Трябва ли да ремонтираме толкова много самолети МИГ-29?

Изгодна ли е за нас сключената сделка за модернизация на изтребителите МИГ-29 на въоръжение в българските военно-въздушни сили от руската компания производител? 

Няколко въпроса около модернизацията на българската армия продължават да са неизяснени. Първият е защо толкова време, след като още през 2000 г. беше поставен въпросът за подмяна на самолетния парк и насочване към многоцелеви изтребител, не се взе решение какво ще се прави. Така че периодически ние изпадаме в криза да нямаме нито един изтребител за защита на въздушния суверенитет и да сключваме договори при форсмажорни обстоятелства не за реална модернизация, за придобиване на способност, а за продължаване на ресурса.

Защо се получава това положение?

Поради икономически интереси, преди всичко. Защото всяка сделка, сключена при форсмажорни обстоятелства, не позволява, например, да се преговаря за офсет, второ, не позволява да бъде широко дискутирана и действително да се стигне до натоварване на български производствени мощности, и трето, всяка такава сделка не решава въпроса дългосрочно. Тя създава възможност след няколко месеца или след няколко години отново форсмажорно да се прави следващата стъпка.

Въпросът опира до едни наистина краткосрочни сделки, до не чак толкова големи суми и в някаква степен до недостатъчен интерес за парламентарен контрол, какъвто би предизвикала една голяма сделка, решаваща фундаментално въпроса с изтребителите и където възможностите за икономическо облагодетелстване по нерегламентиран път са по-малко.

Тази сделка също не е чак толкова малка като сума. Това са 48 млн. долара.

Това всъщност е другият въпрос – за парите и за броя на ремонтираните самолети. Вижте какво стана със самолетите “Спартан”, където искахме 8 самолета, а накрая отидохме на 5, което е много реалистично, дори, според мен, реалната необходимост на България е от 4 такива машини.

Аз лично не съм убеден, че трябва да ремонтираме 12 бойни и 4 учебни самолета, при положение, че в последните 10 и повече години никога не сме използвали толкова самолети, и при положение, че ангажиментите ни по въздушна полиция и и по въздушен суверенитет спокойно могат да се изпълнят и от 6 самолета и 2 учебни. Това би направило сделката два пъти по-евтина и дори повече, тъй като тук обемът не определя някакви сериозни отстъпки. Става въпрос наистина за извършване на регламентни работи по удължаване на ресурса, по удължаване на възможността да се използват тези самолети, а не за тяхната модернизация или трансформирането им в нещо по-ново и по-съвременно.

Ремонтираните самолети няма да бъдат снабдявани с опознавателна техника на НАТО.

Това е така и именно възможността по-голяма част от работата да бъде извършена на българска територия би позволила след приключване на работата по този договор върху самолета, ако нещата се извършват в България, да могат да се монтират и съответните транспондери за системата “свой – чужд”, съответните доработки, които да позволят по-ефективно управление на радара, което е изключително необходимо за реално използване на самолета.

Ако по-голямата част от работата се извършва в Русия, това не може да бъде направено, което още по-малко влияе върху позитивния краен резултат на един такъв договор.

Но в договора би трябвало да е записано къде ще се извърши ремонтът.

Това също е част от въпросите, които създават недоверие за целесъобразността, оптималността и ефективността на такъв договор, още повече, че смисъл той ще има, ако основно работата се извършва на българска територия. Тогава тя ще бъде завършена по-бързо и има възможност с тези финанси да се развие български капацитет и да се свършат допълнителни неща, за които България има готовност и които в никакъв случай не биха се извършили на руска територия, защото става въпрос за радиостанция и за транспондер, което е недопустимо да стане извън страна, член на НАТО.

Опитът на Словакия, особено в системата “свой – чужд” и в управлението на радиостанцията на самолета е изключително полезен и аз не виждам защо той не се използва и у нас.

Можеше ли да използваме друга стратегия за модернизацията на техниката за военно-въздушните сили? Защо спряхме процедурата за покупка на нови изтребители? Само заради липсата на финансов ресурс ли?

