Цар и народ вече са тъжно реалистични един към друг

Г-н Георгиев, днес се навършват 2 години, откакто НДСВ дойде на власт. Настъпили ли промяна в живота на българските граждани за този период, стана ли той по-спокоен, по-стабилен и предвидим?

Ако се опитам да отговоря на този въпрос не в лично качество, а от позицията на експерт и от гледна точка на гражданите, за това, което те твърдят за живота си и промените в него - като цяло няма достатъчно чувствителни позитивни промени спрямо предишния период няма. Може би има една усещана от всички особеност през последните две години - това е изчезването на духа на политическа конфронтация , на духа на свръхполитизираност. Мен като човек, занимаващ се с политиката, това може и да ме дразни, но очевидно гражданите с доста голямо удоволствие се сбогуват с политизираността си, характерна от предишните години на прехода. Иначе в икономическото битие на хората няма апокалиптични усещания за срутване както на макро, така и на микро равнище, обаче не се е случила и рекламираната надежда за чувствително подобряване на условията за живот. На равнище всекидневие типичният, масовият български гражданин живее толкова трудно, колкото и преди.

Казвате, че политизацията не е остра. В тази връзка, предлага ли сега многопартийността в България избор на гражданите?

Ако говорим за предлагането, разнообразие има. Но по някакви причини срещу това предлагане няма търсене. Няма съвместимост между предлагането и търсенето. Това, което българинът търси, никой не му предлага. Българинът търси едно усещане за отлепване от дъното, едно усещане за подем не само на макроравнище, което е извън сетивата, а на равнище всекидневие, което не се случва. Аз не съм сигурен дали и ако някой го предложи, биха му повярвали особено. Може би и българските политици са станали малко по-реалисти, поне по-отговорните.

Може ли тази промяна на политиците да се приеме като резултат от неизпълнените царски обещания?

Всяка една от основните политически сили си има основания да внимава с леките обещания. БСП си има едни основания, СДС други, НДСВ и то придоби такива основания, защото най-атрактивната част от политическия продукт на парламентарните избори - програма "800 дни", не се случи във всекидневното измерение на живота на българите.

Да разбирам ли, че големите царски обещания правят сега представителите от НДСВ повече реалисти?

Обещания имаше, някаква визия имаше, имаше страхотно търсене на дефицитния продукт "надежда". Много е трудно да се определи до каква степен обещанията са формирали очакванията, до каква степен потребността от едно добро и близко бъдеще у самите хора е генерирала тези очаквания, но така или иначе тези очаквания не се сбъднаха за голяма част от българите. Те се чувстват разочаровани, но не се чувстват въодушевени от някаква друга алтернатива, предлагана на политическия пазар.

Има едно усещане за застой - не криза, не подем, а застой, очакване на някакви нови чудеса или нови реалистични, но и достатъчно позитивни решения.

Две години по-късно, как се сложиха отношенията цар и народ?

Предполагам придобиха по-нормални, по-човешки, в по-сърдита тоналност отношения. Премиерът не е вече онзи фокус на надеждите, който беше за голяма част от българите при парламентарните избори. Но разочарованието не е придобило онези измерения, които често се е случвало да наблюдаваме през годините на преход, даже и при други не дотам неуспешни правителства.

Да - очакванията, доверието спадат, но не забелязваме прекалено остра реакция на отхвърляне - нещо, което често се е случвало. По-умерено е отношението на гражданите. Те са частично сърдити, но не до там, че да твърдим, че нещо окончателно се е счупило в тези взаимоотношения. Но вече е трудно да се върне онази магия, която имаше преди две години.

Отношението винаги е взаимно, винаги има две посоки. В този смисъл, мисля и че в отношението на Симеон към народа реализмът вече е доста повече от добрите желания. Има реалности, които са далеч по-силни от всякакви емоционални неща.

Честно казано, това е един доста тъжен реализъм, обхванал цялото общество.

Ще издържи ли "кожата" на българската демокрация на тези всекидневни скандали, показни убийства, трусове в управлението - скандали с яхти, с двойното гражданство и сега обвинението срещу медиите, че хулиганстват?

Българската демокрация е жилава и ще издържи, в това съм сигурен.

Това са събития, които ако бяха в по-малко количество, по всяка вероятност щяха да извеждат масови протестни нагласи или кипеж. Но имам чувството, че вече се получи нещо като навик, рутина или регулярност - екстлемалното стана всекидневие. И очевидно българинът започва да свиква, което не е добро за гражданските ни рефлекси. Но пък и не виждам някакви заплахи за демократичността като принципи, процедури и нагласи в България. Това е още едно доказателство, че дори и в демокрацията - да оставим назад пазарната икономика, растеж и други - и там сме още далеч дори от собствените си представи за нормално, да не говоря за чуждите представи.

Престъпността отново е важен фактор. Аз се боя обаче, че точно този тип престъпност, който поизбухна последните дни, има още по-малки шансове да произведе някакъв нов тип гражданска мобилизация срещу престъпността. Тази престъпност изглежда като престъпност в рамките на престъпния свят, даже се боя, че някой може с облекчение да гледа на нейния ръст.

Жилава ли е обаче демокрацията, за да пресича пътя на корпоративния интерес, който се опитва да измести интереса на обществото?

Общо взето, българската демокрация успя много добре да се впише в една корупционна среда. Корупцията все още не се мисли като ангажимент на демократичното гражданско общество, тя е някакъв друг свят.

Може да е жилава българската демокрация, но това не означава, че е много зряла, защото няма инстинкт за противодействие на корупцията. Корупцията не е лесна за противодействие в далеч по-демократични общества и едва ли ще бъдем изключение, но проблем е, че този тип демокрация, която създадохме, за съжаление е демокрация с прекалено голяма концентрация на властта в центъра и някъде горе, тя не е демокрация на участието. При такъв тип демокрации обществото има много малки шансове да противодейства ефективно. Единственият начин е всички заедно да се борим за разконцентриране на властовите ресурси от върховете и центъра и овластяване на реалните граждани. Само че това е процес, за който наистина трябва поколения да се сменят. Друг е въпросът, че ако тези поколения се сменят в сегашната среда, и тази смяна няма да реши проблема, защото поколенията ще се явяват обучени в нея и приемащи я за естествена.

Оформи ли се политическата физиономия на НДСВ за две години?

Имам усещането, че НДСВ едва през последните месеци започна да полага сериозни усилия да гради своята политико-партийна идентичност. Много дълго се забавиха, но с приближаването на местните избори, с приближаването на парламентарните избори, големият проблем на НДСВ е що за политическа сила е. Доколкото усещам, те твърдо са решили, че ще търсят себе си в центристкото либерално пространство, което според мен е нелош ход от гледна точка на трайно политическо битие, а не просто оцеляване.

Друг е проблемът, че много се закъсня с търсенето на идентичност. Беше допуснато мнозинството да се разпадне, в него да надделяват групови, центробежни, външни на политиката интереси. Това нямаше да го има, ако НДСВ по-рано се беше конституирало като политическа сила, която да бъде различна и от правителството, и от парламентарното мнозинство. Такава беше ситуацията и със СДС, когато беше на власт, така беше и при БСП, но това е една по-гъвкава и по-устойчива схема на политическо битие и присъствие.

Но сегашното търсене, ако се окаже успешно, може да направи преждевременни прогнозите за анихилация, за изчезване едва ли не на НДСВ като политическа сила. Все още имат време да намерят тази идентичност и да съхранят политическото си лице, макар и не на такова успешно равнище, на каквото биха могли да го направят, ако по-рано бяха предприели тази стъпка.

След 2 години управление, неизбежни ли са промените в правителството?

Те не са неизбежни, но има нужда от тях. Те са желателни - може би това е думата. Желателни, защото очевидно не всичко в правителството е равномерно ефективно в различните ресори. Проблемът не е толкова в хората, макар и това да е проблем. По-важно е какви са политиките и как те се стиковат, каква е тяхната способност едновременната им реализация да дава повече видими позитивни ефекти на всекидневно равнище. Там не се случват нещата.

На пръв поглед се правят неща и всеки един ресор може да отчете публично какво е направил. Проблемът е с ефекта - не само че някъде няма ефект, но има и негативни явления. И всеки ги усеща - в здравеопазването, в образованието, в хода на приватизацията, в привличането на чуждестранни инвестиции. На други места има и позитивни трендове - безработицата реално намалява и не само според официалните източници, но и според изследванията.

Случва ли се в България европейската перспектива?

Случва се. Оттук нататък, в един или друг бранш, ще навлизат европейските стандарти. Една или друга област вече понася ударите, ако не е успяла да приведе себе си по нормите на добрите европейски икономически практики. В същото време виждаме доста добра среда за развитие на по-добре работещите, по-читавите български компании, които през последните година - две доста солидно си взеха пазарните дялове във вътрешния пазар, като станаха конкурентно способни на водещи световни компании и то не само с ценова конкуренция, но и с качество. Това може и да не е резултат от поведението на правителството, но определени действия дадоха ефект - ограничаване на сивата икономика и нелоялната конкуренция, някои облекчения в данъчния режим. Това даде шанс на онези, които могат, да могат колкото могат. Има и реален ръст на експорта, което не беше се случвало през последните 10 години. Разбира се, ниският курс на долара го благоприятства, но можеше и да не се случи, ако не се беше създал жизнеспособен български бизнес.

Не само е жилава демокрацията, но има вече и доста жилав и добре работещ среден български бизнес.

Още от България

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?