Трябва ли дипломите да се признават безусловно?

Трябва ли дипломите да се признават безусловно?
Оценките за българското висше образование отдавна не са ласкави и всяка година все повече млади хора заминават да учат в чужбина. Докато няколко правителства умуват какво да променят, за да станат българските университети атрактивни и да “задържат младите хора“, няколко випуска от същите млади хора взеха своите чуждестранни дипломи и започнаха да търсят реализация – едни навън, други се върнаха обратно у нас. При завръщането обаче вместо да бъдат посрещнати с възторг, както очакват, на някои от тях им се налага да чакат с месеци, за да бъдат дипломите им официално признати, а накрая се оказва, че по нашите стандарти са с по-ниска квалификация от получената в чужбина. Това, разбира се, коства много време, пари и нерви на притежателите на дипломите, а държавата от своя страна се оправдава с буквата на закона.

Трябва да се знае обаче, че превод и легализация на дипломи се налага основно, ако човек иска да продължи образованието си в България или да работи в държавната администрация. Работодателите в частния сектор почти нямат практика да искат превод и легализация на дипломите.

Докъде е виновна мудната административна процедура, кое я прави още по-протяжна и трябва ли да има безусловно признаване на чужди дипломи заради добилото гражданственост схващане, че “всяко образование, получено навън, е по-добро от тукашното“?

Бунт срещу тромавата процедура и бумащината

Еводепутатът от левицата и бивш външен министър в предишния кабинет Ивайло Калфин поде през тази пролет инициатива за тотално опростяване на процедурата по признаването на дипломите и поиска образователното министерство автоматично да ги легализира. Щом са издадени от европейски университети, значи притежателят им е доказал, че ги е заслужил, е неговата логика.

Според Калфин, който привлече хиляди млади последователи на инициативата в блога си и социалните мрежи, сегашната процедура не гарантира предотвратяването на фалшификации и пример за това е скандалът с фалшивата диплома на бившия директор на фонд “Земеделие“ Калина Илиева. Затова според Калфин занапред образователното министерство трябва да се занимава единствено с това да проверява дали дадена диплома е фалшива, но да го прави както трябва – със справки и запитвания в чуждия ВУЗ.

Той е изумен от броя на документите, които се изискват за признаването на дипломите у нас, сред които е и диплома за средно образование, за да докажеш, че си имал право да следваш във ВУЗ.

Защо не се е преборил за каузата си като вицепремиер и министър в бившето правителство Калфин обяснява с това, че е имал разногласия с тогавашния образователен министър Даниел Вълчев. Факт е обаче, че тогава Калфин не организираше показни акции по легализирането на дипломата си от университета в Лофбъро, а стартира иначе смислената си инициатива точно в изборната 2011 година.

Никоя страна в ЕС не е длъжна да признава дипломи безусловно

“Тромавата и тежка процедура“ обаче е хармонизирана с европейските норми и директиви и част от тягостното чакане не е по вина на българската страна. Законовият срок у нас е два месеца при препоръчителни срокове по Лисабонската конвенция четири месеца. Преди да се приемат документите за легализация от българския компетентен орган е необходимо те да са нотариално заверени в страната, където се е провело обучението. Този процес понякога отнема три месеца, а в някои държави като Дания и Германия и по четири, като разходите в отделните страни варират между 200 и 400 евро.

Евродирективите пък изобщо не задължават страните-членки да признават дипломи автоматично и безусловно. Изискванията са да няма дискриминация по признак националност и признаването да става в разумен срок, защото обратното се тълкува като ограничаване на права.

Заради спецификата на образователните системи в отделните страни, проблеми с приравняването на дипломи често стават обект на спорове. Придобита степен магистър на едно място, бива приравнявана на бакалавърска на друго, или се налага полагане на допълнителни изпити. В някои случаи дадено образование, придобито в определена държава, изобщо няма еквивалент в друга. Затова извън регулираните професии, при които дипломите се приравняват без проблем, винаги има риск от неприятни изненади.

Екзотични специалности и различен хорариум затрудняват признаването

Ваня Грашкина, директор на органа по признаването на дипломите (Национален център за информация и документация (НАЦИД)) заяви пред Mediapool, че от началото на годината до 31 май има подадени 366 заявления. От тях са разгледани 285, като признатите дипломи са 266, 6 са получили откази и 13 са отложени за представяне на допълнителни документи. Останалите неразгледани 81 заявления са обработени от експерти и в момента тече процедурата по проверка на статут или автентичност.

Тя посочи, че продължителността на административната процедура зависи най-вече от това дали има онлайн информация за академичния статут на съответното висше училище и учебните програми, онлайн регистри или годишници на издадените дипломи от съответното висше училище или национални регистри. При отсъствието на такива бази данни проверките за академичен статут на висше училище и автентичност на дипломи се извършват чрез кореспонденция пряко с висшето училище или местния компетентен орган.

В тези ситуации голямо значение има и бързината, с която отговаря насрещната институция. “Например, уточняването на статута на програма по теология на висши училища в държави от Близкия изток и Азиатско-тихоокеанския регион е труден и сложен процес“, коментира тя.

В центъра се сблъскват и с дипломи, които нямат аналог у нас. “Съвременното технологично и иновационно развитие изисква от системите за висше образование подготовката на специалисти от нови специалности и професии. Това е основната причина броят на дипломите за висше образование без аналог у нас да се увеличава непрекъснато“, посочва Грашкина.

Други фактори за наличието на по-специфични специалности зад граница са културните традиции на отделните държави, както и географските и историческите особености. “Примери за екзотични специалности са “Натуропатия“, “Етиопатия“, “Футурология на международните отношения“, “Традиционна китайска медицина““, дава за пример Грашкина.

Дори при напълно традиционни дисциплини обаче разминаване в хорариума и други подробности могат да окажат влияние. Това обаче далеч не е проблем само на българската система за признаване на дипломи. В сайта на Европейската комисия има дадени примери за това. Момиче от Франция например се дипломира в университет в Германия и се премества във Франция, за да продължи да учи за следдипломна степен, но френските власти не признават нейната диплома, изисквайки тя да получи документ от френски университет, удостоверяващ нейните квалификации.

След обсъждане с френски университет полученото от нея образование е приравнено на много по-ниска степен от това, което ѝ е присъдено в Германия. Така тя трябва да учи още 2 години във френско висше училище, преди да може да кандидатства за следдипломна степен във Франция.

Младеж с диплома от Холандия пък не може да продължи образованието си в Испания, тъй като тамошният университет не иска да признае холандската му квалификация като еквивалентна на испанската.

За да не се стига до подобни неприятни изненади от ЕК съветват младите хора да търсят информация за различните образователни системи и условията по признаване на чужди дипломи в Мрежата от информационни центрове по академично признаване и мобилност ENIC/NARIC .

Фабрики за дипломи има в целия ЕС

Грашкина обясни, че съществуват случаи, в които акредитирани висши училища провеждат обучение по неакредитирани програми, а документите, които издават, не са дипломи за висше образование, като например свидетелства за професионална квалификация и др. “Квалификации, които не са дипломи за висше образование се присъждат и от легитимни, но неакредитирани институции. Например във Франция частни университети могат да функционират, но без правото да присъждат признати от държавата френски дипломи за висше образование“, посочи тя.

“Отделна тема са т. н. “фабрики за дипломи“ и “фабрики за акредитация“, чийто брой в последно време нараства значително. Сред най-характерните особености на “фабриките за дипломи“ са името на институцията, което наподобява името на популярен и легитимен университет или колеж. Адресът им е пощенска кутия или хотелски адрес, липсва физическо място за посещение. Образци на предлаганите дипломи са достъпни на сайта на "фабриката за дипломи“. Те присъждат кредити за професионален или житейски опит. Предлагат най-често като единствена форма дистанционното обучение. Няма информация за факултетите и академичния им състав. Дипломата и академичната справка могат да се поръчат и получат за 5 дни. Акредитацията им е от "фабрика за акредитации“, или от конкретна провинция, кантон, или щат в държави с федерална структура“, обясни Грашкина.

Има проблеми и в случаите, когато легитимни висши училища провеждат транснационално обучение по споразумение с институции, които не принадлежат към системите за висше образование на държавите, в които се провежда обучението.

Идеалният вариант би бил да се постигне баланс между разумните срокове за разглеждане на документи и ефективния контрол, но недоволство винаги ще има, защото при различни образователни системи в ЕС винаги ще има недооценени дипломи и висши училища. Разбира се, администрацията винаги може да бъде и по-бърза и да сведе до минимум исканите документи. Това вече е въпрос на национални решения.

България дава път на университетската автономия, но и на псевдо структурите

Преди няколко седмици образователният министър Сергей Игнатов предложи на академичната общност набързо написани промени в Закона за висшето образование, една от целите на които е да се реши отчасти проблемът с легализацията. На университетите ще бъде дадена автономия сами да преценяват кои дипломи да признават.

Проблемът не се решава напълно, тъй като остават трудностите пред желаещите да работят в държавната администрация. Освен това прехвърлянето на правото на преценка към ВУЗ-овете не дава гаранции за ускоряване на процедурата, а недоволни от крайната преценка винаги ще има.

Наред с това със законовите промени се предлага университетите да могат да се сдружават с други висши училища в страната или в чужбина, както и да изнасят марката си чрез свои филиали извън страната. По линия на сдружаването, например, български студенти могат да се обучават в наш университет, който е сключил договор с чуждо висше училище. Обикновено обаче престижните западни университети не търсят подобни партньорства. Към такива се стремят основно техни “двойници“, които например се намират в същия град или имат сходства в имената. Такъв е примерът с британския университет във Шефилд, който има свой имитатор.

Отделен въпрос е, че сдружаването и сега е допустимо, а според преподаватели поправката крие рискове от пик на “псевдообразователни структури“ у нас, за които стана ясно, че не липсват в Европа. Манията да се получи чуждо образование на всяка цена пък прави почвата тук благодатна за появата на подобни структури.

Другият момент с изнасянето на българското образование зад граница пък буди сериозен скептицизъм, тъй като в момента у нас идват основно студенти от държави извън ЕС, чийто основен проблем е, че бавно и трудно получават български визи.

Все така обаче продължават да липсват предложенията за промяна на сегашната система на висшето образование у нас, която не удовлетворява нито студентите, нито преподавателите, нито бизнеса.

Споделяне

Още от България

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?