Варненският църковен скандал е заради тщеславието на епископа

Вече две седмици редица централни столични медии са въвлечени в развитието на една провинциална, но изключително скандална разпра в Българската православна църква.

Става дума за прогонването на влиятелния варненски свещеник отец Любомир Попов от храма "Св. Атанасий", в който той служи с огромен духовен успех 12 години и преместването му по нареждане на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил в храм далеч извън града.

Ние сме свидетели на едно безобразие. От десет години вече на нас непрестанно ни се говори, че главната причина за немощите на БПЦ е във "външния свят", че изключителните виновници тя да е разделена и агресивно-бездуховна са "определени политически сили", "разколниците", "демокрацията" и т. н.; че липсвал закон, че имотите били отнети, че православието се неглижирало в полза на други изповедания... А случилото се във Варна и при най-добро желание не може да се припише на никого другиго освен на личната (и дребна) страст на "най-вътрешния" - на епископа на тази църква.

И ако все още не е разкол (защото огромното множество от православни миряни от Варна, подкрепящи отец Любомир, имат църковната съзнателност да не се отделят от отделящия се от тях архиерей), предизвикваното от този епископ е безспорно раздиране на църковното тяло: без деклариран съществен мотив, без дори истинско желание да се прикрие

недостойното честолюбие и завист, от които се действа

В защита на отец Любомир са събрани повече от 4500 подписа само от варненци! Толкова варненци едва ли биха могли да бъдат събрани в едно от каквато и да било обща кауза в днешното време на униние и резигнация от общественото изобщо. Аз се съмнявам, че такова количество хора биха могли днес да се съберат дори на политически митинг. А следователно това, че спонтанно и решително са се обединили в защитата на един православен свещеник е - направо казано - феноменално. Възможно е обаче тази акция да е свидетелство до каква степен един архиерей на БПЦ може да предизвика огромно, спонтанно самоорганизиращо се възмущение. Та изгонването на отец Любомир се превръща пред нашите очи в едно - страшно е да се каже - публично приковаване на църквата към позорния стълб на обществената нетърпимост. И това ли не е в състояние да смути "високопреосвещената дрямка" на йерарсите?

Та ето това е разкол -

в една епархия начеващ се разкол между църквата, която не желае да бъде разрушавана, и "църквата", която не може да бъде търпяна.

Ако се погледне преписката по случая - все по-набъбваща в Интернет, - ще се види, че в защита на отец Любомир са изпратили петиции различни групи на градската интелигенция: художниците на Варна, академичната общност. Върху страницата в мрежата може да се прочете, от една страна, писмо до митрополита (с учудващо почтителен и даже осведомен за витийната църковна етикеция тон) от депутат от БСП, а от друга - изявление от варненската организация на СДС (за сведение: отец Любомир никога не е бил разколник, та "архиразколните" демократи да имат някакъв "нечист" мотив да го защитават). На колко места в страната ни духовникът не само е познат на интелигентните кръгове, но е способен и да ангажира вниманието, съвестта им, активността им? Не свидетелства ли ангажиментът на градската интелигенция и политическия елит със съдбата на отец Любомир за един - повтарям тази дума - почти

феноменален пробив

на толкова оплакваната от висшия ни клир "маргиналност" на православния духовник и проповедник?

Аз не съм неофит в църквата, не съм и неначетен в нейната история, за да не мога да си дам сметка, че сама по себе си както подобна популярност, така и подобно влияние и активитет на един свещеник могат и да не значат нищо в духовен план. Нещо повече, те могат да бъдат дори свидетелство за възникнала опасна духовна болест. Защото и демоничното има сила, и еретикът често пъти (и даже почти всякога) бива очарователен и влиятелен, а гордият "прелестник" и схизматик също може да бъде генератор на огромна съблазняваща енергия.

Тогава това, че срещу него се изправя един сам по себе си незабележителен и дори "аналфабетен" архиерей, съвсем не би било нещо нелепо.

Уви, случаят във Варна изобщо не е такъв и аз тъкмо защото нямам за цел да превъзнасям отец Любомир, само ще припомня провъзгласената без капка срам от митрополита единствена причина за изгонването на свещеника. Отец Любомир се появил на заупокойна молитва, която бил помолен да извърши пред градски паметник, когато там, без той да знае, е бил извикан и архиереят, който - съгласно правилото - като висшестоящ сам би следвало да я извърши. Свещеникът осъзнал нелепостта на положението си в момента, в който пристигнал на мястото. Веднага помолил за извинение и за благослов да служи, получил го (макар с видимо неудоволствие), след което - на другия ден - писмено, а не лице в лице - бил отстранен от храма заради обида на йерархичното началство.

