В така подготвения ядрен референдум всеки отговор е “да“

Опасявам се, че никога няма да има истински дебат за развитието на енергетиката ни, смята Иванка Диловска, директор на Института по енергиен мениджмънт

В така подготвения ядрен референдум всеки отговор е “да“

Г-жо Диловска, остават дни до ядрения референдум – опорочиха ли политиците идеята хората да си кажат мнението за ядрената енергетика или все пак има смисъл от допитването?

Идеята за референдум “за“ или “против“ ядрената енергетика е много добра поне по две причини. Първо, защото с какви ресурси ще се произвежда електроенергията е национално решение на всяка страна от ЕС. Затова е добре да говорим дългосрочно за енергетика и да имаме яснота по какъв път ще вървим. Второ, защото мненията за ядрената енергия, не само у нас, са много полярни. Едни са твърдо “против“ заради -радиацията, заради ядрените отпадъци, заради неяснотата след затварянето на реакторите. Други са “за“, защото смятат, че това е чиста, беземисионна енергия, алтернативна на възобновяемата и високотехнологична.

Иванка Диловска e председател на управителния съвет на частния Институт за енергиен мениджмънт още от самото му основаване в началото на 2010 г.  До преди това бе шеф на дирекция "Енергийна стратегия” в Министерството на икономиката, енергетиката и туризма. В това ведомство, още като Комитет по енергетиката,  минава значителна част от професионалната ѝ кариера.

Два пъти е била зам.-министър на Румен Овчаров. Първия - през 1996-1997 г. Вторият – от септември 2005 до май 2006 г., когато си тръгва заради несъгласие с  някои от провежданите тогава политики в енергетиката. Междувременно пак бе директор на дирекции – стратегии, либерализация на енергийния пазар и др. След тръгването си от икономическото министерство през 2006 г. работи за година в частния сектор и през октомври 2007 се връща отново на държавна работа.

 

Диловска е била и в бордовете на НЕК, "Топлофикация-София”, работила е в СИБанк и "Енергопроект”.

По редица причини обаче, които тръгнаха от формулировката на въпроса и преминаха през интерпретациите какво означава отговор “да“ или “не “, стигам до мнението, че допитването беше опорочено. В крайна сметка се оказа, че дебатът е за избор между противопоставените АЕЦ “Белене“ и АЕЦ “Козлодуй“, а не за избор между ядрено и неядрено развитие на електроенергетиката. Това е доста стеснен кръг, в който човек може да избира своя личен отговор.

 

Принципните поддръжници на ядрената енергетика са тези, които казват “да“, защото тя е чиста и не създава зависимост от внос на гориво. Но те не биха искали тяхната подкрепа да бъде обвързана нито с конкретен проект, нито с времето за въвеждането му в експлоатация. Те знаят, че въпросът за вида проект и за времето на реализацията му не е въпрос на тяхното мнение и не е от техните компетенции.

 

Тази част от привържениците на ядрената енергетика ще бъде отблъсната от гласуване, защото тяхното “да” ще бъде тълкувано не само като подкрепа на ядрената електроенергетика, но и като подкрепа на АЕЦ “Белене“.

 

В този референдум няма място и за отявлените противници на ядрената енергетика. Те дори и да кажат “не“, всъщност отговорът им се брои за глас в подкрепа за ядрената енергетика чрез нови ядрени мощности на площадката на АЕЦ “Козлодуй”.

 

Така всеки може да си тълкува резултатите от референдума както си иска.

 

Всъщност отговорът на този референдум винаги е “да“. Въпросът е така стеснен, че няма чисто “не“. За хората, които са въобще против ядрената енергетика, страхуват се и от съществуващата ядрена централа и не искат да се влагат пари в удължаването на живота ѝ, няма място в този референдум. И аз не разбирам защо зелените са толкова радостни, защото дали ще се произведе от “Белене“ или от “Козлодуй“ ядрената електроенергия е една и съща по своите качества и рискове.

 

Но не може да отговориш и с чисто “да“, ако си противник на АЕЦ “Белене”. Много убедени привърженици на ядрената енергетика са противници точно на АЕЦ “Белене“ - те не искат да бъдат обвързвани с един или с друг конкретен проект. Това доведе до смут, объркване и отблъскване на много хора от гласуване.

