Управление на слуховете: държавен дълг и валутен съвет

Красен Станчев

Тази седмица един симпатичен човек ме спря на улицата и ми зададе няколко въпроса за икономиката, защото чул определени твърдения за сегашното ѝ състояние по телевизията.  Отговаряйки на въпросите на този човек, разбрах, че трябва да оборвам слухове.

Слух 1: Държавният дълг се увеличава, защото през 2015 г. трябва да се изплати "дългът на Милен Велчев".

Наполовина вярно. Правителството на Симеон Сакскобурготски само превалутира, т.е. прехвърли дълга от щатски долари в евро чрез емисия на нови облигации (освобождавайки обезпечението по старите Брейди облигации). Всъщност основата на това действие е дългът, по който страната фалира по времето на правителството на Андрей Луканов през март 1990 година. 

Положението тогава е следното. Валутните резерви на БНБ към края на 1989 г. са малко над 1 млрд. щатски долара, БВП - над 10 милиарда щатски долара, а дългът - почти 11 милиарда.  Предстоящите през 1990 г. плащания по външния дълг на страната – 3,09 милиарда. От тази сума 1,64 милиарда са дължими през първото тримесечие на година, а в края на март 1990 г. валутните резерви на БНБ са 284 милиона щатски долара. 

Това положение е следствие на управлението на икономиката през 1980-те години от правителството на Георги Атанасов, БКП и Тодор Живков.

Операцията на правителството на Сакскобурготски далеч не бе съвършена, защото се основаваше на предположенията, че доларът ще остава скъп и че лихвите на Лондонския пазар на междубанкови кредити ще растат или поне ще останат високи. Може да се предполага, че при доларова деноминация комунистическият дълг би бил изплатен по-бързо и по-лесно. Но това е всичко; оригиналният дълг си е този от времето на Тодор Живков.

Другата причина за новия дълг е увеличението на правителствените разходи от 2010 до 2013 г. отвъд равнището на финансиране на правителството с данъци, т.е. политиката на бюджетни дефицити, която остава обща философия на правителствата и на ГЕРБ, и на БСП-ДПС. Но има разлика: дефицитите, натрупани от предишно правителство, са около 5,6 милиарда общо за управлението им или по около 1,6 млрд. на година, а тези от това – 1,5 милиарда (но за по-къс период на управление). В крайна сметка причината за вземането на нови заеми е продължението и влошаването на политиката на ГЕРБ за високи правителствени разходи.

Слух 2: Тази политика е в името на преодоляването на бедността и увеличението на доходите на българските граждани.

Крайно невярно. Държавният дълг е изземване на доходи от населението. Но вместо от данъците на днешните избиратели и данъкоплатци, това са доходи на онези български граждани, които не са станали избиратели и още не са се родили. При сегашния темп на изплащане на дълга - около 250 лева на човек на година - всеки български гражданин, независимо от социалния му статус (работещ или безработен, пенсионер или дете, и т.н), дългът ще се изплаща 10 години.

Не е измислен начин, когато се намаляват разполагаемите доходи на хората (т.е. когато им се изземва повече доход), те да инвестират и работят повече. 

Не е измислен начин, по който правителството да харчи (например инвестира) по-разумно, отколкото отделните граждани и фирми. Държавният дълг и разходи (в крайна сметка става дума за едно и също) са разпределение на доход, който още не е произведен. Немалка част от сегашния държавен дълг е следствие именно от такова неразумно харчене през последните години. Достатъчно е да се посочат такива грандомански проекти като "Белене" и "Цанков камък". Но нерационални са приблизително 20% от държавните разходи средно на година, според годишните доклади на ИПИ за Успехите и провалите на българските правителства след 1998 година.  (При различните правителства неразумността варира, но в относително малки граници.)

Сравнителната бедност на сегашния средностатистически гражданин на България е следствие на подобна политика през 1980-те години и в периода от 1995 до 1997 гoдина.

Слух 3: Правителството на БСП (от 1995 до 1997 г.) е трябвало да изплаща държавния дълг по сделката за неговото преструктуриране, сключена от предишното правителство на проф. Любен Беров и това е предопределило неговата съдба.

Пак не е вярно, макар да е по-сложно за обяснение. Както стана дума, това е дълг, натрупан от управлението на БКП. Правителството на Любен Беров направи три неща по този повод. Първо, постигна намаление на дълга с около 47%.  Второ, промени данъчната система чрез въвеждането на ДДС и това убеди гаранта по сделката (т.е. МВФ), че България ще събира достатъчно данъци, за да изплаща задълженията си. Трето, завърши установяването на пазарната правна рамка в икономиката, като написа главата "несъстоятелност" в търговския закон и убеди народните представители да я приеме.

Но сделката на правителството е ратифицирана от народното събрание в края на юли 1994 г.  Тогава БСП и ДПС имат около 51% от местата в парламента. Малко по-късно, в началото на септември с.г., БСП инициира вот на недоверие на правителството и с това отваря пътя към предсрочни избори, които са проведени в средата на декември. Ако БСП е искала да не се занимава с дълга, който нейните предшественици са натрупали, тя можеше да не сваля правителството на Беров. Очевидно БСП тогава или е решила, че завръщането във властта е по-важно от всичко друго, или се е надавала на чудото, че проблемите с плащанията по преструктурирания вече дълг ще се решат от само себе си.

При все това планираният за плащане дълг през 1995 г. е само 476 млн. щатски долара, а за следващите пет години плащанията по дълга са средно около 1,1 млрд. щатски долара.

Слух 4: БСП е направила всичко по силите си, за да се справи с управлението на държавните финанси и икономиката, но банките и предприятията са произвеждали непрекъснати загуби.

Никакво съответствие на фактите. Освен че предприятията работят на загуба. Но това е така от средата на 80-те години, както е видно от историята на самия дълг. Известен изкуствен ръст на икономиката е отбелязан през предишната година (1994 г., правителството на БСП започва работа в края на януари 1995 г.).  Частично, защото предприятията почти не плащат данъци.

Вместо да се опре на достигнатото от правителството на проф. Беров (т.е. сигурен приход в бюджета по линия на ДДС, обявяване в несъстоятелност на губещите държавни предприятия и спазване за задълженията по изплащане на редуцирания външен дълг), БСП предпочете да прави нещо като индустриална политика.

Тя се изразяваше в следното.[1]

1. Отказ от ликвидация и приватизация на губещите предприятия.  Замазване на положението с промяна в закона за приватизацията (приет в началото на 1992 г. и приложен през май 1993 г. с първата приватизационна сделка) с правила за "социална приватизация". Тази последната имаше две схеми: а) ваучери за собственост на всеки пълноправен гражданин върху държавни предприятия, които произвеждат загуби, т.е. не струват нищо и б) т.нар. РМД. За да има все пак някакъв интерес от инвеститори с живи пари, бяха измислени данъчни облекчения за частни собственици, които инвестират в предприятия с 34% държавно участие (т.е. контролен пакет акции, според тогавашните закони).

2. Циркулярно писмо от началото на май 1995 г. от страна на най-големия собственик в страната – министъра на промишлеността - до държавните предприятия, което им заповядва да не изплащат своите задължения към банките, независимо дали са държавни или частни.

3. Натиск върху БНБ от страна и на банките, и на правителството да покрива възникналите дисбаланси с емисия на пари и други подръчни средства, които в крайна сметка се свеждат до използване на спестяванията на населението.

4. Логично, когато се разширява предлагането на пари, трябва, по възможност предварително, да се ограничи инфлацията.  Затова през лятото на 1995 г. е разработен и приет, а от септември - приложен "закон за цените". До края на годината администрираните цени обхващат постепенно до 54% от цените и стоките в потребителската кошница (при 10% в началото на мандата на правителството).

