Сто години самота

Сто години самота

Една власт си личи най-добре по дребните неща, а не по едрите. Относно едрите неща всяка власт прави нужното, за да манипулира публиката за своите намерения, а понякога дори върши полезни дела да задоволи обществения интерес. Дребните неща обаче, често остават извън нейното внимание, какъвто беше случаят със Слави Бинев – на кого му пука кой ще е председател на комисията за култура в парламента. Стана гаф, вярно, но гафът беше поправен, какво толкова?

Острата реакция срещу това назначение завари неподготвени сегашните управляващи. Те си вкараха един излишен автогол. Защо? Дали защото нямат връзка с обществото, както твърдяха самите те за назначението на Делян Пеевски? Не. Причината за това е в техния манталитет. Той е същият като на Слави Бинев. За тях Слави Бинев е в реда на нещата, и ако това е очевидно за хора като Б.Б. и Ц.Ц., какво да кажем за Р. К. и М. К. Те нали имат друг манталитет. Тук стигаме до един от парадоксите в българското общество. Няма значение какви ценности изповядваш - българският манталитет е над всякакви ценности. Той е истинският законодател в държавата, истинската изпълнителна и съдебна власт и никакви реформи не могат да го променят. Ще дам пример с киното, което беше първият, ама съвсем първият реформиран сектор в България. Този пример би трябвало да докаже, че така бленуваните в момента реформи са поредната панацея, поредният мит за национално благополучие.

Реформата в българското кино се случи още през 1990 година. Над 2000 души бяха освободени от работа и излязоха на улицата. В Киноцентъра останаха стотина души обслужващ персонал. Минаха 15 години, което е нищо за темповете, с които се развива страната, и ето че беше приет Законът за филмовата индустрия. Така реформата беше завършена. Първото нещо, което направи държавата, след като Законът влезе в сила, беше, да го наруши. До ден днешен никое правителство не е спазвало финансовите параметри на този закон, но това не е моята тема в момента, темата е друга.

Първите, които се възползваха от Закона за филмовата индустрия бяха ченгетата. Те веднага установиха контрол върху наличните средства. Това беше по времето на тройната коалиция. По времето на ГЕРБ се направи опит парите за кино да изтекат в американските кинокомпании чрез закон за данъчните облекчения. За тази цел въпросните конокомпании успяха да внедрят в Министерството на културата заместник-министъра Димитър Дерелиев. Тогавашният и сегашен министър на културата Вежди Рашидов говореше в своя лаишки стил, че е крайно време българското кино да започне да печели като американското. Това даде коз в ръцете на Дерелиев, който се опита да промени Закона за филмовата индустрия така, че на практика да го обезсмисли, и паралелно с това, да въведе закон за данъчните облекчения, който да касае само чуждестранните инвеститори. Плановете му не успяха, кинаджиите се вдигнаха на протест и Дерелиев беше уволнен, а на Рашидов му се размина на косъм.

Какво още можеше да се случи, след като българските ченгета и американските кинокомпании се опитаха да се възползват от реформата в киното? Кой беше следващият? Видно е, че скандалите в българското кино не спират, и е добре да се разбере на какво се дължат те.

Манталитет означава начин на мислене. Той действа подмолно и тихо. В момента българското кино се контролира от шепа хора, които са членове на така наречения Национален съвет за кино. Това е орган към Филмовия център без реални правомощия, освен консултативни. Така е по закон. Как е в действителност?

Преди една година сегашният Национален съвет за кино направи преврат, принуждавайки избрания чрез конкурс шеф на Филмовия център Марин Марчевски да подаде оставка. Нека поясня, че директорът на Филмовия център може да бъде сменен само от министъра на културата. Кое предизвика оставката на Марчевски? Нежеланието му да подпише анекси с група филмови продуценти, които дължат пари на държавата. Назначеният на негово място Георги Чолаков подписа тези анекси. По-късно той стана герой в разследването на една голяма телевизия, която излъчи негов телефонен разговор с чужда кинокомпания. В този разговор Чолаков уговаря търговска сделка от името на своята продуцентска фирма "Геополи", в която уж не участва – нали е директор на държавна агенция.

Бизнесът на "Геополи" е свързан предимно с чужди копродукции. Само за една година, в качеството си на директор на Филмовия център, Чолаков проведе четири извънредни сесии за такива копродукции, на които раздаде два и половина милиона лева на чужди филми, при положение, че парите за кино бяха орязани драстично след съкращения в държавния бюджет. Излишно е да казвам, че една от тези субсидии беше спечелена от фирмата, в която той уж не участва.

Как реагираха трима различни министри на тези действия на Чолаков? Никак – нито Петър Стоянович, нито Мартин Иванов, нито Вежди Рашидов. Преди пет месеца Мартин Иванов назначи конкурс (Чолаков е временно изпълняващ длъжността), и дотук. Кой крепи Чолаков на неговия пост? Онези, които го назначиха – Националния съвет за кино. В него влизат хора, които тихо, незабележимо, къде със заплахи, че ще вдигнат кинообщността на протести, къде с подмилкване и подмазване, контролират кинопроцеса у нас.

Та на въпроса. Киното у нас е реформирано отдавна. Такива реформи се очакват в много други области. Дай боже, да се осъществят. И тогава? Какво правим тогава, когато в играта влязат онези, които уреждат нещата тихо, под масата? Една дребна случка дава представа за пораженията, които нанасят тези хора – номинацията за български филм, който да ни представи на предстоящите Оскари.

Този филм се избира от Националния съвет за кино. Три филма бяха основни претенденти тази година – на проф. Иван Ничев, член на Националния съвет за кино, и два дебюта. Двата дебюта - „Отчуждение“ на Милко Лазаров и „Виктория“ на Майа Виткова – бяха взели многобройни награди на чужди фестивали, между които мега фестивалите във Венеция и Сандънс, където български филми се появяват рядко, да не говорим за награди. Познайте чий филм избра Националният съвет за кино. Аз не съм гледал този филм и няма да го гледам, по-важното е друго – България продължава да обитава вонящото блато на своята байганьовщина, и никакви реформи не могат да ѝ помогнат, докато съществува търпимост към хора като Георги Чолаков и Националния съвет за кино. Министърът на културата Вежди Рашидов продължава да се прави на дръж ми шапката и да отлага конкурса за постоянен директор на НФЦ. Едва ли една персонална промяна е чак толкова важна. Важен е казусът Чолаков, а не неговата личност, която е твърде скучна и безинтересна.

Тези дни киното ни става на сто години. Българското кино е познато само в България. Защо ли? Дали защото, както казваше Рангел Вълчанов, киното свършва там, където започва хубавото кисело мляко, или има други причини за тази несвършваща самота?

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари