Технологията доставя алтернатива на любовта

Преди няколко седмици замених моя тригодишен "Блекбери Пърл" с много по-мощния "Блекбери Болд". Излишно е да споменавам, но бях впечатлен от технологичния напредък от преди три години. Дори когато нямах на кого да пиша имейл или съобщение, исках да играя с новия си Болд и да изживявам невероятната чистота на екрана, шокиращата бързина на реакциите, подмамващата елегантност на графиките.

Есето на Джонатан Френзън, публикувано в "Ню Йорк таймс", е адаптиран текст на речта, която той е изнесъл на 21 май пред дипломантите на Kenyon College. Френзън е носител на National Book Award за своя роман The Corrections (2001), с който през 2002 г. става и финалист за наградата Pulitzer. Той е автор на романите Freedom (2010), Strong Motion (1992), и The Twenty-Seventh City (1988). Той пише за списание "Нюйоркър" и е автор на книгите The Discomfort Zone (2006) и How to Be Alone (2002).

Накратко, бях влюбен в новото си устройство. Разбира се, изпитвах подобно увлечение и към старото, но през изминалите три години романсът си бе отишъл. Към стария Пърл бях развил проблеми с доверието, с поемането на отговорност, със съвместимостта и дори, вече към самия край, се бях усъмнил в неговия смисъл и признах пред себе си, че съм надраснал нашата връзка.

Дали има нужда да споменавам, че извън някаква луда, антропоморфна проекция, в която моят стар Блекбери се чувстваше тъжен заради моята залязващата любов към него, тази връзка бе изцяло едностранна? Нека да го спомена все пак.

Нека също да спомена колко широкоразпространено се използва

думата "секси“ като определително за последните модели устройства;

и колко невероятно готини неща могат да се правят с тези играчки – като да им заповядваш да действат чрез гласови команди или да правиш онова Айфон "нещо" с разтварянето на пръсти, което увеличава образите – на хората преди сто години това би изглеждало като заклинания и жестикулации на магьосник; и как, когато искаме да опишем функционираща еротична връзка, ние наистина говорим за магия.

Нека да подхвърля идеята, че докато пазарите откриват и реагират на това, което потребителите искат най-много, 

технологията изключително умело създава продукти, които отговарят на нашия фантастичен идеал за еротична връзка,

в която любимият продукт не иска нищо и дава всичко на секундата и ни кара да се чувстваме силни, и не прави ужасни сцени, когато е подменен от по-секси предмет и е захвърлен в чекмедже.

В общия случай, ултимативната цел на технологията е да замени един естествен свят, който е безразличен към нашите желания – един свят на урагани и трудности, и чупливи сърца, свят на съпротива – с един технологичен свят, толкова чувствителен към нашите бъдещи желания, че на практика се превръща в продължение на самите нас.

И накрая нека предположа, че поради това светът на техно-консумацията е притеснен от истинската любов и няма друг избор освен на свой ред да експлоатира любовта.

Неговата първа линия на защита е да превърне врага в стока. Вие всички можете да посочите вашите любими, най-ужасни примери на превръщането на любовта в стока. Моите включват сватбената индустрия, телевизионните реклами, в които участват сладки малки деца или подаряването на автомобили като коледни подаръци, както и особено гротескното приравняване на диамантените бижута с вечна вярност. Посланието във всеки един случай е, че

ако обичаш някого, трябва да купуваш неща.

Сходен феномен е трансформацията, извършена с любезното съдействие на Фейсбук, на глагола "харесвам“ (“to like”), променил се от начин на мислене в движение на компютърната мишка; от усещане - в изтъкване на потребителския избор. И по принцип, за комерсиалната култура харесването е заместителят на обичането. Поразяващото за всички консуматорски стоки – и най-вече за eлектронните устройства и приложения - е, че те са направени да бъдат невероятно лесни за харесване. Всъщност това е определението за консуматорска стока, за разлика от продукт, който има нужните функции и чиито създатели не са си поставяли за цел да го харесвате. (Тук имам предвид самолетни мотори, лабораторно оборудване, сериозно изкуство и литература.)

