Валенса, Горбачов и краят на свободата

Източноевропейските революции срещу комунизма бяха приветствани като най-добрите по рода си. Тези до голяма степен мирни събития произведоха двама Нобелови лауреати за мир. Първият приз отиде през 1983 г. при Лех Валенса, историческия лидер на 10-милионния полски синдикат "Солидарност". Седем години по-късно лидерът на Комунистическата партия на Съветския съюз Михаил Горбачов бе отличен, за това че имаше куража да признае моралния, политически и икономически фалит на стария режим.

Тези две политически фигури - Валенса, който стана първият демократично избран президент на Полша, и Горбачов, който бе последният съветски лидер - станаха най-ярките символи на 1989 година. Сега героичният статут на двамата и това, което те оставиха в завещание двете революции, са поставени под въпрос.

Горбачов е обвиняван, че е предал своята страна, а Валенса - че е предал съратниците си антикомунисти.

В Путинова Русия негодуванието срещу 1989 г. е толкова силно, че когато знаменитият кинорежисьор и верен привърженик на Кремъл Никита Михалков преди известно време нарече "истинско престъпление" политиката на Горбачов, довела до колапса на Съветския съюз, широката общественост дори не трепна - хората си казаха, че той просто казва очевидното.

В истинска новина обаче се превърна телефонният разговор, в който шегаджия, представил се за Михалков, се обади на Горбачов и му се извини. Всички се посмяха добре на Нобеловия лауреат, който с благодарност прие мнимото извинение. Руснаците не са особено носталгични по самия комунизъм, но скърбят за дните, когато Съветският съюз бе суперсила. В Русия 1989 г. не символизира победата на обществото над комунизма, а поражението и унижението на Москва пред Запада.

Почти по същото време, когато станахме очевидци на аферата с Михалков, полският Институт за национална памет публикува документи, някои от които получени от вдовицата на последния министър на вътрешните работи на комунистическа Полша, след което отново започнаха да валят твърдения, че Валенса е бил информатор на тайната полиция през 70-те години на миналия век (Преди това, през първото десетилетие на 21-и век, пак имаше вълна от обвинения по негов адрес, но тогава специален съд се произнесе по въпроса и разсея съмненията около името му).

Очаквано Валенса нарече документа "изфабрикуван". Хиляди хора излязоха по улиците на Варшава, Гданск и други полски градове в защита на бившия водач на "Солидарност". Полското правителство, ръководено от популистката партия "Право и справедливост" на Ярослав Качински, обаче отказа да застане в негова подкрепа, защото "навярно вече няма как да бъде защитена легендата Валенса".

Може ли някой да е сигурен, че Валенса никога не си е сътрудничил с полицията? Със сигурност не може. Най-вероятно Валенса, подобно на много други, е сключвал различни малки споразумения с властите през 70-те години на миналия век, за да си гарантира свобода, след като бе арестуван за продемократични дейности.

Демонстрантите на улицата, някои от които бивши активисти на "Солидарност", обаче също така разбират, че тайната полиция едва ли се е въздържала от това да изфабрикува полицейски досиета, за да дискредитира опоненти. Същите тези демонстранти са напълно наясно, че чудото "Солидарност" е нямало да се случи без лидери като Валенса.

По-важното обаче е, че хората в големите полски градове днес защитават нещо по-голямо от Валенса - наследството, което остави 1989 година. Те подозират, че правителството използва атаката срещу Валенса като инструмент за делегитимиране на либералната демокрация.

Изглежда са прави. Настоящият министър на националната отбрана Антони Мачеревич заяви недвусмислено, че досието на Валенса доказва, че "посткомунистическа Полша е продукт на тайната полиция, а не на демократично избрани институции".

Едно е да трябва да подкрепиш революцията от 1989 г. в "победена" Русия. Но защо изведнъж стана толкова трудно да направиш същото в победителката Полша, където "Солидарност" е национална икона и където хората са по-свободни и по-проспериращи от когато и да било?

Иронията при сегашната ревизионистична вълна е, че 1989 г. е отхвърляна по същите тези причини, заради които дълго време бе възхвалявана, а именно - за липсата на радикализъм. Фактът, че бе направен избор старите елити да бъдат интегрирани, вместо преследвани, се оказа едновременно голямото постижение на революцията и нейната ахилесова пета.

Популисткото бунтарство, набиращо трескаво скорост в Полша, Унгария и други части на Източна Европа, е насочено срещу умерените и сдържаността. Събитията от 1989 г. са порицавани едва ли не като находчив заговор за превръщане на политическата власт на елитите в икономическа (както се пее в песента на рокгрупата "Ху", "запознайте се с новия шеф, същия като стария шеф").

По тази логика 1989 е годината на освобождаването не на хората, а на комунистическите елити. Те бяха освободени от страха (от партийни чистки и антикомунистически бунтове), от вината, от идеологията, от задължението да бъдат лоялни към своята общонст и дори към родината си. Преди те имаха привилегията да пътуват, сега имат правото да бъдат част от Запада. Преди управляваха страната, сега я притежават. Сенчестата власт на старите елити стана основното обяснение за всичко сбъркано след 1989 г. - все по-големите неравенства, излъганите надежди.

Политиката на гняв на Качински, както тази на негодувание на Путин, са в унисон с настроенията сред по-младите поколения, които живеят в свят, където историята вече няма значение. Те имат Гугъл и смартфони, но не и търпение, за да разберат моралната обърканост на комунистическия период. Следователно нямат желание да разберат какво всъщност е направил Валенса през 70-те или какви варианти е имал пред себе си Горбачов през 80-те. За тези поколения, които нямат опит и впечатления от първа ръка от разрушителната и саморазрушителната природа на революционната политика, умереността не е нито вдъхновяваща, нито оправдана.
Героите от 1989 г. изтъргуваха мира за справедливост. Това бе благороден компромис. Но днес, когато мирът е приеман за даденост, остава само недостигът на справедливост. /БТА/

* * * * * * * * * * * * * * 

*б. изд.: Иван Кръстев е председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии в София, България, и сътрудник на Института за науките за човека във Виена.

По БТА.