Турската външна политика - на фронтовата линия

Турската външна политика - на фронтовата линия

Няколко месеца преди да стане министър на външните работи на Турция Ахмет Давутоглу, по онова време главен съветник на турския министър-председател Реджеп Тайип Ердоган, се срещна с група учени от Близкия Изток и политически експерти, включително араби и израелци. С академичното си образование и огромна ерудиция той успешно обрисува в общи линии новите направления в турската политика под ръководството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР).

По онова време беше станало ясно, че пътят на Турция към Европейския съюз е затворен, донякъде грубо, благодарение главно на комбинирания натиск от страна на Германия и Франция. Но тези, които очакваха от Давутоглу ислямистки адски огън, останаха дълбоко разочаровани.

Казаното от него представляваше обмислено и изтънчено изложение, каквото рядко може да се чуе от политици: задълбочено, честно и завладяващо. То бе и ясно разграничаване и отклонение от традиционната външна политика на усмирителната риза, завещана от Кемал Ататюрк, която в продължение на десетилетия тласкаше турската дипломация в прокрустовото ложе на монолитния национализъм в стила на 20-те години на миналия век.

Давутоглу започна традиционно, заявявайки, че геополитическото положение на Турция винаги ще диктува нейната външна политика. После дойде гръм от ясно небе: противно на обичайното кемалистко гледище за единната и неделима турска нация, Давутоглу спомена онова, което всеки знае от времето на създаването на съвременна Турция – в страната има повече азери отколкото в Азербайджан, повече хора с албански произход, отколкото живеят в Албания, повече хора от босненски произход, отколкото живеят в Босна и повече кюрди отколкото в иракски Кюрдистан.

Реалността, описана от Давутоглу, означава, че насилието и нестабилността у близките ѝ съседи заплашва да се разпространи в самата Турция, и че външните за нея регионални конфликти могат лесно да се превърнат в разрушителни вътрешни проблеми. Следователно кредото на турската външна политика трябва да бъде "нула конфликти с нашите съседи и в нашия регион".

Това, обясни той, е причината Турция да се опитва да намери съгласие с Армения. То обяснява турската политика на контакти с кюрдското регионално правителство в Северен Ирак, нейната ангажираност в Босна и Косово, сближаването ѝ със Сирия, както и опитът ѝ да посредничи между Сирия и Израел.

Турция, аргументира се той, не е нито произраелска, нито просирийска: тя се стреми към споразумение между Сирия и Израел, за да добави още един камък в изграждането на регионалната стабилност. Правителството на ПСР предприе всички тези стъпки, тъй като съответстват на турските интереси, определени не само от нейното геополитическо положение, но и от нейната уникална мултиетническа структура (той не използва тази терминология, но бе съвсем ясно какво иска да каже).

Оттогава (Давутоглу стана министър на външните работи през май 2009 година) повечето от онова, което Турция направи, може да бъде обяснено като съобразено с теорията за "нула конфликти", включително и по-нюансираната политика по Кипърския въпрос. Някои събития напоследък обаче навеждат на мисълта, че ако тази политика бъде доведена до нейните предели, тя се препъва в собствените си предпоставки.

Политиката на Турция към Иран може да бъде тълкувана като опит да се намали напрежението около ядрената програма на тази страна. Но съвместната ирано-бразилско-турска нициатива излиза извън рамките на тази политика.

Може да се допусне, че президентът на Бразилия Луис Инасио Лула да Силва стъпи в гнездото на стършелите заради непознаването на регионалната политика и своите най-общи антиамерикански настроения. Ердоган обаче бе длъжен да знае, че опитвайки се по този начин да защити Иран, отваря още по-голяма пропаст с ЕС и, очевидно, със САЩ. Противопоставянето на новите санкции срещу Иран в Съвета за сигурност още повече отчужди Турция и от ЕС, и от САЩ. Това не се вписва в политиката на "нула конфликти".

Същото може да се каже и за резкия тон на Турция и на самия Ердоган спрямо Израел. Демонстративното напускане на сцената в Давос по време дебата около "кръглата маса" с израелския президент Шимон Перес може да прибави точки за Ердоган в арабския свят, който исторически гледа с подозрения на Турция заради някогашното ѝ имперско владичество. Но страстта, с която той се нахвърли върху Израел по време на кризата с флотилията за Газа, очевидно излиза далеч извън рамките на (оправданата) помощ за обсадените палестинци и (оправданата в същата степен) критика за несполучливия начин, по който Израел се опита да се справи с тази очевидно трудна ситуация.

Докато печелеше подкрепа на така наречената арабска улица, и, може би, изпреварвайки иранския президент Ахмвединеджад в ролята на съвременен командващ на правоверните, политиката и поведението на Ердоган шокираха не само израелците, но и умерените арабски лидери в Египет, Саудитска Арабия, Йордания и някои страни от Персийския залив.

В продължение на много години за мнозина в региона и в други страни ПСР изглеждаше като модел за демократична партия с ислямски корени. Но с подкрепата си за Хамас Ердоган свърза Турция с най-разрушителните и екстремистки фундаменталистки сили в мюсюлманския арабски свят. С организация, произлизаща от "Мюсюлманските братя" – зеклетият враг на всички арабски режими в района (включително, разбира се, и на Сирия).

Доколкото Ердоган критикува Израел, арабските управници не могат да говорят за това открито. Но арабските правителство и техните служби за сигурност започват да се питат няма ли политиката на Турция да подрие съществуващата в техните страни вътрешна стабилност.

Това е пълната противоположност на политиката на "нула конфликти", която би трябвало да е насочена към минимизиране на напреженията и укрепване на стабилността. Днес Турция чрез съюза си с Иран и подкрепата си за Хамас, се хвърля с главата надолу в серия от конфликти – с Европа, САЩ, Израел и умерените арабски режими, оцеляли във времето на иранския шиитски фундаментализъм, а сега може би чувстващи се заплашени от нео-отоманска, сунитска външна политика.

Така Турция се изявява не като регионален посредник, равноотдалечен от съперничещите местни играчи, а като напориста, ако не агресивна, регионална сила, стремяща се към хегемония. Като не избягва конфликтите и не посредничи в съществуващите напрежения, Турция под ръководството на ПСР изглежда заета с разпалването на нови конфликти и създаване на нови фронтови линии.

* Шломо Авинери е професор по политически науки в университета в Ерусалим, някогашен генерален директор в израелското Министерство на външните работи в първия кабинет на Ицхак Рабин.

Още от Свят