Но ако разгледате това от гледна точка на човешките измерения, и си представите човек, който е дефиниран от отчаянието да бъде харесван, какво виждате? Виждате един човек без цялост, без център. При по-патологичните случаи виждате една нарцистична личност – човек, който не може да понесе потъмняването на собствения му имидж – тоест, да престане да бъде харесван, поради което той или тя се оттегля от човешки контакт или стига до крайности, жертвайки напълно интегритета си, само и само, за да бъде харесван.

Ако все пак посветите съществуването си на това да бъдете харесван, и ако възприемете страхотните личностни качества, чрез които да успеете, това подсказва, че сте отказали да бъдете обичан за това, което наистина сте. И ако успеете да манипулирате други хора да ви харесат, трудно може да не почувствате презрение, поне в известна степен, към тези хора, защото са се хванали на вашата измама. Може да се почувствате депресирани, или алкохолизирани, или ако сте Доналд Тръмп, да се кандидатирате за президент (и после да се откажете).

Продуктите на потребителската техника никога не биха направили нещо толкова непривлекателно, защото те не са хора. Но все пак те са големи съюзници на нарцисизма и са фактор, който го подпомага. Заедно с вградения им "стремеж" да бъдат харесвани върви и вграденото им "желание" да въздействат по хубав начин върху нас самите. Нашите животи изглеждат много по-интересни, когато са минали през сексапилния интерфейс на Фейсбук. Ние сме главните герои в собствените си филми, не спираме да си правим снимки, натискаме компютърната мишка и една машина потвърждава нашето усещане за господство.

И тъй като технологията, която притежаваме, е само допълнение към нас самите, няма нужда да я презираме за това, че е податлива на манипулации, както бихме направили с истинските хора. Всичко е един голям, безкраен кръг.

Ние харесваме огледалото и огледалото харесва нас.

Ставаме приятел с някого просто като го включим в нашата частна зала с ласкаещи огледала.

Може би преувеличавам малко. Най-вероятно ви е писнало да слушате неуважителни забележки към социалните медии от ексцентрични 51-годишни. Моята цел е главно да посоча контраста между нарцистичните тенденции в технологиите и проблема с истинската любов. Моята приятелка Алис Себолд обича да говори за “падането в ямата и за обичането на някого.“ Тя визира калта, с която любовта неизменно зацапва огледалото на нашето себелюбие.

Простият факт е, че да се опитваш да бъдеш напълно харесван е несъвместимо с любовните връзки. Например, рано или късно ще се намерите в грозен, изпълнен с крясъци скандал и ще чуете от устата ви да излизат реплики, които не ви харесват изобщо; реплики, който разбиват собствения ви имидж на честен, мил, готин, привлекателен, уверен, забавен, харесван човек. Нещо по-истинско от харесването е излязло от вас и изведнъж вие имате истински живот.

Изведнъж трябва да се направи истински избор, а не фалшив потребителски избор като между "Блекбери" и "Айфон", а въпросът, на който трябва да се отговори, е: обичам ли този човек? И за другия човек – този човек обича ли ме?

Няма такова нещо като да харесваш всяка частица от истинското аз на някого. Ето защо един свят на харесването в крайна сметка е лъжа. Но има такова нещо като да обичаш всяка частица от истинското аз на някого. Ето защо

любовта е екзистенциална заплаха за техонологично-консуматорския порядък : тя разобличава лъжата.

Това не означава, че любовта е само битка. Любовта е неизчерпаемо съчувствие, родено от откровението на сърцето, че всяка част от този друг човек е толкова истинска колкото и ти самият. Ето защо любовта, както аз я разбирам, е винаги специфична. Да се опитваш да обичаш цялото човечество може да е достойно усилие, но по странен начин задържа фокуса върху личността, върху нейното собствено морално и духовно благополучие. Докато, за да обичаш определен човек и да се идентифицираш с нейните или неговите битки и радости сякаш са твои собствени, трябва да предадеш част от себе си.

Тук разбира се, големият риск е отхвърлянето. Ние всички можем да понесем да не бъдем харесвани от време на време, защото съществува огромно количество от наши потенциални фенове. Но да изложиш цялостната си същност, не само харесваното покритие, и да бъдеш отхвърлен, може да бъде ужасно болезнено. По принцип перспективата за болка, като например болката от загуба, от раздяла, от смърт, е това, което изкушава хората да избягват любовта и да пребивават безопасно в света на харесването.

