В един мразовит ден*

В един мразовит ден на февруари 1964-та, арестуват Гошо Струната, бивш кабаретен цигулар, обичан от оцелелите софийски бонвивани. Милиционери го блъскат грубо в камионетка. Случайните минувачи се извръщат и ускоряват ход с подчертано безразличие. Нищо не са видели. Някой да е видял? Никой. Впрочем имало ли е нещо за гледане? Нищо. Някаква камионетка минала на бавен ход по "Раковска", спряла за малко и потеглила; с една дума, нищо особено.

Минувачите се пръскат по уличките в центъра с натежали от страх крака. Прибират се вкъщи, изгонват децата да си играят в стаята и се затварят в кухнята със съпругата, с тъщата или тъста. Усилват звука на радиото или пускат водата да тече, защото и стените имат уши. Казват тихо, едва доловимо: "Арестуваха Гошо Струната". После отпиват голяма глътка ракия, за да сгреят стомаха и сърцето си.

След втората мълчалива глътка някой пита защо. "Защо?" На кого може да му хрумне такъв безсмислен въпрос след двайсет години на произвол и престъпления, на истини, превърнали се в лъжи, и на лъжи, издигнати в истина? Някой все пак задава въпроса. Съпругата? Тъстът? "Защо са арестували Струната?" Защото безразсъдно разказал виц: знаеш ли каква е разликата между българската и английската пощенска марка? Англичаните плюят откъм лепилото, българите откъм лицевата страна, където е портретът на Димитров.

Причини да приберат Гошо има колкото щеш: говореше няколко чужди езика, но не и руски; носеше костюми отпреди войната, купени във Виена или в Париж, от време на време вадеше цигулката и свиреше не оптимистичен бригадирски марш, а тъжна градска песен.

Започнали са да говорят за Гошо Струната в минало време, въпреки че е сигурно само неговото арестуване. "Колко пъти си видял някой безследно изчезнал да се появи отново?" Съпругата се сеща, че децата са все още будни, и отива да ги приспи. Тъстът реже кисело зеле и сланина за ракията, а тъщата притопля супа от картофи и праз.

Съпругът пали цигара, за да прогони спомена от камионетката и мъчителното усещане за безсилие и срам, че не се е противопоставил на арестуването. Трета глътка ракия. Четвърта. Ревовете в стаята го изкарват от нерви. Скача и напердашва децата – доказва си, че е мъж с авторитет, а не мухльо. Съпругата отива в кухнята да потърси негласна утеха от роднините. Няма да я получи. Вечерта ще мине в безразличие и мляскане.

Габи седи неподвижно в кухнята и гледа стената. Минал е повече от час. На връщане от работа една приятелка ѝ каза на ухото за Гошо. Придружи я до спирката, изчака с нея автобуса и я бутна вътре. Със смазано сърце, притисната от намусени непознати, Габи се вози до последната спирка, дълго влачи крака в снега, без да усети студа. Заключи външната врата, седна в кухнята, единственото отоплявано помещение, и напразно зачака да бликнат сълзите, за да є олекне.

Габи става, рови в шкафа и най-сетне открива шишенце зад натрупаните за черни дни пакети. На дъното е останал един пръст ликьор. Колебае се, не є дава сърцето да лиши сладкишите си от пияни вишни. После с рязък жест изсипва всичко, сяда и върти чашата в ритъма на часовниковите стрелки. Очите на Габи са като солници, които вятърът на лошите вести постепенно е пресушил; ако успееше да заплаче, от тях щеше да падне сол на кристали.

Чува превъртане на ключ и вдига поглед към часовника. Дъщеря ѝ влиза в кухнята и мъката на Габи се излива в глупав гняв.

– Колко е часът? Много късно се прибираш.

– Не е късно.

– И без да ме предупредиш.

– На двайсет години съм.

– И на петдесет пак ще си ми дъщеря. Или се прибираш за вечеря, или намираш начин да ме предупредиш, иначе се притеснявам.

– Проблемът си е твой.

– Не ми дръж такъв тон! – Габи удря по масата. – Къде си ходила? Миришеш на цигари.

– Не пуша, сто пъти съм ти казвала. Приятелите ми пафкат и дрехите ми смърдят.

– Ако пушиш, ще ти забраня да излизаш. И говори правилно, какви са тези думи?

– Ти ли ще ме учиш как да говоря? Откога си пийваш?

– Не ми дръж такъв тон!

Виковете секват, въздухът е натежал от невидими искри, готови да избухнат в скандал. Рада се затваря в стаята. Мрази майка си, затова че не е започнала нов живот с друг мъж, че не е родила повече деца, че се вкопчва в нея и я задушава с вечното си безпокойство.

Габи върти чашата, един, два, пет, сто пъти. Надига натежалото си слабо тяло и отива при Рада.

– Яла ли си?

– Не.

– И аз не съм яла.

– Чакала си ме, така ли?

Тази реплика винаги вбесява Габи, но сега тя търси помирение.

– Нищо не съм приготвила. Искаш ли да хапнеш?

Малко сирене, кисело мляко и хляб. Дъвчат мълчаливо. Габи изплюва най-сетне камъчето...

*Откъс от "Мавзолей"