Стоянов и Беронов – дясната алтернатива след 10 години

1996. България е в криза, Слави Трифонов и Камен Воденичаров пеят “Пътнико свиден, пътнико off”, а един слабоизвестен юрист от Пловдив, заместник-председател на СДС побеждава на вътрешните първични избори дотогавашния президент Желю Желев и се изправя срещу двойката на БСП – първоначално Георги Пирнски и Иван Маразов, впоследствие – Иван Маразов и Ирина Бокова. Слабоизвестният юрист от Пловдив се нарича Петър Стоянов и нему е съдено да заеме първия пост в държавата през следващите 4 години. А президенстването му още в началото започва инфарктно – на 10 януари тълпата щурмува сградата на Народното събрание, благодарение и на неговите усилия БСП в лицето на Николай Добрев връща мандата за съставяне на правителство и на 10 февруари се назначава служебно такова начело със кмета на София Стефан Софиянски.

2006. България е на прага на влизане в Европейския съюз, макар да бъка от корупция, нерегламентирани сделки под масата, скандали и престъпления, Слави Трифонов и Камен Воденичаров правят reality-шоуто “Survivor”, а един не много известен юрист от Варна, председател на Конституционния съд, но с изтичащ мандат успява да обедини около себе си разпокъсаните десни партии или поне двете най-големи – новосъздадената ДСБ от Иван Костов и остатъчното СДС на Петър Стоянов + земеделците на Стефан Личев и Демократическата на Александър Праматарски и се изправя наред с още 5 кандидат-президентски двойки срещу посочвания от всички за безспорен фаворит и сигурен победител досегашен държавен глава Георги Първанов. Не много известният юрист от Варна се нарича Неделчо Беронов и нему е съдено да се пребори за достойното представяне на българските десни на тези президентски избори и – ако успее – и за достойното влизане на България в Европейския съюз.

Времевата аналогия е важна, макар че някои ще попитат – откъде-накъде сравнявате двама души, толкова различни един от друг? Най-малкото по възраст – през 1996 г. Петър Стоянов е млад и дръзновен, през 2006 г. Неделчо Беронов е стар и кипял. Но има и още разлики: СДС преди 10 години издигна човек отвътре, активен партиен функционер, докато днес обединените десни в някаква степен издигат човек отвън, който не е член на нито една от четирите застанали зад кандидатурата му партии. Разликите са и наоколо: ако през 1996 в България нямаше хляб или беше от “мъката по-чер”, то днес статистиките отчитат икономически растеж близо и над 5 %, населението се позамогна и вече може да мисли по-спокойно за бъдещето.

Прочее, забелязвате ли напоследък колко много са бременните по улиците? Въобще днес няма икономическа криза и поради това вече май нямаме нужда от някакви спасители, които да ни отървават от лошото и нескопосано управление, довело до гневен изблик целокупния народ преди 10 години.

Горното твърдение е, разбира се, вярно, но като че ли не докрай. Няма икономическа криза, но криза все пак има – криза на морала, на честността, на справедливостта. Позамогнахме се, но откъм етика обедняхме, духът ни залиня. И точно това е, заради което и в името на което идва десният кандидат Неделчо Беронов на предстоящите избори. Защото те няма да са избори за определяне на политически или дори на икономически перспективи пред страната, а избори на достойнството и честността, на доблестта и нравствеността – нещо, което по презумпция е записано в длъжностната характеристика на българския президент: да бди нещата в държавата да се случват съобразно нормите на морала, не на далаверата и измамата.

Затова изборът на десните върху Неделчо Беронов като техния кандидат е, без съмнение, правилният избор. Ако през 1996 г. на България ù беше необходим някой, така да се каже, да я повдигне и да я премести със сила на европейския коловоз, то днес се иска повече смазване на колелата на локомотива, който я дърпа към крайната европейска гара. През 1996 беше нужен човек млад, вдъхновен, в някаква степен излязъл от дълбините, от подмолията и недрата на българското политическо, та с именно тези си специфики да зададе съвсем новия български път. През 2006 е нужен човек мъдър, улегнал, спокоен, преминал в някаква степен из дълбините, през подмолията и недрата на българското политическо, но излязъл оттам без петна, без компромати (въпреки че от БСП побързаха да му спретнат един – в червения щаб вероятно са се усетили какъв трябва да е човекът, нужен на България в момента), чист и порядъчен. Един вид “Той е”, който може и ще почисти двигателя на българския локомотив – политическата класа – от мръсотии, вируси, зарази; от потъналостта ù до гуша в скандали и мошеничества, от обръча от фирми най-накрая. Наистина “нов морал”, но не външния на Симеон Сакскобургготски, който беше само прикритие за доошушкване на родината, а вътрешен, израсъл на нейна почва и поради това милеещ и загрижен за нейната етическа екологичност.

Естествено, пред десните и Неделчо Беронов в този нравствено-екологичен поход към “Дондуков” 2 има едно огромно препятствие – Волен Сидеров.

Защото всичко това, което казахме за десния кандидат-президент, важи и за лидера на “Атака”. Въпросът, който стои пред българския избирател е дали ще избере морала, предлаган му от един системен, предвидим играч, или ще предпочете морала, проповядван и налаган от несистемния и непредвидим Волен Сидеров.

По всичко личи, че засега протестният вот срещу тоталната нечистоплътност на днешните управляващи ще се оттече към Сидеров, още повече, че СДС и Иван Костов имаха своя шанс през периода 1997-2001, но го пропуснаха – къде поради нескопосна работа с кадрите, къде поради неопитност, къде поради некадърност... Пред Неделчо Беронов седи именно тази важна задача: да убеди българския избирател, че е по-добре един честен, но и предсказуем в рамките на политическата система държавен глава, отколкото един (представящ се за) честен, обаче непредсказуем и неуравновесен политически индивид.

Десет години след като преобърнаха тотално в удачната посока българското развитие, десните за пореден път показаха, че имат ресурс да усещат обществените потребности и да им предлагат най-подходящите кандидатури за тяхното удовлетворяване.