Това трябваше да бъде решено по време на Стратегическия преглед на отбраната. За съжаление това не стана, според личното ми мнение, заради икономически интереси и във военните, и в цивилните кръгове, свързани с отбраната. Как трябва да бъде решен въпросът, е ясно, той се дискутира на поредица от конференции, такава предстои на 14 и 15 март в Пловдив точно за модернизацията на ВВС с участие на специалисти от НАТО.

Ясно е, че трябва да има една архитектура на военно-въздушните сили като вид въоръжени сили, в която много ясно да бъдат откроени пакетите от способности, свързани с многоцелеви изтребители, с радари, със система за управление, със зенитно-ракетни комплекси. Всичко това трябва да бъде остойностено, да бъде разпределено във времето в зависимост от финансовия ресурс, с който разполагаме, и към това да бъде добавено и нещо, което бързо ще ни освободи от сега съществуващите МИГ-21, Су-25, Су-22 и от МИГ-29, тъй като цялата бройка от тези самолети не ни е необходима. И това освобождаване да бъде икономически ефективно.

Не на последно място при липсата на такава стратегия няма възможност българската индустрия и българският научно-технически потенциал да се включи и това също е свързано с изтичане на национален ресурс към Русия, откъдето той няма да се върне.

Как ще коментирате сключените наскоро сделки за модернизацията на ВВС – транспортни самолети “Спартан”, за хеликоптери “Кугър” и “Пантер”, за модернизация на вертолетите Ми-17 и Ми-24?

Добре е, че ВВС обновяват своите способности. Проблемът е, че основно се набляга на транспортната авиация, което отрежда място на България като поддържаща авиация в НАТО, а не свързана с основната способност на експедиционни операции. Транспортните самолети придобиваме при добра офсетна програма, транспортните хеликоптери – също. Остава обаче открит въпросът за броя и типа хеликоптери, който трябва да има България в контекста на необходимостта от такъв тип техника и в МВР, и в Министерството на държавната политика при бедствия и аварии, и в други министерства.

Когато става въпрос за техника от този характер с двойно и тройно назначение, трябва да бъдат отчитани националните интереси като цяло, а не само на едно или друго ведомство. Защото, представете си, че сега, както имаме над 32 хеликоптера, ако и двете други посочени министерства започнат и те да придобиват хеликоптери от различни типове, колко трудно ще е тяхното поддържане и колко ефективно ще е тяхното използване.

И накрая трябва да се подчертае, че придобиването на тази техника много ясно означава нейното използване в операции. И как придобиването на толкова много техника е свързано с оттеглянето на България от операции. Ако тези хеликоптери и транспортни самолети не действат в Афганистан, в Ирак, в Босна, в Косово, то тогава ще имаме определени проблеми със съюзниците ни в НАТО като съюзник, недостатъчно ангажиран с проблемите на Алианса.

Как гледате на казаното от министъра на отбраната, че след около две години ще тръгне процедурата за закупуване на нови изтребители?

В процеса на трансформиране на въоръжените сили закупуването на платформи без много ясен план за интеграцията и превръщането на тези нови покупки в способности, е много лош начин за разходване на парите на данъкоплатците. Ако след две години ние ще стартираме някаква процедура, то съвсем скоро трябва да имаме една действително ясна архитектура на въоръжените сили, баланс между видовете платформи, между видовете въоръжения, и най-вече за мрежата за управление, което е най-важният приоритет.

Преди да продължим с платформите, най-после трябва да бъде решен въпросът с цялостната архитектура на системата за управление, така наречените С4 системи (системи за командване, управление, комуникации и компютри). Без решаването на този фундаментален системен въпрос отделни платформи, отделни оръжия  водят до голям разход на ресурси срещу на изхода много малко способност.

И вие виждате, че независимо от големите разходи, които се направиха в последните 7-8 години за отбрана, ние все още нямаме способността да изпратим устойчиво дори един батальон навън, а се връщаме назад и пращаме роти, въоръжени с палки, в силите за реагиране на НАТО участваме с един взвод, което е напълно непропорционално на числеността на армията и огромния военен бюджет.