 

А тази обществена енергия можеше да бъде използвана продуктивно за истински дебат и навременни решения за бъдещото ни енергийно развитие, на каквито сме свидетели в други европейски държави.

 

Къде е България по отношение на ядрения избор сред другите европейски държави?

 

Има две държави, които са на двата полюса – Германия със своето “не” и Великобритания със своето “да”. И двете показват как да се използва обществената поддръжка за едно или друго решение, макар и без референдум. В Германия надделя тревогата от рисковете, които носи ядрената енергия и решението бе за постепенно извеждане на всички реактори от експлоатация. Хората там са спокойни, защото бе чуто тяхното мнение да се спре ядрената енергетика и как да стане това. Бе решено, че нисковъглеродното развитие на енергетиката, което е както национална, така и общоевропейска цел ще се постига само с възобновяема енергия. Такова решение печели доверието на хората, то е еднозначно и последователно.

 

На другия полюс е Великобритания, където равнопоставиха чрез закон ВЕИ и ядрената енергетика, защото и двата ресурса произвеждат беземисионна електроенергия. От това последва и решението за финансова подкрепа на развитието на АЕЦ, аналогична на подкрепата на ВЕИ-проектите.

 

Така, макар да са противоположни двете държавни политики, те се движат към една и съща цел – на нисковъглеродна енергетика. Едните ще го постигнат със слънце и вятър, а другите - и с атомна енергетика.

 

Ако въпросът в ядрения референдум бе зададен коректно и еднозначно, то тогава дебатите биха ни довели до отговор дали България ще се развива в посока на английската или немската национална политика. Защото ако четем Енергийната стратегия на България от 2011 г., изглежда, че сме по-мекият вариант на Великобритания – институционална подкрепа за ядрената енергетика, но без финансов ангажимент за един или друг проект. Но обществото не е имало досега възможност да се произнесе по този въпрос.

 

Парадоксът при нас е, че дори и референдумът да получи твърдо “не“, много е възможно да настъпи бурно развитие на ядрената енергетика в следващите години. Не заради референдума, а заради благоприятно стечение на други пазарни обстоятелства. Но е възможно също така при твърдо “да“, да няма развитие на ядрена енергетика у нас.

 

Така че икономически няма никакво значение дали ще е “да“ или “не“. Едно “да“ ще се използва политически, но няма да доведе до обективна промяна в статуса на който е да е проект. Същото важи и при отговор “не“.

 

Един бойкот може ли да спре това наливане на вода в политически мелници с този референдум?

 

За съжаление, бойкотът също би бил политически употребен. Надделява оскърбление у хората от това, че очевидно се подценява тяхната зрялост и интелигентност по начина, по който се водят дебатите в рамките на този референдум.

 

Лошото е, че може би никога след този референдум няма да има истински дебат за ядрената енергетика у нас заради умората и отегчението от този спам, който ни залива в момента отвсякъде. Така зачеркваме същинския обществен дебат за начините на дългосрочно развитие на енергетиката ни - с или без ядрени централи.

 

И все пак, Белене или Козлодуй?

 

“Белене“ или “Козлодуй“ не е тема за референдум, защото решение на хипотетичните инвеститори, които носят всички рискове, е да преценят плюсовете или минусите на тези две площадки или на трета и те би трябвало да решат къде и кога да се строи. Така е и по закон – всеки има право да строи нови мощности в България чрез разрешителна или лицензионна процедура, като поеме и всички рискове, произтичащи от това решение.

 

Дебатът за ядрените проекти се води до голяма степен извън контекста на Европа, извън контекста на пазарите и регулацията, все едно във вакуум. Огромна енергия беше употребена за цената на АЕЦ “Белене“, но всичките цени – от 4 до 10 млрд. евро, са верни, само че в различен контекст.

 

Да, 4 млрд. евро е договорената през 2006 г. цена за инженеринг, доставка и изграждане на реакторите. Освен това, един милиард приблизително би струвало на собственика изграждането на прилежащата инфраструктура, получаване на разрешения, лицензи и т.н. Ако централата беше построена с вълшебна пръчка за една нощ през 2006 г., тя щеше да струва 5 млрд. евро, което е привлекателно ниска цена за ядрена централа с 2000 МВт инсталирана мощност.

