В храма: преди 1989 г. и днес

В храма: преди 1989 г. и днес

Помня годините, в които Рождество у нас все още не се празнуваше официално (и даже въобще не биваше да се празнува). Помня как, когато в определени години се случеше то да се падне в съботен или неделен ден, непременно обявяваха по някой "ленински съботник" на извънреден труд "за благото на цялото общество", а в други пък измисляха различни "мероприятия", съпроводени с "тържествени събрания" и тем подобни. И все пак на 24 декември по мръкнало камбаните зазвучаваха (поне това не беше забранено) и определени хора мълчаливо се отправяха към храмовете.

А те в онези вечери наистина бяха "друго царство" – царство на "други хора". Възрастни (повече жени), градски люде, но от особен тип – с тихи лица, загърбили амбициите за "този свят" и даже – това се виждаше у тях – такива, които биха могли да бъдат наречени "поизпаднали", и все пак по-точно – нямащи какво да губят, отказали се "да пазят" ултимативно нещо в света. Покрай тях – вечно съпътстващите дори най-"прогресивните" общества "криви" хора (днес биха ги определили като "социално слаби" или "хора с увреждания"). И ето: тук, в храма, тия последните неочаквано ставаха "социално близки" с "бивши" госпожи и господа – буквално физиогномично не-"другарки и другари", някога "солидни", днес чисто и просто "оцелели". Вечерта срещу Рождество тук, в храма, те всички живо (макар и скромно) демонстрираха верността на думите на Христос за Църквата Му, че "вратата адови няма да ѝ надделеят" (Мат. 16:18). Че винаги в този свят ще останат Витлеемски страноприемници, където, колкото и строго да са затворени границите за тях, "чужденците" от Светото семейство ще намерят място за яслите, в които да положат Младенеца.

И да, да, храмовете в онези години действително приличаха в предрождественската вечер най-вече на страноприемници. Защото обществото в тях бе общество именно на "странници" – пристигнали тук от "чужбината" на оцелялото минало, от глухите пресечки на отричаното бездомие, от страната на "вътрешната емиграция", незримо живееща в същата страна, в която другите строяха своя "развит социализъм".

Не си мислете обаче, че в тези храмове-страноприемници "обществото" им бе в тия вечери общество на изтерзани или изплашени. Не. Лицата дори на леко "юродивите", на бедно облечените "бивши госпожи" и на "ударените" от "новия живот" излъчваха някакво спокойно достойнство и, нека се изразя така, ведро-стоическа приетост на маргиналността. Най-вече обаче, излъчваха радост: че Рождеството и тази година е тук, че Христос все така безтрепетно гледа с бездънно-утешните Си, всеопрощаващо-всеобнадеждаващи очи от иконостаса, защото никой не може да стори нищо на вече Пожертвалия Се, на завинаги Пожертвалия Се и значи и на нас – Неговите люде, Неговата Църква никой нищо не може да стори – ние няма какво да загубим в този свят на принесената Жертва и затова не се боим да дойдем в храма.

Всичко това беше тогава.

И ето че дойде 1989 г. Доколкото мога да си спомня именно на Рождество – два месеца след официално обявения край на комунизма – властта на "най-прогресивното" (и освободило се от "религиозните заблуди") общество, в лицето на бъдещия "председател (президент)" Петър Младенов, на "реформатора" Андрей Луканов и на още неколцина други – с черните си номенклатурни пардесюта "снизходиха" в мястото на това дотогава "Витлеемско" царство, "слязоха" от двореца на Ирод в "страноприемницата". Въобще не го направиха покаянно, не влязоха с приведени глави, а съпроводени на деликатно разстояние от охраната, нелепо оглеждащи се в непознатата територия и избягвайки да срещат погледите на "вътрешните емигранти", които тук си бяха у дома.

Искаха да демонстрират "помирение" след загубата, инстинктивно търсеха "мирния преход" именно тук, където мирът трябваше да е закон.

Не знам, но и до днес си мисля, че ако го бяха направили поотделно, ако бяха отронили поне дума на съжаление за предишните години на "съботниците", ако бяха влезли първо не в катедралния храм, а в някоя от малките градски църквички, хората от "Витлеемското" царство може би щяха и да ги приемат. Сега чисто и просто ги игнорираха, не им зачетоха "жеста" и те бързо-бързо се отказаха да посещават този чужд за тях свят.

Само че е илюзия, че го оставиха на мира.