5. Натиск от държавните предприятия правителството да ги защити от външна конкуренция чрез мита, цени на горивата и електроенергията и преференции при износа и изкупуването на активи в процеса на спорадична приватизация.

Някому тези политики могат да се струват красиви като замисъл, защото "запазват достигнатото по време на социализма" и работните места в държавните предприятия. На други и сега варианти на тези политики изглеждат примамливи и желателни, като вид "реиндустриализация" на икономиката на България.[2]

Ето все пак какви са вътрешните мотиви на тези политики и техните резултати през 1996 г. и началото на 1997 г.

Официално правителството на БСП говори в началото на 1995 г. за "плавен преход", обяснявайки на избирателите, че защитава работните места, които отдавна са такива само формално, но не и като доход.

Всъщност първият акт на правителството от края на януари 1995 г. укрепва позициите на директорите на държавни предприятия и назначените от самото правителство членове на техните съвети. За осигуряване на техен доход биват измислени и посочените данъчни и приватизационни преференции. Втората група, която има интерес от гипсиране на завареното положение, са частните предприемачи, които обслужват доставките и продажбите на държавните предприятия. През 1994 г. частният сектор владее 5-6% от активите в икономиката, делът му в печалбите е почти 90%. Няма съмнение, че частният сектор е по-ефективен по определение, но през 1994 - 1996 г. става дума просто за приватизация на печалбите и обобществяване на загубите.

Споменатата заповед на министъра прави нищожни основанията, по които банките могат да искат от държавните предприятия да връщат заемите си и да ги обявяват в несъстоятелност, когато те не могат да правят това. Стопанска банка, банката с най-висока кредитна експозиция в реалния сектор, е обречена на фалит.За другите рефинансирането от централната банка е банка е единственият изход. Но дори този източник не е безкраен. И половината от действащите банки фалират.

Законът за цените, замислен за борба с инфлацията, има един напълно предвидим, но пренебрегнат, ефект: сделките не могат да се извършват по административни цени и икономиката спира да работи.  Реалният спад на БВП през 1996 г. е 11%.

Рефинансирането от БНБ увеличава парите в обръщение, подгрява инфлацията, променя валутния курс, увеличава търсенето на твърда валута, доларизира икономиката и обрича на мизерия онези, чийто труд, стоки и услуги не могат да се продадат за щатски долари или немски марки.

Средногодишният курс на щатския долар към лева, когато правителството на БСП предизвиква избори в края на 1994 г., е 54,25 лева. За 1996 г. той е 175,82 лева, а в края на годината е над 500 лева. Между Великден и Коледа на 1996 г. левът се обезценява три пъти.

Инфлацията през 1994 г. е 54%, през 1995 - 67% и пет пъти по-висока през 1996 - 311%. (Това равнище на инфлация ще бъде достигнато само за първите два месеца на 1997 г.) През второто полугодие на 1996 г. реалните заплати в промишлеността спадат с 19% на месец. Хората изяждат половината от спестяванията си, които за икономиката като цяло са на равнището на 6% от БВП в края на годината.  Хората под прага на абсолютната бедност са вече 39% от населението (а не 9%, както е в края на 1994 г.)

В края на 1996 г. средното месечно възнаграждение в България пада толкова ниско, че е 4,2 пъти по-ниско отколкото в Чехия, 4,1 пъти по-ниско от Полша, 3,6 пъти по-ниско от Унгария и два пъти по-ниско от това в Русия (при приблизително равни месечни заплати в края на 1991 и 1992 г.). В същото време ръстът на икономиката в другите страни от бъдеща нова Европа (с изключение на Унгария) през 1996 г. е над 3% от БВП, в Полша - 6%, а в Словакия - 6,8%.

