Той беше един от малцината истински български дисиденти

Той беше един от малцината истински български дисиденти

"Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” Иска се немалка смелост, за да напишеш и да разпространяваш позиви с това съдържание през 1968 година, когато България оказва "братска помощ на чешкия народ”, изпращайки войски в непокорната Чехословакия.

Но благодарение именно на Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, платили висока цена за куража си, днес имаме основанието да се гордеем, че и в България са се намерили хора с достойнство и с кураж да протестират срещу позорната акция.

През септември 1968 г., непосредствено след инвазията в Чехословакия, Едуард Генов, тогава студент по археология, започва заедно с колегите си Александър Димитров и Валентин Радев разяснителна кампания срещу съветската инвазия и до края на месеца тримата успяват да разпространят над 200 позиви със съдържанието "Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!”

През октомври и тримата студенти са арестувани от ДС. По донос. През януари 1969 г. Едуард получава присъда като "инициатор и ръководител на нелегална контрареволюционна група”.

"Всенародна подкрепа ли?", ще каже години по-късно Александър Димитров, получавайки заедно с граждани от други страни от бившия съветски блок в Прага благодарност за доблестта си през 1968. "Нямаше такава, но бе достатъчно и един човек да заяви своята позиция".

От тримата най-тежка присъда получава Едуард Генов. Причината, според Александър Димитров, е в това, че по време на процеса самият Димитров все пак се обявява за марксист.

"По онова време смятах, че най-добрият модел за България е югославският - гражданите свободно да пътуват на Запад, да работят там, където искат. Цитирах Дубчек", разказва Александър Димитров пред вестник "Дневник" в интервюто "Историкът, който участва в историята”.

Истината обаче е, че Едуард Генов поема отговорността за инициативата, а и властите отдавна му имат зъб. През 1964 година заедно с Божидар Стриков и Луиджи Росито Генов създава “Младежка организация за национална свобода”. Арестуват ги, но за техен късмет през 1964 г. има амнистия по случай 20- годишнината от Девети септември и така остават в затвора само месец.

"Едно от нещата, които са ме тласнали да протестирам, беше комунистическата демагогия. Например, митът, който се създаваше около името на Димитров. За мен той е предател, дупедавец и мръсник”, разказва по-късно Генов.

Интересен детайл е, че, според Александър Димитров, именно Божидар Стриков се оказва доносникът, който ги издава през 1968 г. на властта. Във всеки случай, благодарение на човек, който е докладвал не само най-подробно всичко, но си е позволил да украсява историята с клеветата, че студентите са се канели да взривяват влак, тримата се разминават на косъм със скалъпено обвинение за саботаж и тероризъм, за което в ония години човек може да получи и смъртна присъда. Спасила ги е, колкото и абсурдно да звучи, именно верноподаническата позиция към СССР на Тодор Живков, който искал да убеди братска Москва, че в България народът напълно подкрепя съветските другари и затова няма протести и протестиращи.

Старозагорският затвор, където Едуард Генов се запознава с хора като Илия Минев, Григор Симов, Фреди Фосколо, Петър Бояджиев, Димитър Томов, Благой Топузлиев и други дисиденти, се оказва школа, където непокорните младежи се учат да бъдат правозащитници. В затвора Едуард получава допълнителна вътрешна присъда за участие в затворническия бунт през есента на същата година, за което е осъден на още 8 години затвор. Освободен е през 1978 г.

През 1986 г. Едуард Генов се присъединява към писмото апел на Григор Симов, макар че си дава сметка, че този път може да им е за последно. "Не, този път ще победим”, убеден е Григор Симов.

"За мен е чест и щастие да познавам Григор Симов и да се наричам негов приятел. През 1986 г. Григор Симов и Илия Минев отправят декларация и апел до Виенската конференция за правата на човека - “Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарни човешки права за всички европейски народи.” 

"Една вечер Гришата дойде вкъщи и ми предложи да я подпиша. Каза: тоя път ще успеем”, разказва Едуард в интервю за списание "L'Europeo" от юни 2008 г.

Писмото е подписано от Григор Симов, Едуард Генов, Илия Минев, Димитър Томов и Цеко Цеков и изпратено до Виенската конференция на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество Европа.

С тази декларация българските дисиденти се присъединяват към първия общ документ на дисидентите от Източна Германия, Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния. В отговор властите ги арестуват отново.

"Арестуваха ни. Жена ми излизаше рано за работа, в 6 часа. Излиза и вижда една кола с петима вътре. Тя усеща нещо и се връща да ме предупреди, те обаче скачат, настигат я и я избутват, влизат в къщата заедно с нея. Прибраха ме. Обаче още първите два-три дни се оказа, че пипат с ръкавици и ходят на пръсти около нас, което ми показа, че нашата декларация е оповестена. Европа го знае.”

Въпреки арестите, на 11 януари 1988 г. в град Септември заедно с Илия Минев, Григор Симов, Димитър Томов, Благой Топузлиев и други основават "Независимото дружество за защита правата на човека”. Правозащитната им дейност предизвиква непрестанни репресии от комунистическите власти.

"Създадена е погрешна картина за България", твърди Едуард Генов. "Счита се, че България е тиха и кротка и че българите са приемали съветската власт с удоволствие. Това не е вярно, ние не отстъпваме на никого в това отношение.  Но във и от България нито влизаше, нито излизаше информация. Журналистът Георги Заркин го убиха в затвора. Някой да е чул за това? С тази декларация ние не сме първите. Има още няколко опита преди нас, но какво е станало с хората, само Държавна сигурност знае. Ние просто имахме късмет. От хората, които действаха в България срещу властта, се искаше по-голяма смелост. Защото бяхме сами, нямаше на кого да разчитаме”.

Първите български емигранти, които разбират, че трябва да дават гласност на ставащото в България, са "колегите” от Старозагорския затвор Петър Бояджиев и Фреди Фосколо. Петър Бояджиев, емигрирал с помощта на Фреди Фосколо с дръзко бягство от България във Франция, предоставя телефона си 24 часа на разположение на дисидентите, включително на българските турци, и така чрез него, чрез предаванията на Румяна Узунов по "Свободна Европа” и на френските журналисти, които Фреди Фосколо и Петър Бояджиев ангажират, светът разбира за протестните акции в България. А това със сигурност спасява животът на мнозина.

На 6 юни 1988 г. Едуард Генов отново е арестуван от Държавна сигурност и е принудително заселен за две години в с. Михалково, Девинско. В селото Едуард Генов работи в цех за производство на каменно брашно и успява да организира работниците за протест за по-добри условия на труд и да привлече някои от местните жители за членове на НДЗПЧ. Въпреки че Едуард Генов е под непрекъснатото наблюдение на ДС, членове на НДЗПЧ, в това число Илия Минев, неколкократно посещават селото и се опитват да направят събрания на дружеството, но са арестувани, малтретирани и връщани под конвой по местоживеене. ДС конфискува документите на дружеството, намерени в тях.

През октомври 1988 г. Едуард Генов получава 3-4 дни, за да напусне България със семейството си. Трогателна е раздялата, описана с приятели, въпреки забраната на Държавна сигурност. Едуард Генов е експулсиран в Австрия, където остава няколко дни, преди да замине за САЩ.

До смъртта си живее в Сан Франциско, като се занимава с обзавеждане на жилищни сгради. Съпругата му Сабина е инженер-геодезист. Имат двама сина.

Едуард Генов почина през нощта на 17 декември 2009 г. от инфаркт на 65 годишна възраст.

Поклон пред светлата му памет.

Споделяне

Още по темата

Още от