И все пак болката ранява, но не убива. Ако разгледате алтернативата – анестезиран сън от самодостатъчност, поощрен от технологията – болката се явява като естествения продукт и индикатор, че живеем в един свят на съпротивление. Да живееш живот без болка е да не си живял. Дори само да кажеш на себе си: "Е, ще стигна до тези неща с любовта и страданието по-късно, може би след 30- годишнината си“, означава да се обречеш десет години от живота си на това просто да заемаш пространство на планетата и да хабиш нейните ресурси. Означава да бъдеш консуматор (тук използвам думата в нейния най-изобличаващ смисъл).

По време на следването си и за много години след това аз харесвах природата. Не я обичах, но определено я харесвах. Тя, природата, може да е много красива. И тъй като търсех грешките в света, аз, разбира се, гравитирах към природозащитниците, защото наистина имаше множество проблеми с околната среда. И колкото повече изследвах проблемите – невероятното нарастване на световно население и потребление на природните ресурси, покачващите се температури, замърсяването на океаните, изсичането на нашите последни вековни гори – толкова по-гневен ставах.

Накрая, в средата на 1990-те, взех съзнателното решение да спра да се тревожа за околната среда. Нямаше нещо съществено, което аз можех да направя, за да спася планетата и исках да се посветя на нещата, които обичах. Все още се опитвах да ограничавам вредното въздействие върху околната среда, което аз произвеждам, но това бе всичко, на което бях способен, без да изпадна в ярост и отчаяние.

НО тогава ми се случи нещо странно. Това е дълга история, но в общи линии аз се влюбих в птиците. Това не ми се случи без значителна съпротива, защото да наблюдаваш птици е нещо много смотано, тъй като

всичко, което издава истинска страст, е по определение смотано.

Все пак малко по малко, независимо от мен самия, аз развих тази страст и въпреки че половината от всяка страст е мания, другата половина е любов.

И да, аз пазех подробен списък с птиците, които бях видял, и да, стигнах до крайности, за да видя нови видове. Но, не по-малко важно, всеки път, щом погледнех към някоя птица, която и да е птица, дори към гълъб или червеношийка, аз чувствах сърцето си да се препълва с любов. А както се опитвам да обясня днес,

любовта е там, където започват нашите проблеми.

Защото сега не просто харесвайки природата, но обичайки една специфична и неразделна част от нея, нямах друг избор, освен отново да започна да се тревожа за околната среда. Новините на този фронт не бяха по-различни от тогава, когато бях решил да спра да се притеснявам за тях – дори значително по-лоши – но сега тези заплашени гори и мочурища, и океани не бяха просто красиви пейзажи, на които да се наслаждавам. Те бяха домовете на животните, които обичах.

И ето къде се появи любопитен парадокс. Моят гняв и отчаяние за планетата само се увеличиха заради моята загриженост за дивите птици и все пак, като започнах да се занимавам с опазване на птиците и научих повече за многото заплахи за птиците, стана ми по-лесно, не по-трудно, да живея с моите гняв, отчаяние и болка.

Как се случи това? Според мен, от една стана, любовта ми към птиците стана "портал" към една важна, по-малко егоцентрична страна от мен самия, за чието съществуване до тогава дори не подозирах. Вместо да продължа да се нося напред през живота си като гражданин на света, харесвайки и нехаресвайки и задържайки ангажимента си за някой по-късен момент, бях принуден да конфронтирам една моя страна, която трябваше или да приема на момента, или директно да отхвърля.

Всъщност това е, което прави любовта с човека. Защото фундаменталният факт за всички нас е, че сме живи известно време и ще умрем не след дълго. Този факт е реалният източник на всичкия наш гняв и болка и отчаяние. И човек може или да бяга от този факт или, чрез любовта, може да го приеме.

Когато седиш в стаята си и се гневиш, подсмихваш се или не ти пука, както аз постъпвах години наред, светът и неговите проблеми изглеждат невъзможно заплашителни. Но когато излезеш навън и се поставиш в истинска връзка с реални хора, или дори реални животни, съществува реалната опасност, че може да заобичаш някои от тях.

И кой знае тогава какво може да те сполети?