Толерантност към различните – да, но не и признаване

"Има грандиозна разлика между толерантност и признаване", коментира в интервю за Mediapool професорът по философия от Нов български университет и гл. редактор на сп. "Критика и хуманизъм" Димитър Вацов. В единия случай целта е никой да не бъде дискриминиран заради вярата, мнението, пола, кожата си, но политиките на признаване и мултикултурализмът като практика повдигнаха много висока претенция – не само различието да бъде допуснато в частната сфера, но и да бъде признато за публична норма, равна с нормата на мнозинството. "Като гражданин отстоявам толерантността, а не исканията за пълно и равно признаване на всяко различие", смята проф. Вацов.

Проф. Вацов, преди дни Софийският университет излезе с позиция в защита на дисциплината си "Политики на идентичността и различието" по повод критиките срещу нея, че била "джендърска". Колегата Ви проф. Александър Кьосев заяви, че символната война отдавна е започнала. Съгласен ли сте и води ли се наистина война на думи в публичната сфера в момента?

Да, води се война на думи. Става дума за един опит, който бе особено активен около Истанбулската конвенция, да се табуира говоренето за сексуални идентичности в България. "Джендъри" беше превърнато в обидна дума. А това, което ръководителят на пресцентъра на Министерството на отбраната (Александър Урумов, б. р.) е направил е една от най-грозните прояви на реч на омразата. С неговия пост във Фейсбук, препечатан от в. "Труд", той си позволява да използва език на омразата без аргументация по отношение на съдържанието на курса, който коментира.

Заради епитетите от пропаганден характер, ли?

Ние ги наричаме пропагандни епитети, защото това са епитети – бухалки. Те са изцяло очернящи, заклеймяващи някого, набеден за противник, и непозволяващи да се води смислен разговор с аргументация по съответната тема. Позицията на СУ е оправдана и очаквана. Би трябвало подобни прояви на тежки случаи на реч на омразата да бъдат блокирани, още повече, когато става дума за автономията на университетите, за свободата на изследване и изразяване.

Защо напоследък почти всеки обществен дебат у нас по тема, която вълнува хората (от Истанбулската конвенция, през убийството на журналистката от Русе до ремонта на ул. "Граф Игнатиев"), се изражда в словесна агресия, реч на омразата или публична истерия, особено в социалните мрежи? Не можем ли да общуваме нормално?

Причината за това е технологията на социалните мрежи, на Фейсбук, където човек "лайква" или "банва", но не може дълго и спокойно да води разговор с някого, нито може да построи по-сериозна аргументация. Отделно, нашето общество е в странно състояние, в което отказва да се себепознава, да изгражда сложни картини за себе си. В тази ситуация има и агенти, които са заинтересовани от всичко това – обществото да бъде слабо чувствително, слабо да разбира какво се случва, да работи с едри клишета, с пропагандни етикети, да клейми произволно едни или други врагове. Това не позволява контрол над иначе сложно функциониращите институции.

Но откъде идва словесната агресия? Само от технологията на социалните мрежи, ли?

Зад сегашната истерия по темата "джендър" седи едно недостатъчно осмислено движение, което се разгръща на Запад от края на 60-те – началото на 70-те години на ХХ век до ден днешен. Това са точно политиките на идентичността и различието, както се нарича курсът на проф. Миглена Николчина в СУ. Това течение премества традиционните граници, с които сме свикнали, за ролята на мъжа и жената. Донякъде това става по инерция, без осмисляне, особено за Източна Европа, която не премина през западната 1968-а година. Нашата 68-а година, Пражката пролет, е по-скоро съпротива срещу един тоталитарен режим, а не толкова опит за индивидуално освобождение от патриархалните калъпи, възпроизвеждани от държавата.

Исканията на това движение за признаване имат две основни линии. Едната е т. нар. "мултикултурализъм“ – специфична идеология, която се свързва с името на канадския философ Чарлз Тейлър и още мнозина други. Мултикултурализъм в този специализиран смисъл обаче не значи просто културна пъстрота – ако кажем, че обществата са културно пъстри и затова мултикултурни, ще сме напълно прави. Но това е всекидневната употреба на думата. Проблемът е, че мултикултурализмът се превръща в особена програма за конкретни политики в началото на 90-те години и оттогава,около 20 години, до към 2010 г., бива практикуван като конкретни политики, които обаче са крайно неуспешни. Мултикултурализмът се провали. Това го каза още Дейвид Камерън, когато беше министър-председател на Великобритания. През 2010 г. го каза и Ангела Меркел, която бива набеждавана за мултикултуралист и за твърде либерална.

А провали ли се мултикултурализмът в САЩ?

Да, напълно. Става дума за политики, които казват, че човек не може да се реализира пълноценно като индивид, ако към него се прилагат негативни културни стереотипи. Ако те гледат с лошо око, защото си ром или испаноезичен в южните щати, или магребинец в предградията на Париж, или турчин в Германия, ти по-трудно си намираш работа, по-трудно се социализираш, повече препятствия трябва да преодолееш, за да се впишеш в обществото или за да изградиш кариера. Този аргумент е практически верен.

Оттук нататък обаче възниква едно искане, което е допълнително – не просто да се позволи на индивида да разгръща собствената си кариера, а да има пълно признаване на различните, малцинствените култури. Чарлз Тейлър казва, че за да може индивидът да се реализира пълноценно, трябва средата, в която е отраснал, да получи равно, дори в неговия случай – специално признаване и специална подкрепа, чрез която да разгърне собствената си култура.

В развитите западни държави през 90-те години, които имат силни институции, се провеждат действително мощни политики на "обратна дискриминация“. Целта е обществена група, която дълго време е била дискриминирана от мнозинството, специално да бъде привилигирована, за да може да се изравни в своя статус. В САЩ силно бе подкрепено например разгръщането на испаноезичната култура в южните щати, на латиноговорящите мигранти. Правеха се специални училища, в които да се учи на испански, да се изучава собствената култура с идеята децата да развият своето самочувствие и своята културна идентичност. Това обаче доведе до вторична маргинализация на същите групи, вторична гетоизация. Оказва се, че тези, които са учили в испаноезични училища, не могат да влязат в американските университети. Падна над два пъти процентът на учениците, които успяват да влязат в американски университети.

Канада през 90-те години пък реши, че трябва да даде пълни права на мюсюлманите да изповядват своите обичаи. Бе дадена възможност на мюсюлманите на канадска територия да упражняват семейното право по Шариата. Това автоматично доведе до ръст на домашното насилие и на убийствата на честта, след което всичко това бе отменено.

Тоест, изводът е, че мултикултурализмът се оказва практически невъзможен?

Оказва се невъзможно да признаваш културното различие на групов признак. Има грандиозна разлика между толерантност и признаване. Толерантността е класическа либерална добродетел, разработена от хора като Джон Лок, и тя има много малко общо със съвременните политики на признаване. Когато толерираме някого, ние му оставяме някаква частна сфера, собствено пространство, в което, без той да ни закача и без ние да го притесняваме, той да практикува онези свои културни обичаи, които намира за подходящи. Предпоставката, че вярата, вероизповеданието, мнението, полът, кожата, етносът, социалният статус са частна работа, е залегнала в идеята за правата на човека. Целта е никой да не бъде дискриминиран на базата на тези признаци. Но политиките на признаване и мултикултурализмът като искания за групово признаване повдига много висока претенция – не само различието да бъде оставено на мира в частната сфера, но и да бъде признато за публична норма, равна с нормата на мнозинството.

Какво означава това за сексуалните, етническите и другите малцинства?

Претенциите на хората с различна сексуална ориентация са малко по-индивидуализирани от исканията, които се повдигат от мултикултурализма. Обичайно сексуалните малцинства не искат признаване на обособена общност. Докато при мултикултурализма, който настоява за признаване на групова култура, не е така, а в определени случаи това води дори до сепаратизъм. Каталуния и други подобни казуси са ефект и от такива политики.