 

Само че ядрените централи не се строят за една нощ, ние видяхме, че това не става дори за десет години и затова влизаме във формулите за ескалацията на цените. Това е стандартна практика, чрез която производителите на оборудването се застраховат срещу инфлацията по време на изпълнението на договора. И това е логично – всички знаем от собствен опит как спада цената на парите във времето. Ескалацията за периода 2006-2013 г. заради инфлацията би оскъпила оборудването с над 1 млрд. и така към днешна дата то вече би струвало не 4, а над 5 млрд. евро.

 

Нека не забравяме и това, че който и да влага пари в подобни проекти очаква възвръщаемост на капитала си, независимо дали става въпрос за собствени пари или взети назаем. Никой няма да си замрази парите през 2007-2008 г. до 2015 г. и едва тогава да очаква от тях някакви приходи.

 

Иначе би ги сложил в банка.

 

Именно затова при подобни сложни проекти с дълъг срок на откупуване възвращаемостта на капитала трябва да е доста по-висока от лихвите по депозитите, защото поемаш и редица други рискове, особено при ядрени проекти. Никой не говори за огромната тежест на финансовите разходи, особено в такъв сложен многогодишен проект. Стандартно те достигат до около 40% процента от общата цена на проекта. И така всичко си идва на мястото – стигнахме до заветните 10 милиарда..

 

Но това ли е същностният въпрос в един национален разговор за бъдещето на ядрената енергетика? Или по-скоро ни отдалечава от дебата, който би трябвало да водим като държава-членка на ЕС в началото на 2013 г.

 

В коментарите за цената и особено за участието на държавата в покриването ѝ се забравя, че финансиране на централата от бюджета не е допустимо в европейската среда. Дори и да се дадат пари от бюджета, това ще бъде определено от ЕК като недопустима държавна помощ. Ясно е, че не може да се случи, дори и много да искаме да ги дадем.

 

Хората ще плащат цената на ядрената електроцентрала, както и на всяка друга енергийна компания, само чрез цената на стоката, която ще получават от нея. Бюджетно натоварване на проекта няма как да се случи докато сме в Европа. Най-много да са гарантират някои кредити за централата от страна на държавата, но възможности за пряко бюджетно финансиране не съществуват.

 

Второто, което не може да се случи, е да ни накарат да купуваме скъп ток от тази централа. Нека не забравяме, че в близко бъдеще ще имаме свободата да си избираме от кого и откъде да си купим електрическа енергия не само на хартия, а и на практика. Засега не го усещаме като възможност и не проявяваме интерес, защото сме свикнали с регулираните цени, но в скоро време ще получим свободата, а ще имаме и интерес за избор и смяна на доставчиците.

 

И вносът на електроенергия не е страшен, както се опитват да ни убедят в момента?

 

Това, че ще можем да получим електроенергия и от чужди доставчици може само да окаже конкурентен натиск на вътрешния пазар и е нова степен на свобода. Вносът не е заплаха. От внос на евтина енергия можем само да спечелим като потребители и би трябвало да се радваме, ако това се случи. Ако се построи ядрена централа, продаваща скъпа енергия, това ще е заплаха само за нейния собственик, а не за нас като потребители, защото ще можем да си купим енергия откъдето решим. Нека не си създаваме неоправдани страхове.

 

Включително и, че ще има недостиг на електроенергия без нова ядрена централа, което и ще налага внос на непоносими цени, както се казва в единия от клиповете за референдума...

 

Ако въобще някой поставя въпроса за недостига, трябва да го постави в някакъв времеви контекст. Защото въпросът кога ни трябва ядрена централа, също не е въпрос за референдум. Има закон за енергетиката, в който пише, че ако “Електроенергийният системен оператор“ прецени, че се появи недостиг на електроенергия, може да обяви търг за изграждане на нови мощности. Но да се случи системен недостиг на електроенергия става все по-хипотетично, защото се отварят границите и това е един архаичен страх, далеч от европейската действителност. Нека си припомним, че колкото повече внос и износ има една електроенергийна система, толкова тя се счита за по-гъвкава и с по-висока степен на сигурност на доставките.

