Трансформацията в НАТО след разширяването

През март 1946 г. Уинстън Чърчил каза във Фултън, Мисури, че "от Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море е спусната желязна завеса през континента". Това беше предупреждение към един от тогавашните му съюзници - президента на САЩ Хари Труман, който слушаше думите на Чърчил за третия съюзник - Сталин. Съветският съюз бе вече консолидирал своето влияние върху Централна и Източна Европа и ако САЩ и Великобритания не се бяха противопоставили, това зловредно влияние ще се да се разпространи още по на запад.

От онова време датира доктрината на Труман за възпиране, която действаше до края на студената война. Не е възможно да бъде намалена по територия съветската империя, но е възможно да се попречи на нейното разширяване. Организацията на Северноатлантическия договор /НАТО/ стана главният инструмент за тази политика.

Сега времената са други. Когато през юни във Варшава Джордж Буш обрисува една картина за НАТО, простираща се от "Балтийско до Черно море", малцина бяха изненаданите. Този процес бе представен като нещо, което няма нищо общо със старите игри на силните държави. В миналото създаването на съюза бе посветено на подготовката за война; сега е в името на споделяни позитивни ценности.

Идеята за разширяването на НАТО приема, че бившите комунистически страни са привърженици на либералния капитализъм, но не изисква от тях да се обърнат срещу бившия си господар. Буш продължава да настоява, че Русия вече не е смятана за заплаха. Няма от какво да се безпокоите, казва той на Москва, нищо от това не е заради вас.

Няма причина да се съмняваме в искреността на подобна позиция. Идеята, че НАТО е средство за укрепване на победата на демокрацията води началото си от 80-те години. След като гръцките полковници и португалската диктатура бяха забравени, приемането на Испания бе знак на признание, че страната е скъсала с франкизма.

Сега членството изисква поемането на ясен ангажимент към принципите на демокрацията. Същата цел може да бъде постигната и чрез членството в Европейския съюз, но този процес се забави, а НАТО предложи по-бързо влизане в западния клуб.

Същевременно, ако наистина става дума за създаването на нов баланс на силите в Европа, то първоначалните членове на НАТО трябва да бъдат обезпокоени заради нарасналите рискове. По традиция слабите страни се стремят към съюзи с приятелски силни държави, защото ги смятат за най-доброто предпазно средство срещу враждебни съседи. По същите причини великите сили често подхождат предпазливо към сключването на такива съюзи, защото те предлагат малко потенциални възможности и много рискове във формата на допълнителни стратегически ангажименти и крият опасности от провокации срещу техните могъщи съперници.

Проблемът е, че мнозина от замесените в процеса все още гледат на разширяването в традиционна светлина. Обещанието на НАТО, формулирано в член 5, че нападението срещу една от страните членки означава нападение срещу всички, не е отменено. Влизайки в НАТО, ставаш част от интегрираното военно командване и в съответното повишаване на потенциала.

Процесът може да има важен демократичен ефект като създаването на по-ефективни въоръжени сили, но той е напомняне и за това, че НАТО е нещо повече от западен клуб. Първите бивши комунистически страни, които се присъединиха към пакта през 1999 г. - Полша, Унгария и Чехия - се сблъскаха с този стратегически аспект почти веднага, когато бяха въвлечени във войната срещу Сърбия за Косово.

Ако имаме предвид болезнената им история, ще бъде наивно да допуснем, че новоприетите страни /и другите, които искат да ги последват/ нямат интерес от гаранциите за своята сигурност. Във Варшава Буш разбута мъчителни спомени, като обеща: "Никога вече друг Мюнхен. Никога вече друга Ялта".

Русия остро възразява срещу разширяването на НАТО и бе успокоена само със специално консултативно споразумение, които ѝ дава привилегирован достъп до НАТО. Руснаците се отказаха от него по времето на косовската криза, давайки знак, че не ценят особено много консултациите - възглед, който бе доразвит от настоящата промоция на противоракетната отбрана от страна на Буш.

Сега с по-нататъшното разширяване изглежда няма друго достъпно успокоително средство. Може да се допусне, че напрежението би било разредено, ако следващият кръг на разширяването се насочва на юг /Словакия и Словения/ вместо към балтийските републики. Но сега Буш поставя Естония, Латвия и Литва в челото на списъка, въпреки че едно време тези страни бяха част от Съветски съюз и са в обтегнати отношения с Русия. Но връщане назад вече няма.

На времето беше възможно да бъде замразено разширяването на НАТО, но вратите на организацията бяха отворени и сега ще бъде много трудно да бъдат приведени основателни причини защо само някои трябва да бъдат приети. Както е с Европейския съюз, разширяването ще усложни механизма за вземане на решения. Ще трябва да бъдат съгласувани повече интереси и докато Турция в момента демонстрира усърдие при участието си в отбранителните инициативи на Европейския съюз, то някои страни с по-малък политически консенсус могат да предизвикат забавяне.

Повече членове прави по-вероятно в отделните страни да възникне икономическа и политическа нестабилност или между тях да се появят спорове. Случаят с Гърция и Турция показва, че подобни спорове могат да станат по-разрешими заради членството в НАТО. Посредничеството в такива неща изисква време и усилие и ще става все по-първостепенна задача на генералния секретар на пакта. А от друга страна операциите извън територията на НАТО ще пораждат прекалено много противоречия вътре и затова ще се осъществяват от ад хок коалиции.

По тази причина перспективите пред НАТО са не разпадане на части, а превръщането му в съвсем различна организация - на практика паневропейска организация за сигурност. Ако това стане, Русия ще има по-малко причини за опасения. Разбира се логиката на този процес води до точка, в която той може да бъде приключен с приемането на Русия в НАТО.

Авторът е професор по военни науки в Кингс Колидж, Лондон