Що се отнася до искането на хомосексуалните хора, най-високата им претенция е за признаване на гей браковете. Трябва да се отчете, че хомосексуалността десетилетия наред е била тежко дискриминирана и дори криминализирана, прилагала се е дори химическа кастрация. В последните десетилетия такова нещо няма, слава Богу, и толерантността към хомосексуалността е законодателно и по всякакъв друг начин закрепена в западните общества.

Да разбирам ли, че според Вас толерантността и недискриминацията са достатъчни гаранции за правата на тези малцинства и не е нужно да се стига до признаване на техните обичаи и практики до социална норма?

Достатъчно е да има толерантност, така че тези хора да не бъдат дискриминирани, но на мен ми изглежда прекомерно всяко различие да бъде признато като публична норма. Това би означавало всяка страна да обяви за официални езиците на всичките си малцинства. Всяка страна да обяви всички форми на съвместно съжителство за законови. Тъй като мултикултурализмът е повече критикуван и дискредитиран, много колеги във времето се смееха, че вдругиден ще се обявим за джедаи и ще искаме права на такива.

Всичко си има граници, дори правата и свободите на човека, така ли?

Либералният принцип е, че границите са такива, каквито обществото ги поставя. Утопия е при липсата на обща държава на цялото човечество, че всички държави ще регламентират по еднакъв начин правата на своите граждани и хората изобщо. Либерализмът в ХХ век стигна до раздуване, прекомерно разширяване, при което стана трудно да се овладеят неговите граници. Специално аз, като гражданин, се придържам към културните граници на класическия либерализъм – отстоявам толерантността, а не исканията за пълно и равно признаване на всяко различие.

Резултатът е обществената реакция в обратната посока – към ксенофобия, затваряне.

Сега имаме ответна реакция на раздуването на либерализма. Хората интуитивно усещат, че в определени отношения границите са преминати, но нямат ресурс да проведат сериозен дебат по тази тема. Вместо това се появяват викачи, пропагандни гласове, които започват да клеймят всички.

Това ли е причината за страха от мигрантите в Европа и каква трябва да е политиката?

Има мит, че Ангела Меркел в Германия е свръхлиберална, защото е пуснала милион мигранти през 2015 г. да влязат на територията на страната. Всъщност, Меркел направи жест към Западните Балкани, защото ако мигрантите бяха останали на територията на Западните Балкани, при слабите институции и разпасани държави в региона тези маси хора щяха да направят много поразии. Германия пое тежестта при себе си, което трябва да отчетем на Ангела Меркел. Същевременно, тя премина към политика на много по-труден достъп, така че да бъдат приемани само хора, които са в тежка нужда, и в същото време към тях започнаха да се прилагат политики на включване. Всеки, който влезе на германска територия и получи убежище, се задължава да учи език, култура, да се интегрира по подходящ начин и е винаги под риск да бъде изгонен, ако не спазва правилата. Освен да бъде включен, този човек, когато бъде допуснат на територията на съответната страна, има право да обсъжда законите и правилата на тази държава.

Вие сте един от водещите учени в първото мащабно изследване на антидемократичната пропаганда в българските медии. Как обикновеният човек да разграничава пропагандата от журналистиката?

Там, където посланията са еднотипни и кресливи, най-вероятно статиите, които четете или гласовете, които говорят по този начин, са пропагандни. Пропагандата най-просто означава да говорим едри приказки, които създават конфликт и крайности, но не позволяват дебат, изясняване на това в какви обстоятелства една обща теза е вярна.

Тоест, едностранчиви тези, в които обикновено се посочва враг?

Пропагандата винаги има враг. Съвременната популистка пропаганда се възползва от неустановените граници на западния културен либерализъм в настоящия момент. Каква е функцията на пропагандата в това да ругаеш "джендърите" и "либерастите"? От една страна, така се блокира общественият дебат и се пречи на обществото да познава себе си в детайли и да вижда повече гледни точки. От друга страна, това се прави, за да може обществото да бъде управлявано по-лесно и то не по публичен начин, за да може да тече корупцията.

А това не е ли конспиративно мислене?

Не знам защо да звучи конспиративно. Да наречеш някого "джендър“ или "соросоид“, това е пиянски крясък. А за да докажеш корупция, изисква се детайлно разследване, изясняване на обстоятелствата, документиране, дълга работа. Ако обществото мине на крясъци, няма кой да върши бавната работа по изясняване на детайлите. Корупцията може да си цъфти на воля! А и ако не можем спокойно да говорим за обществените процеси, винаги ще разчитаме, че някой друг ще взема решенията вместо нас. Оставяме се корумпираните да ни управляват, както в Русия. Това е съвременната форма на "олигархия“.

Някои журналисти се засегнаха, че техни статии са включени в примерите ви за пропаганда. Какви бяха реакциите след вашето изследване?

Получихме и обидени реакции. Някои журналисти са включени, защото произвеждат еднотипни и пропагандни послания постоянно. Такива журналисти има, изследвали сме ги, част от тях сме посочили поименно и те не са невинни. Има и хора, които моментно са използвали такъв език и попаднаха в извадка от 3300 статии с по няколко статии. Някои от тях се почувстваха засегнати, въпреки че ние не сме ги посочили като носители на пропаганден дискурс.

Пропагандата само антидемократичен прийом ли е? Не може ли да бъде инструмент на говорители, които се представят за демократично мислещи? Политически субекти като ЕС нямат ли също своя пропаганда?

Да, имат. Ние никога не сме казвали, че пропагандата е само популистка. Има и либерална пропаганда. Всеки, който говори само общи приказки, надвиква другите и работи на принципа на повторението на едно и също по всеки казус, пропагандира. Друг въпрос е кой език може да бъде чувствителен към действителната социална реалност.

Не трябва ли езикът, на който си говорим, да е разбираем?

Има голям риск. Ако се говори на опростен език и много разбираем, тогава популярното говорене лесно може да стане пропагандно.

А как да си говорим?

Нашето общество не е свикнало да си уважава експертите.

Може би не им вярва.

Да, не им вярва. Затова има както конкретни причини, така обаче има и общо недоверие от типа "кой си ти, че ще ми кажеш". Създава се и по-общо недоверие към експертното знание по социални и политически въпроси като цяло. Защото когато човек е болен, отива на доктор, когато иска да си поскрои къщата, наема архитект, и много разчита на експертното знание на тези, към които се обръща. А когато става дума за общите ни въпроси, всички знаем най-добре. Няма никой, който да знае по-добре от другите. Либералната демокрация е режим, при който експертизата е постоянно подложена на недоверие и никой не може да се ползва по природа с монопол върху знанието. Всички тези форми на мандатност, разделение на властите, но и на труда, те трябва да ограничават това: никой не е специалист по всичко. И все пак някои работят дълго време по някоя сложна тема и практически знаят повече.

Прогнозите на социалните учени са песимистични. Много Ваши колеги твърдят, че ако не се направи нещо, всички тези процеси – словесната агресия, недоверието към властта, ще ни отведат към диктатура. Либералната демокрация може и да не оцелее...

Либералната демокрация на много места не оцелява. Тя със сигурност не оцеля в Русия, не оцеля в Турция, в Унгария, все по-малко в Полша. Все по-малко оцелява и по нашите земи. Тоест, либералната демокрация е подложена на тежък натиск в момента. Само че аз не знам какво по-добро от нея можем да предложим. С какво авторитарните режими от типа на тези на Путин, Ердоган или Орбан са по-добри от една функционираща либерална демокрация? Това, че властта, политическа и икономическа, е взета от локални кланове и елити, практически не носи никакъв по-добър дивидент на обикновените хора.