Три поколения в странните сенки на тоталитарна България

В четвъртък в центъра за култура и дебат "Червената къща" ще бъде представен новият роман "Мавзолей" на пишещата на френски език българка Ружа Лазарова. Книгата е преведена на български и издадена от "Сиела".

40-годишната Лазарова живее от 20 години в Париж и издава там вече четвърта книга на френски.

"Мавзолей", последната ѝ книга, излиза през зимата на тази година от издателство "Фламарион" и привлича вниманието на читателите с темата за живота зад желязната завеса, представен с безпощадната откровеност на млад човек, който се е докоснал до последните му години, преди завесата да падне. След това младият човек вече е далеч от посттоталитарната си родина, за да запази за романите си смесицата от носталгия, гняв, презрение, снизходителност` и безпощадност.

...

"Трябваха ми 20 години, за да започна да пиша за комунизма“, споделя авторката. Нещо, което не е учудващо, особено за тези, които са преживяли режима, дотакава степен мълчанието беше вездесъщо, оловно мълчание, безмълвие, потулило отворените рани, преглътнатите обиди, посегателствата над достойнството и всичко, което се премълчаваше и пред най-близките, семейството, приятелите. Сега измерваме силата, която е необходима, за да превъзмогнеш и разкриеш себе си, така че да постигнеш тази ярка и едновременно мила картина на една епоха на страдания, която далеч не е приключила.

Картината е всестранна, нищо не е пропуснато – безчинствата в началото на режима, страха от преследване, въпреки "размразяването“, чавдарчетата и пионерчетата, задължителните бригади, всевиждащото око на комсомолския секретар, тесногръдите уроци по марксизъм-ленинизъм, гуляите в клуба на писателите, партийните привилегии, дискриминацията и презрението към обикновения човек, малките му и големи бунтове, първата еуфория от мечтаната свобода, предателствата и доносите в "досиетата“, разграбването на държавното имуществото и корумпираните бизнесмени, арогантността на мафиотите и подтискащата бедност, но и искриците радост, нежност и любов, които вдъхват желание за живот, въпреки душната действителност. Всичко това е описано с лекота и хумор на един блестящ френски език, изчистен и образен.

В центъра на романа са три жени. Три жени, които предават от поколение на поколение скръбта от смъртта на Петър, разстрелян през 1946 "като враг на народа, заради това, че е съдействал като джаз музикант за загниването на пролетарското съзнание“. Около тях – близки и приятели, чиито съдби се кръстосват, преплитат и отдалечават в хода на годините.

"Животът им протича в сегашно време, без релеф, без нюанси, в настоящето, което заличава миналото и бъдещето, в едно повтарящо се ежедневие, възпроизвеждащо личните истории, символите, лозунгите, дървения език...“ Това настояще поглъща в еднообразна магма живота, чийто декор са безлични квартали, изтърбушили старите улици с цъфнали дворове, един лабиринт от олющени блокове, в който се лутат хиляди обикновени хора. Друг елемент натрапчиво допълва еднообразието на това ежедневие, разнебитеният градски транспорт, в които се тъпчат преуморени пътници...

Водеща нишка в романа е чувството за постоянен страх, лепкав, парализиращ, събуждащ хиляди механизми за оцеляване. Даже и репресията да губи от първоначалната си жестокост, терорът продължава да дебне отвсякъде. Той е прикрит, променлив и непредсказуем, връхлита внезапно, сразява произволно. Така Сашо, елегантният цигулар, един от известните бонвивани на София и поклонник на джаза като Петър, е арестуван посред бял ден на улица "Раковски“, под ужасените погледи на минувачите.

Емблема на режима е мавзолеят, в чиито изпарения от формол почива едно тяло. Тялото на Георги Димитров, "баща на българския народ“. Изграден по стахановистки, бункерът господства в центъра на столицата, накърнявайки хармонията на квартала в стил край XIX – начало XX век. В ледените му недра, трупът с каменно лице и сбръчкани ръце е злокобен гарант за "светлото бъдеще“. Истински абсурд за един християнски народ, питаещ дълбоко почитание към починалите, на когото е натрапена една мумия, появила се сякаш от някакъв варварски свят. Половин век мавзолеят ще предвожда съдбините на България, докато бъде „осквернен“ с графити и изчезне най-сетне под напора на булдозерите. "Но подземните му коридори са останали като могъщи коренища, спотаени под земята“ – вечен символ на опустошителните последствия от режима.

Романът увлича читателя и с това, че в него оживява атмосферата в София. Той отваря вратите на домовете и разкрива интимните стремежи на обитатели им. От страниците му дъха аромат на български гозби, хрупкава баница и къкреща яхния, чувства се вкуса на пълнени зеленчуци, подсладени с домашна ракия. Книгата прелива и от звуци. Като фон на действието звучат мелодиите, придружили превратностите на режима. В началото, джазовите акорди на осиротялото пиано на Петър и цигулката на приятеля му Сашо се задушават в строгите маршове, възпяващи Партията. По-късно, с "размразяването“, един нов стил се ражда, българската естрада, "невероятен кич, който се опитва да влезе в крак със света“. Наред с това, от Запада повява нов вятър. Той осуетява митничарския контрол, промъква се през бодливата тел на границите, електризира младежта с ритмите на Бийтълс, Ролинг Стоунс, Дийп Пърпъл, Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Формират се групи, които репетират скришом в мазета, мечтаейки да наваксат загубеното време и да спечелят признанието на публиката.

След падането на Берлинската стената, настъпва епохата на техното, "в което се отразяват еднообразието на жилищните блокове и анонимният ритъм на стъпките“. Следва чалгата, сластни мелодии, донесени от шофьорите на контрабандата с Югославия. "Вулгарна и натрапчива музика, чиито текстописци са достойни наследници на някогашните официални поети. Нейната посредственост намира благоприятна почва в празнотата на посткомунизма...“

"Мавзолей“ е роман, който се чете на един дъх. Една наистина забележителна книга за България, която трябваше да се напише във Франция.

* Из рецензията на Ралица Фризон-Рош за романа "Мавзолей"