десетки научни студии и публицистични анализи, той  работи като публицист и съавтор в докумантални продукции на телевизиите WDR и BF. Член е на менторната програма на фондация “Фридрих Еберт”, на немската Асоциация за външна политика, немската Асоциация за източноевропесйки студии, немския Академичен съюз, на борда на директорите  на фондация “Фриц Хайне”.

Още по темата
Още от

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?