Триумфът в Либия – за тежките дилеми пред меката сила

Триумфът в Либия – за тежките дилеми пред меката сила

Спектакълът със съпругата на френския президент Никола Саркози Сесилия да лети до Либия, за да освободи петте български медсестри и палестинския лекар, неправилно обвинени за заразата със СПИН в Либия, заплашва да замъгли истинското значение на това събитие. На по-дълбоко ниво това е победа за възприетата от Европейския съюз преди десет години стратегия на ангажиране, а не нападане на страни като Либия, пише в понеделник британският всекидневник “Файненшъл таймс”.

Сестрите днес са свободни, защото Муамар Кадафи – и по-важно, следващата генерация либийски лидери, представени от неговия син Сайф ал Ислам – искат по-нататъшно задълбочаване на връзките със Запада, започнало в средата на 1990-те. Десетилетие на тиха дипломация, ръководено от британското правителство начело с Тони Блеър и подкрепено от правителствата на ЕС, убеди Либия да се откаже от тероризма, да изплати компенсации за жертвите на атентата над Локърби от 1988 г., да предаде на САЩ оръжията си за масово поразяване и да установи антитерористично сътрудничество със западните партньори. Страхът на Либия от нови американски въздушни удари след 11 септември 2001 – смятани от американски неоконсерватори за решаващия фактор – беше на втори план.

Сделката за освобождаване на медиците е плод на години преговори с Великобритания, Франция и Брюксел. Европа овладя “меката сила” не във форма на просветен морализъм, а с ясно съзнание за икономическа дипломация.

Полк. Кадафи получи пари за пострадалите либийски семейства, обещание за нормализация на икономическите отношения с ЕС и потвърждение за френска президентска визита, след като Блеър се отби миналия месец. България получи обратно своите медсестри, а френските компании – привлекателни сделки. Прибавете към това щедрите петролни и оръжейни сделки, дадени на Великобритания и малката награда за представителите на ЕС – и почти всеки излиза победител.

В сърцевината на европейския успех е предпоставката, че ако не можеш да се пребориш с враждебни правителства, трябва да ги “обърнеш” с търпеливи преговори, пише Андрю Моравчик, който е ръководител на европейската програма в университета Принстън.

Ангажирането при тези условия е тежък политически път. Онези, които го избират, трябва да разполагат с комплексни вътрешни политики по отношение на чужди общности, с цялата етична двусмисленост и компромиси, които те влекат.

Полк. Кадафи се задържа на власт близо 40 години, успявайки да противопоставя едни на други регионални, племенни и идеологически фракции. Той и синът му са ангажирани с вътрешни политически и икономически реформи – основно за да засилят хватката си срещу опозицията.

Кошмарът на полковника е взаимното проникване на ислямския радикализъм и вътрешната опозиция, както се случи напоследък в Бенгази, когато протести срещу датските карикатури на пророк Мохамед се обърнаха в антиправителствени. И тъй като Бенгази е мястото, където са работили българските медици и където има заразени либийски деца, полк. Кадафи трябваше да действа внимателно. Либийското правителство вмени на чужденци вината за заразата, която според повечето мнения е причинена от проблеми с вътрешната хигиена. 

Кадафи забави с 8 години освобождаването на медиците, докато не постигна споразумения, които да устройват всички вътрешни играчи. Резултатът стимулира западната търговия и инвестиции, по-нататъшните реформи на Кадафи и в същото време подкопава опозицията.

Тази стратегия на меката сила, целяща реформиране на режима, а не неговата смяна, не е приемлива за привържениците на морализма и идеологическата чистота. Тя не допада на десните неоконсерватори и левите правозащитници, които имат известно основание да са недоволни, че тази “победа” не е нищо друго, освен плащане на откуп за отвлечените жертви и затова засилва позициите на диктатора. Някои от ключовите играчи са същите хора, които оторизираха, ако не и планираха взрива срещу американския пътнически самолет – притеснение, което задълго възпрепятства по-сериозен американски ангажимент.

В крайна сметка, обаче, дипломацията е такова нещо. Лидерите трябва да вземат тежки решения и да ги отстояват срещу вътрешни критики. В това отношение ЕС си остава слуга на националните правителства и една от задачите му е да отстъпва политическата слава – и корпоративните ползи – на политиците, които поемат риск. Затова упражняването на мека сила може да е по-тежко и морално по-проблематично, отколкото подвеждащата простота на твърдата сила.

С всичките си компликации, обаче, либийската история показва какво е възможно, когато новият дует начело на европейската политика – Великобритания и Франция – работят заедно по творчески начин, подкрепени от дипломатическите и икономическите ресурси на Европа като цяло, заключава в коментара си Анрю Моравчик.

Споделяне
Още от Свят

Как оценявате кризисните икономически мерки на правителството?