По различни оценки загубите в икономиката през 1995 и 1996 г. се генерират от 60 до 80 държавни предприятия. Нормалната пазарна логика изисква те да бъдат обявени в несъстоятелност. Това би означавало 100 хиляди безработни. За тяхното обезщетяване правителството договаря в началото на 1996 г. безлихвени заеми и помощи.

Приватизацията на тези предприятия би била по-приемливата форма на решаване на техните проблеми (така те биха били преструктурирани, запазили работни места и доход).  Правителството, с малки изключения, не се решава и на тази крачка. Пита се защо, след като помощите за безработните са вече осигурени?

Отговорът няма да бъде даден от тези, които разпространяват слухове за случилото се през 1995 и 1996 година.  А той е, че правителството на БСП, както е ясно от казаното дотук, не може да лиши от доходи 700 члена на управителни съвети на държавни предприятия и да прекъсне приятелските си отношения с онези, които приватизират печалбите.

Слух 5: Към ноември 1996 г. правителството на БСП е готово да спре описаната по-горе политика, да фиксира валутния курс и да въведе системата на валутен съвет, но е принудено да подаде оставка вследствие на заговор и външен натиск.

Може би. Но това би означавало, че то трябва да прави обратното на онова, което бе описано по-горе.

Документално, без претенции за изчерпателност, на мен ми е известно по този повод следното.

Валутният съвет бе предложен като един от вариантите за реформа на паричната политика на България за първи път през есента на 1990 г. от Плана за реформи и икономически растеж.  След това в условията на висока инфлация за 1993 (27,65%) и 1994 г. (57,25%) същата идея, в по-разработен вид бе обосновавана от проф. Стив Ханке в условията на частно посещение по покана на неправителствената организация "Клуб Икономика 2000" през втората половина на 1994 г.

През декември 1994 г., на конференцията на ИПИ "На другия ден" (след изборите), Румен Аврамов предвиди, че, ако БСП не радикализира реформите на предишните правителства, единственият изход за България ще бъде въвеждането на паричен съвет и управление на страната по програма на МВФ. 

През април 1995 г., на споменатата конференция "В началото на лявото управление", Румен Аврамов от ЦЛС предвиди, че, ако така продължава, единственият изход за България ще бъде въвеждането на паричен съвет и управление на страната по програма на МВФ.  През септември 1996 г., в рамките на частен семинар с инвеститори в български държавен дълг, организиран от ИПИ, всички участници стигат до извода, че единственият изход България да не фалира е въвеждането на валутен съвет, стабилизирането на държавните финанси и приватизация и либерализация на икономиката. Тези виждания стават известни, очевидно е, че тази политика би била в интерес на гражданите, но никой от управляващите не поема инициативата.

През ноември 1996 г. същата идея е предложена от МВФ - без видим резултат. Няколко седмици по-късно въвеждането на валутен съвет е предложено и от Асоциацията на чуждестранните инвеститори и е подкрепено от всички български икономисти, присъствали на срещата, независимо от теоретическата школа, към чиито възгледи се придържат.

В тази ситуация не само българските граждани, но и чуждестранните инвеститори вече знаеха, че правителството на БСП не е способно на разумни ходове. А български избиратели се досещаха, че дори и обяви нещо подобно, то ще е само за да остане на власт.

 


[1] Следващите по-долу пет вида политики бяха наречени на икономическия жаргон на 1995 г. "гечевизми".  Те бяха откровено загатнати в програмата на правителството на БСП за "регулиран пазарен преход", но никой, освен участниците в конференцията на ИПИ, ЦЛС и ЦСП "Началото на лявото управление" (проведена през април 1995 г.), не им обърна внимание.

[2] Беглият преглед на титлите "доктор хонорис кауза" на УНСС от 2011 до 2013 г. - между тях небезизвестните у нас и в чужбина Цветан Василев и Пол Кругман, както и на гастролите на видни и не толкова видни икономисти и политически деятели, профсъюзи, гилдии и коментатори показват, че това умонастроение постепенно си пробива път в дебрите на българската политика.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари