Три алтернативи на мажоритарното гласуване

Три алтернативи на мажоритарното гласуване

Промените в изборните правила продължават да са обект на публична дискусия, а законопроектът за въвеждането на мажоритарно гласуване в два тура на парламентарните избори чака обсъждането си в Народно събрание. След като разгледахме положителните и отрицателните последствия от ползването на мажоритарна избирателна система (и с голяма доза сигурност установихме, че в български контекст отрицателните са повече от положителните), редно е да разгледаме и алтернативите. Тъй като предвид резултатите от референдума запазването на настоящото пропорционално разпределение на вота не изглежда много вероятно, то темата на обсъждане следва да бъде въвеждането на елементи на мажоритаризъм, но същевременно и избягването на най-големите му проблеми. По тази причина тук ще бъдат разгледани няколко избирателни модела, които опитват да вземат най-доброто и от двете системи, като същевременно заобикалят провалите им.

1) Система с допълнителен глас (additional member system, mixed member system) – тази избирателна система наподобява ползваната в момента в България, но обърната огледално. Избиратели гласуват с двойна бюлетина, в която посочват кандидати и партийни листи. За разлика от българската система тук водещ е гласът за индивидуалните кандидати, които печелят мандати в едномандатни райони, а гласовете за партийните листи се разпределят в по-големи региони, най-често чрез таблица с делители. В някои версии на тази система избирателят има право и на преференция в рамките на партийната листа. Основната причина за ползването на тази система е коригирането на големите различия, които мажоритарният модел създава между вота на избирателите и парламентарното представителство, съчетано със запазване на едномандатните райони. Важно условие тук е и възможността (която липсва в настоящата българска система) да се гласува едновременно за кандидат от една партия (в едномандатни райони) и за листа на друга партия. Това позволява на избирателите да подкрепят кандидати, обвързани силно с местните политики и проблеми, дори и да са от партия, чиито политики на национално ниво не подкрепят.

Най-важният избор, който трябва да се направи при ползването на тази система, е отношението между местата, разпределяни в едномандатните и многомандатните избирателни райони. Това отношение е водещо при определянето на пропорционалността на системата и следователно представителството. Практика на места е и въвеждането на компенсаторни механизми, които "наказват” партиите, спечелили повечето едномандатни райони. По този начин малките партии без концентрирана регионална подкрепа получават възможност да спечелят мандати в многомандатните (или националния, зависи от формулировката) регион.

Резултатите от прилагането на такава система зависят много от конкретните и параметри и настройка. Със сигурност обаче тя коригира най-тежкия проблем на чистия мажоритарен вот с представителността. Прилагането ѝ конкретно в България би било улеснено и от обстоятелството, че наподобява настоящия модел и не би изисквало значителна подготовка на избирателите.

2) Система с алтернативен глас (alternative vote, single transferable vote) – при тези системи избирателят подрежда кандидатите за депутатски място в едномандатен регион, като поставя на първо място най-предпочитания си кандидат, а на последно – най-малко предпочитаният. Печели кандидатът, събрал повече от половината гласове според първото предпочитание на избирателите. Ако такъв няма, то кандидатът, събрал най-малко гласове (или поставен на последно място от най-много избиратели), се премахва от пресмятането. Този процес се повтаря, докато не се получи кандидат с повече от половината гласове.

Тук мажоритарният принцип се запазва, доколкото всеки отделен район избира един представител. Значителната разлика обаче идва от подредбата на предпочитанията – гласоподавателите имат възможност да подкрепят първо кандидатите, които са най-близко до техните възгледи и позиции, а след тях да подкрепят онези, за които смятат, че имат най-голям шанс да получат мандата.

Този подход решава проблема със загубата на гласове при "чистите" мажоритарни системи – въпреки че е възможно гласоподавателите да не изпратят в парламента най-предпочитания си депутат, те не губят влиянието си в избора между най-вероятните кандидати. Отделно, алтернативният глас окуражава формирането на коалиции преди изборите, а не след тях, тъй като ясното комуникиране към избирателите за това представителите на кои партии биха си взаимодействали успешно в парламента ги насочва в подредбата на кандидатите в бюлетините.

Системата може да бъде настройвана значително според условията на конкретната страна – в демокрации, където има много кандидати, гласоподавателите могат да посочат изричната си подкрепа само за първите 3-5 кандидата, за да се избегне претоварване и случайно гласуване. Възможно е и тя да бъде комбинирана с гласуване в национален или многомандатен регион ("алтернативен глас +"), което, подобно на системите с допълнителен глас, увеличава пропорционалността на представителството.

Сред проблемите на тази система е относителната сложност на приложението ѝ както за гласоподавателите, така и за изборната администрация. Гласоподавателите се принуждават да изразяват предпочитанията си между кандидати, които може и да не познават, а изборната администрация се нагърбва с относително дълъг и тежък процес на преизчисляване на гласове до постигането на мнозинство за един от кандидатите. Част от опонентите на тази система посочват като отрицателна черта създаването на мотиви за описаното по-горе стратегическо гласуване. То обаче не може да бъде интерпретирано единствено като негативно явление.

3) Блоково гласуване (block voting, plurality-at-large) – при този модел, избирателите гласуват за толкова кандидати, колкото места има в дадения избирателен район. Местата се дават на онези, които получат най-много гласове, като всички кандидати се състезават едновременно за всички места. Тази система също предполага предизборни съюзи, както при алтернативния глас, и подобно на мажоритарните избори води до победи със значителна преднина на водещите партии. В зависимост от структурата на избирателните райони, това може да има положителен или отрицателен ефект, тъй като блоковото гласуване поставя допълнителна стъпка между гласуването с просто мнозинство и окончателното парламентарно представителство.

Както видяхме, подборът на избирателна система далеч не се ограничава между мажоритарния и пропорционалния принцип. Обратно, налице са много различни подходи към изграждането на представителство, всеки със своите положителни и отрицателни страни, както и много различни аспекти и концепции, които могат да бъдат съчетавани относително свободно. По тази причина не е необходимо при изменянето на избирателната система да се прескача между двете крайности, от пропорционално към мажоритарно гласуване. Тъкмо обратното – далновидно е да се избере система, която отговаря най-точно на особеностите на конкретната страна и същевременно дава максимална свобода на избор на гласоподавателите.

*Статията е публикувана на сайта на ИПИ.

Още от България