 

Защо не само в българските политици, а и в обикновените граждани витаят такива грандомански желания да завладяваме регионалния пазар с износ на електроенергия, да сме енергиен тигър на Балканите и прочие?

 

Национална гордост би било да обявиш, че си отворил границите си и хората могат да си купуват електроенергия от когото си искат, според предложените им цени, а не че ти си този, който ще снабдява другите. Това еднопосочно експанзионистично мислене за пазара би трябвало да си отиде.

 

Мен като човек ме интересува да получавам енергия на възможно най-ниски цени, а не дали страната ми е енергиен лидер в региона, след като аз нещо не усещам от това, че например през 2011 г. НЕК е изнесла над 10 млрд. кВтч. Фукането с износа изглежда като изкуствено помпане на самочувствие на хора, които в същото време са бедни.

 

Парадоксът е в това, че съседните ни страни имат същото автономно мислене за електроенергетиката си и смятат също сами да задоволяват енергийните си нужди и да са енергийни лидери в региона. Така че трябва да внимаваме в нагласите си да сме спасители на техния дефицит. Балканите трудно отварят пазарите си включително и по психологически причини, а това е лоша новина, защото общият пазар започва от обединяване със съседите.

 

Да се върнем на въпроса за нуждата от енергия. Отново в Енергийната стратегия от 2011, ясно се вижда, че до 2025 г. се очертава свръхпроизводство от порядъка на 10-13 млрд. кВтч годишно, ако бъдат изградени нови ядрени мощности. Тоест този, който строи мощности в близките години, би трябвало да има предвид, че или трябва да изнася електроенергията си извън страната, или да измести някой от съществуващите производители, продавайки на по-ниски от техните цени.

 

Но, разбира се, една нова мощност винаги предлага електроенергия на цени, по-високи от съществуващите.

 

Това е другата манипулация за мен – непрекъснато сравнение в дебата за ядрената енергетика между АЕЦ “Белене“ и АЕЦ “Козлодуй“, която е строена преди повече от 30 години на незнайна и до днес цена, в която аз слагам и политическата и икономическата зависимост на страната ни по това време от тогавашния Съветски съюз.

 

Да се сравнява “Козлодуй“ с която и да било централа няма смисъл. Това е уникална централа, защото инвестициите в нея са направени наистина от бюджета, тя не е изплащана чрез цените и отдавна работи на базата на така наречените “исторически разходи”. При социалистическото счетоводство в калкулацията на разходите на една електроцентрала се включваха само разходите за опериране и поддръжка - гориво, заплати и ремонти, но не и капиталовите разходи. Цените от 2 и 4 стотинки за киловатчас дневна и нощна енергия, които моето поколение помни от десетилетията преди 1990 г. не включваха инвестиционна компонента.

 

Но дори и да говорим за стандартно изградена ядрена централа, във Франция например, няма как да се сравняват цените на мощност от 1990-те и мощност, която ще влезе в експлоатация през 2020 г. Нали никой не си мисли, че хлябът тогава ще струва колкото през 1990 г., за да се правят подобни паралели. Няма нужда да си икономист, за да знаеш, че стойността на парите във времето намалява и затова цените растат..

 

На второ място, има и други специфични за енергетиката обстоятелства, които ще водят до все по-високи цени. Ще дам следния пример – преди 15-ина години се говореше, че новите ядрени блокове на “Уестингхаус“ ще се продават по 1000 евро на киловат инсталирана мощност, вече се говори за четири пъти по-високи цени и това е заради все по-високите изисквания на ядрените регулатор към безопасността на реакторите. Това е вторият фактор, заради който не можем да сравняваме ябълки с круши и стари централи с нови и с бъдещи централи.

 

Ясно е, че цената на електроенергията от нови централи ще е по-висока от тази на съществуващите. Но в този дебат не се чу най-важното сравнение, а именно между бъдещите екологични предимства и цените на ядрена, въглищна, газова или възобновяема електроенергия, за да сме ориентирани за това какво искаме да е развитието на енергетиката ни. Защото за потребителите важните характеристики на електроенергията са две – каква е цената и какви са вредните емисии.

 

Прогнозните оценки показват, че реално разходите за изграждане на ядрена и въглищна централа ще се изравнят на нивото от 4000 евро/киловат. Стандартните инвестиционни разходи за въглищна централа са в порядъка на 2000 евро за киловат инсталирана въглищна мощност, но когато към тях се добавят и разходите за съоръжения за улавяне и съхраняване на въглеродния двуокис, то те се удвояват. Ако цените на тон въглеродни емисии достигнат до 30-35 евро, каквито са европейските предвиждания, то тогава ядрените инвестиции сигурно ще станат привлекателни. Ако обаче останат ниски или търговията с емисии се провали, новите въглищни централи няма да имат нужда от инвестиции за улавяне и съхраняване на въглеродните емисии и те ще имат конкурентни предимства пред ядрените.

 

В същото време ние нямаме една газова централа, което изглежда странно на фона на , европейските страни, където около 30% процента от електроенергията се произвежда от природен газ. Тези централи се изграждат много бързо в сравнение с АЕЦ и ТЕЦ и инвестицията е пъти по-евтина. В цената на произвежданата от тях електроенергия инвестиционната компонента е само 20%, което е силна страна, но пък цената на газа е нестабилна и непредсказуема.

 

Но в момента у нас се провеждат много проучвания за природен газ и твърденията са са големи залежи, които биха могли да се използват за построяването на малки и гъвкави газови централи, с което пазарът ни ще е наистина независим.

 

Тези централи са много подходящи за България, макар ние да сме заложили на въглищна и ядрена енергия.

 

Все повече ще се обръща внимание на това, че потреблението в рамките на денонощието е изключително променливо. Три към едно е дневният спрямо нощния товар. Това означава, че нощем има три пъти по-малко нужда от енергия. В такъв случай е логично да се предположи, че нашето потребление ще се задоволява най-добре с маневрени мощности, които може бързо да бъдат изключвани и включвани.

 

Което не важи за ядрените и въглищните централи.

 

Така е, те са тежки централи, които не е възможно да се изключват и включват често, защото това натоварва значително разходите им, а и отнема часове. Затова се нуждаем от маневрени газови централи, които гъвкаво да следват промените в потреблението. Те са необходими и да балансират производството на електроенергия от вятър. Възобновяемата енергия се купува задължително и се получават затруднения, когато духа нощем, системата трябва да изкупи произведената енергия, а потребление няма. Проблемът с нощния товар допълнително се усложнява от липсата на пазарни цени, които да са достатъчно ниски и да казват на клиентите “купувайте нощната електроенергия, за да не спираме мощностите“. Ние не управляваме потреблението си с цени.

 

Отклонихме се малко от ядрения референдум, но всъщност това е част от темата, защото трябва да стане ясно, че имаме свръхпроизводство, към което се иска да се прибави още една мощност и то не от типа, от който страната ни има нужда. Не е добре, че хем разполагаме със свръхмощности и свръхпроизводство за износ, хем в същото време нямаме балансиращи мощности освен използваната като такава ТЕЦ “Варна“, която е най-маневрена от съществуващите централи.

 

Забравя се също, че щяхме да децентрализираме мощностите, да докараме производството до дома, за да се пести от преноса на електроенергията. Щяхме да слагаме перки на покривите, комбинирани модули за топло и електроенергия в мазетата си. Нещо не е наред. Изоставаме от дебата за енергетиката на бъдещето с малки, гъвкави и независими мощности, с интелигентни мрежи, които да ги управляват, с пасивните къщи, които не се нуждаят от енергия.

 

Вместо всичко това, хабим обществена енергия и заглушаваме този изключително важен дебат, чрез предизборни политически боричкания. Боя се, че политиците ни за пореден път подцениха интелекта и здравия разум на българите.

 

Но нека да видим дали наистина сагата “Белене” навлиза във финалната си права? Този проект е показал, че умее да се появява отново и отново...

Споделяне
Още по темата
Още от Интервюта