Страната не е тяхна, само временно я превзеха

Когато снимахте заедно с Йос де Пютер “Пътя към Кремъл”, в който има безспорни доказателства за участието на руските спецслужби (ФСБ) във взривовете  на жилищните блокове, вашите холандски колеги повярваха ли, че това е възможно?

Това, естествено, беше шок за всички тях, защото е много трудно, даже невъзможно да повярваш ,че някой може хладнокръвно да избива собствените си сънародници в името на отвратителните си мръсни цели. Това е безпределен цинизъм. Но разбира се, нямаше как да не повярват, защото доказателствата действително бяха сериозни.

Две години по-късно, когато на цял свят стана известно, че Литвиненко плати с живота си своята смелост да разкрие престъпните методи, с които си служат офицери от ФСБ, какви бяха реакциите на колегите ви?

Всички бяхме потресени, бяхме в шок още когато убиха Анна Политковская. И аз, и Йос бяхме ужасени. А когато отровиха Литвиненко бяхме поразени: но как е възможна такава наглост и то пред очите на целия свят?

Така се случи, че няколко дни преди да убият Аня, аз  дадох “Пътя към Кремъл” на Гари Каспаров, лидер на руската опозиция, за да го види. И не минаха и 3 месеца и се наложи да му пратя следващия филм -  “продължение”. Продължение, в което двама от участниците вече ги нямаше между живите.

Няколко седмици преди “Пътя към Кремъл” да бъде излъчен в Холандия, един български журналист интервюира Литвиненко по телефона и реакцията на руското посолство в София беше да изпрати нота до българските медии и открито да ги “съветва” да не контактували с “престъпници”. А руското посолство в Холандия позволи ли си да заплашва холандските медии, че интервюират “престъпник” – все пак в “Пътя към Кремъл” има заснети дълги монолози на Литвиненко?

Не, нямаше никаква реакция, едва ли биха посмели да заплашват свободата на словото в Холандия. Аз обаче съм сигурна, че следят всичко, че докладват и че може би нещо замислят. Но както казва героят на новия ми документален филм, узбекски опозиционер:  “Вече не сме във възрастта на страха”.

Във филма „In memoriam: Aleksander Litvinenko” Владимир Буковски свидетелствува, че Литвиненко през цялото време е бил заплашван. Вие самата получавали ли сте заплахи заради документалните филми, които правите?

Не, още не са се осмелили да ме заплашват, но може и да го направят. В края на краищата обаче страната не е тяхна, само временно я завзеха. А аз като журналист, като режисьор показвам какво се случва. С Литвиненко беше друго- той знаеше техните тайни и не мълчеше. А аз тайни не знам. 

Какъв човек беше Литвиненко, какви са вашите лични впечатления?

Кристално чист човек, малко наивен и много порядъчен - със силно чувство за справедливост, човек с “повишена съвестност” или както казва Закаев : ”изпитващ чувство за вина за това, което не той е извършил”. Всички говорят за него с огромно уважение. Той действително разследваше и убийството на Аня, и делото на ЮКОС и постоянно рискуваше живота си.

Вие познавахте Анна Политковская и поддържахте връзка с нея. Вярваха ли ѝ западните журналисти, когато разказваше за чудовищните престъпления, извършвани срещу мирното население в Чечения?

Западните журналисти ѝ вярваха, но много от руските журналисти смятаха, че тя преувеличава, че е минала на страната на чеченците и подобни дивотии, но така мислеха само тези, които никога не се осмелиха да отидат в Чечения и да видят с очите си за какво става дума, а вярваха на официалната пропаганда. Анна беше необикновено смела жена и също като Литвиненко имаше силно развито  чувство за справедливост и изпитваше чувство за вина за грехове, които не бяха нейни.

Още по темата
Още от

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: