Търси се Маргарет Тачър

Недългата, но бурна история на българската приватизация е на път да достигне нов връх. След подготовката за същинския процес, продължила близо 7 от последните 12 години; след масовата приватизация, превърнала се в обикновено набутване за 90% от участниците; след партийно-приятелските РМД-та, идва ред и на синдикалния принос.

КНСБ започна паралелни на правителствените преговори с кандидат-купувачите на един държавен холдинг - Булгартабак, гарнирани със символични синдикални протести и закани за ефективни стачки. КТ “Подкрепа” организира синдикална подписка, която вместо правителството трябва да има последната дума за това да се приватизира или не част от въгледобивния отрасъл – мини Марица Изток.

И в двата случая мотивите са социално издържани и галят ухото на възпитавания по социалистически българин.

Единият синдикат ще направи класация на най-социалните оферти за Булгартабак - тоест на онези, които обещават най-много блага за най-много работници в холдинга, 80% от фабриките на който са губещи. Но като един “държавно –отговорен” профсъюз, КНСБ мисли по-мащабно и се грижи не само за работниците, но и за бюджета. Затова иска още по-висока цена за нещо, което било

много перспективно, само дето изкарвало много малка печалба.

И другият синдикат не пада по-долу по държавническа отговорност. КТ “Подкрепа” се е загрижил да не би при толкова ниски пенсии и заплати държавата да продаде за жълти стотинки една държавна фирма. На всичкото отгоре тя си била печеливша, поради което изобщо не се налагало да става частна. Може би защото частникът ще реши вместо да печели от нея, да я направи губеща и да затрие някой и друг собствен милион вътре. Особено ако въпросният частник е германският концерн Рейнбраун.

На фона на този див популизъм едва ли има някакво значение, че само собственикът и на Булгартабак, и на мини Марица Изток има право да се разпорежда с тях. В случая този собственик е държавата, олицетворявана от изпълнителната, а не от синдикална власт. Единственото право на профсъюзите е да преговарят със собственика на тези две фирми - независимо държавен или частен, за по-добри условия на труд и заплащане. Но не и да го избират.

Днес - 2 седмици след отварянето на офертите за тютюневия холдинг,

д-р Желязко Христов протестира и срещу условия, поставени от държавата-продавач към кандидат- купувачите. Държавата позволила да се съкратят прекалено много работни места, обвини профсъюзният лидер. Оставяйки настрана въпроса кой точно ресор в управлението завежда д-р Христов, за да поставя условия, без отговор остава още едно питане. А то е кой пречеше досега на КНСБ да предяви тези си претенции пред държавата и да се опита да я убеди да ги наложи като задължение на купувача? Защо синдикатът демонстрира загриженост, гарнирана със стачни заплахи, едва след като стана ясно

кой от четиримата кандидат-купувачи какво е предложил?

И защо на срещата с работната група по приватизацията на Булгартабак три дни преди отварянето на офертите, Желязко Христов не обели и дума за стачки?

Отговорът идва непринудено - може би защото най-добрата оферта не бе онази, която трябваше. Затова и действията на д-р Христов идеално се вписват в стратегията на основния губещ засега - Майкъл Чорни.

Този път д-р Тренчев и д-р Христов като че ли се надскочиха. И двата профсъюза винаги са демонстрирали

уменията си да изнудват правителствата

и пълно неумение да преговарят с частните собственици на фирмите. Затова и за синдикални активности се чува все от непродадените още дружества - от енергетиката, тютюнопроизводството, БТК, пристанище Бургас, ВМЗ Сопот... Някой да е чул наскоро за синдикален протест на КНСБ или КТ Подкрепа в Соди - Девня, Юнион Миниер - Пирдоп, Лукойл Нефтохим...? Няма и да чуе, докато българските синдикалисти непрекъснато се опитват да се правят на политици.

Като гледа човек какво горещо синдикално лято и още по-жежка профсъюзна есен са се задали, неминуемо се сеща за един протест, останал в историята на 20 век - този на английските миньори срещу Маргарет Тачър. Когато министър-председателката Тачър обяви мащабна програма за преструктуриране и постепенна приватизация на въгледобива, с ясно разписани съкращения в бранша, синдикатите изкараха миньорите на улицата. Световната преса тръбеше, стачките на мините следваха една след друга. Освен желязна воля, “Желязната лейди” обаче демонстрира и перфектна подготовка. Когато стачниците спряха работа, тя изкара не само подготвени хора, за да ги заместят, но и складирани предвидливо тонове въглища, за да не се наруши производствения цикъл в държавата. След няколко месеца профсъюзите се предадоха.

Хубавото в българският вариант на тази английска история е, че нашият министър-председател Симеон Сакскобургготски има родствена връзка с кралския остров. Лошото е, че родата не е откъм “Желязната лейди”. Перфектният локаут на Тачър няма как да се повтори с фразите “ще помислим”, “това е много интересно”, “ще го обсъдим, когато му дойде времето”. И за Булгартабак, и за мини Марица Изток времето вече изтича.

© Copyright Mediapool