Защото съм убеден, че още при онова първо нелепо посещение в храма те "надушиха" как могат да накарат този "паралелен свят" да им принася полза в новите условия. Защото освен свят на Витлеемските ясли, това – надушиха те – бе и един посвоему тържествен, стародавен, "твърд" и йерархичен свят – свят на една "традиция", която и след края на комунизма продължи да ни свързва с… Русия и да ни отделя от победилия "по всички фронтове" Запад. И ето че започнаха: "демокрацията – обясниха ни "консервативно" – е враг на йерархията", "промяната е антагонист на традицията", "свободата е предизвикателство срещу дисциплината и послушанието". А и въобще, въобще "Православието е нашият скъпоценен "Изток", който още днес-утре ще се опитат да разтворят в "топлопрохладния" и "безбожен" Запад"…

Не, аз не твърдя, че именно (и само) наследниците на бившите комунисти, за първи път влезли в онзи маргинално-стоически и ведро-устояващ свят тъкмо на Рождество през 1989 г. промъкнаха тези настроения в Църквата. Но те първи усетиха, че могат да я използват. За да го направят обаче, им бе нужно първо да подкопаят онази стоическа увереност и волна маргиналност (колкото и парадоксално да звучи този израз) и да я "подгизнат" с апокалиптична тревожност, съчетана с показното официализиране на Църквата. На мястото на всеутешните очи на Христос те "разпълзяха" от ъглите на душите призраците на "изкушенията" (с които новите им наемни "гуру" със старостилска закваска захванаха да ни плашат, включително от телевизионния екран). На мястото на маргиналното безстрашие (от атеистите-комунисти) инсталираха официалния – "синодално-благословен" страх – от "либерализма", от "папизма", от "свободата" ("обърната на слободия"), от "Мол-а" (който бил по-опасен от довчерашния ГУЛаг) и какво ли, какво ли още не. В резултат от всичко това постигнаха нещо неподценимо важно – от "Витлеемския" свят започна да изчезва радостта. У едни сред които успяха, тя се смени от "старостилски" изработената по-рано апокалиптична фобия от "пълзящата апостасия", други пък изпълни със същински "солдатски" дух и те решиха да посегнат към ония "два ножа", с които учениците – в наивността и духовната си незрялост тогава – поискали да защитят Христос и себе си в настъпващото време на Страстите (вж. Лук. 22:38). Услужливи политически мракобеси ги насърчиха и направо започнаха да им тикат тия "ножове" в ръцете – "ножовете" на различни "официално-църковни становища", писма-предупреждения "до Църквата и обществото" и т. под.

В резултат – не бих могъл да го скрия – днес, когато у нас вече официално и открито честваме Рождество, ние имаме нещо като две църкви. Едната разбира се е тази, която е била винаги – "Витлеемската", знаещата, че "вратата адови няма да ѝ надделеят" и все така устояващо-ведра в маргиналността си. Другата – някаква странна, все по-"фейсбук" обрастваща църква с все по-умножаващи се "страници", "фейсбук-групи", (настоящи) "задруги" и пр., от които вместо радост се леят агресия и фобии: срещу (и от) "фанариота в Константинопол", срещу (и от) "папизма", срещу (и от) "разчовечаващите човека либерали", срещу (и от) – дори – събратя свещеници и миряни, обвинявани в "либерално" и (о, ужас) "русофобско" сектантство. Понякога се стига до пароксични крайности. Наскоро научих за ("църковна") фейсбук-група, показваща ни "снимка" на украинка (разбира се), държаща в ръце поразяваща ракета с надпис на нея "смърт на Православието". Случвало ми се е да отварям фейсбук-страници на свещеници, в които в продължение на дни не е публикувано нищо друго освен "свидетелства" за настъплението на зловещата норвежка "Барневарн", която ще отнема децата ни, за да ги дава за осиновяване от (цветнокожи) гей-двойки; за "мигрантите", които са "нашествие иноплеменников" и които ще унищожат "християнската ни идентичност". Е, тук-там и по нещо друго. За да се запази "църковната" авторитетност, след поредицата от тия "хибридки" бива пускана и по някоя икона ("днес честваме свети… този", "свети… този, молú Бога о нас"). И после пак агресия и страхотии.

Да, някои от членовете на тази "фейсбук-църква", посещават и другата, "Витлеемската". Ще трябва да кажа обаче – за успокоение на душите на нас, които сме само в нея – че дори когато стоят сред нас с "благочестиво" притворени очи и театрално "млеещи" физиономии, те отчетливо се различават от традиционните ѝ "жители" – вече поостарели, посврели се в ъглите, "недигитализирани", но все така ведро-спокойни християни. И най-важното: както тогава, когато онези с черните пардесюта дойдоха за първи път в храма, за да се опитат да го въвлекат в своя свят на "битки" и "антагонизми", тия от "страноприемницата" все така не им обръщат внимание.

Защото знаят, че "вратата адови няма да ѝ надделеят".

Текстът е взет от Портал Култура.

Споделяне

Още от Анализи и Коментари

Каква е оценката ви за проектокабинета на ИТН?