Тунис, осем години след революцията: "Имаме свобода, но не и достойнство"

"От революцията насам имаме свобода, но не и достойнство": Софиен Джбели, млад безработен компютърен специалист, не съжалява за революцията, с която беше сложено край на диктатурата в Тунис. Но осем години по-късно горчивината постепенно задушава надеждата.

В Дуар Хишер, популярното предградие на Тунис, където живее Софиен, млади многообещаващи скаути, танцьори и комици подготвят спектакъла, отбелязващ осмата годишнина от революцията, с която на 14 януари беше свален от власт Зин ел Абидин бен Али.

Те репетират в Дома на сдруженията, едно от само четирите места, предлагащо дейности за младежите в стохилядния град.

Макар че Тунис е единствената страна, продължаваща по пътя към политическата демократизация след Арабската пролет, икономическата власт остава концентрирана в ръцете на елит и жителите на периферните райони се чувстват изключени и изоставени.

"Ако системата не се промени през 2019 г. (когато са насрочени президентски и парламентарни избори - бел. АФП), всичко ще е било за нищо", заявява Софиен, който е работил като художник и нерегистриран продавач на книги поради липсата на работа в неговия сектор – информатиката.

"Революцията имаше три лозунга - "работа, достойнство, свобода" - но първите два не се реализираха", признава социоложката Олфа Ламлум, директорка на тунизийския клон на неправителствената организация Интернешънъл алърт, която работи в най-маргинализираните райони на страната.

Има някои подобрения, посочва тя. Въвеждането на задължителна квота за младежи на възраст под 36 години сред кандидатите за местните избори им "позволи да влязат в много общински съвети" миналата година.

Но, "нищо не беше направено, за да се подобри всекидневният живот" на младежите, чиято социално положение "реално се влоши", възмущава се Ламлум.

"Никой не ни слуша"

Възстановяването на растежа изобщо не се усеща от жителите на бедните предградия и градовете от вътрешността на страната. Там безработицата е два до три пъти по-висока от регистрираните в национален план 15,5 на сто, особено сред новодипломираните.

Освен икономическите затруднения Софиен посочва много унижения и ограничения, които го задушават в ежедневието: презрителното отношение на полицията, медицинските прегледи, които не могат да бъдат уредени без бакшиш, както и необходимостта до навършване на 35-годишна възраст да получава родителско разрешение, за да пътува, също като много младежи, които са смятани за "рискови" след поредицата от атентати през 2015 година.

Амнести интернешънъл порица тези ограничения на свободното движение, определяйки ги като "неоснователни" и "прекалени".

Софиен се оплаква също, че общественият транспорт, от който зависят жителите на предградията, е "толкова мръсен и остарял, че се обличаме като клошари, за да се качим!"

"Вдигнахме тази революция, за да станем граждани, но в крайна сметка съм гражданин само по отношение на свободата на изразяване", добавя Хамза Дхифали, колежанин, ръководещ група по брейкденс.

"Сега можем да говорим и това е много хубаво, но никой не ни слуша. В Дуар Хишер държавата присъства само в полицейските участъци", оплаква се той.

Скечовете, написани от младежите от Дома на сдруженията в Дуар Хишер, говорят за предадени идеали, нелегална имиграция и самозапалване.

"Напускане на кораба"

"Революцията на младежта", чествана днес, беше започната от млади блогъри и от амбулантен търговец на 26 години, чието самозапалване стана искрата на протестите.
Политиците редовно уверяват, че подкрепят младите хора.

"На хартия има програми за помощи, микрокредити", обяснява 31-годишният Иссам Елхали, който е заел 7000 динара (2000 евро), за да открие малка кинкалерия.

"Но лихвата е 21 на сто, не мога да го изплатя: ръководството казва, че подкрепям младите, но ни мамят. За нас вече няма бъдеще", натъртва младият баща.

Иссам обаче е част от активната младеж в Дуар Хишер: той е председател на организация, която се опитва да запази чистотата и околната среда в квартала.

"Ние сме от малкото тук, които все още имат надежда, останалите се чувстват изоставени и чакат в кафенето", обяснява той.

"Но ние сме на кораб, чиито двама капитани спорят, докато гледат как корабът потъва", оплаква се той. Това е намек за парализиращите борби между президента Бежи Каид Есебси и премиера Юсеф Шахед. "Аз искам да спася живота си и да напусна кораба".

Също като него повечето младежи смята, че добро бъдеще може да има само в чужбина.

"Все още вярвам в образованието, за да се измъкна, независимо тук или навън", подчертава 17-годишната Зейнаб Ранен, която се опитва да получи диплома с отличие. "Но преди всичко искам да отида другаде, за да получа уважението и достойнството, които няма да получа тук".

По БТА