Това е цялата "история"! За тази своя обиденост митрополитът упорства.

Упорства след всичките извинителните писма

(нека се отбележи - първото измежду които е на самия отец Любомир); след всички изявления, молби, прошения, в които стотици хора се унижават да го умоляват и лицемерно да го славословят. Митрополитът предизвиква този разкол само защото свещеникът се е появил да служи на място, на което сред "властимащите" се е готвил да се покипри архиереят.

Аз наричам това скандал и че е така, изглежда, в последните дни е започнал да осъзнава и самият митрополит Кирил. Защото в най-последно време научаваме, че в ответ на разтерзаното мирянство и разбунената общественост той е свикал около себе си двайсетина от варненските свещеници и след (разбира се) тайно заседание всички са гласували някаква декларация против отец Любомир.

Обърнете внимание на стила на този архиерейски отговор. Вместо откритостта и искреността Христова - едно ограждане в "цеха", едно окопаване в "корпорацията". Вместо излизането заедно с тази корпорация пред народа и посред храма - заседания при затворени врати и решения без каквато и да било разгласеност.

От най-последното интервю на митрополит Кирил се процежда, че отец Любомир, видите ли, бил член на Ротари клуб. Това, сиреч, би трябвало да замаже скандала с отварянето на църковна рана, само заради уязвеното тщеславие на "княза на Църквата"! Но това "допълнение" към вината на отец Любомир, ако продължат да ни занимават с него само би задълбочило скандала, защото играта с "масонофобската" карта е крайно нелепа именно днес, при сегашните реалности в БПЦ. Понеже наистина не остана човек у нас, който да не е чувал как църковни настоятели на самия патриаршески храм "Св. Александър Невски" са люде като Илия Павлов и Стоян Денчев, които не просто не крият, ами

публично заявяват членството си в масонски ложи

(впрочем за един от тях се твърди, че е близък приятел на варненския митрополит). Да не говорим за упорито неопровергавания слух (доколкото е известно, документиран и с фотоапарат), че член на същите ложи е и епископ Павел, доскорошният предстоятел на патриаршеската катедрала.

Ето защо и след последното интервю на митрополит Кирил аз продължавам на наричам ставащото във Варна скандал, който по ужасен начин разобличи пред собствените ни очи дълго критото и премълчавано положение, че на висши йерархични места в църквата ни днес стоят дребнави, тесногръди и дори жестоки люде. Че колкото и да се опитваме ние - малцината интелигенти, верни на каноничната православна църковност у нас, да прикриваме тази истина (за да не даваме оръжие на враговете ѝ, както ни нашепват) - Бог е праведен във словото Си, че "няма нищо тайно, което да не стане явно".

Нека помислят нашите архиереи и да отговорят. Щеше ли да го има този църковен смут, обзел цяла Варна и вече прекрачил границите ѝ, ако митрополит Кирил бе преборил завистливото си тщеславие? Щеше ли да се задава вече на хоризонта едно

ново, тежко за църквата обвинение,

оставало до този момент встрани от вниманието, включително на враговете ѝ? А именно - че в нея отдавна се нарушава собственият ѝ устав, според който свещеникът не се просто назначава и мести по произвола на епископа в един или друг храм, а трябва да се избира от енорията на храма и едва при това условие да се въдворява в нея от архиерея (вж. Устав на БПЦ, гл. 10, чл. 83-88).

Отец Любомир може да го каже, може и да не го каже, но аз няма да го премълча: излиза, че митрополит Кирил е нарушил устава на БПЦ, самовластно откъсвайки свещеника от хората му и изпращайки го в друг храм, където никой никога не го е избирал, нито желае да го избира! Нима само номинално свещениците се именуват "отци" за паството си, а не се изисква - както при всяко отечество - да съществува дългогодишна свързаност на миряните с духовника? Ако на енориашите на "Св. Атанасий" се отнема "отецът", с когото те вече дванадесет години са свързани в тайнството причащение и в тайнството изповед, то на енориашите на храма, в който се "запраща" отец Любомир такъв "отец" направо се "спуска", при това без да се крие, че това се прави за наказание! С какво са виновни енориашите на "Св. Илия", та ги "наказват" с отец Любомир?

За всички тези проблеми, които никак не са лесни от канонична гледна точка и могат при "разчовъркването" им да доведат до въпроси много по-съществени от този за съмнителната каноничност на избора на патриарха, не би се заговорило, ако митрополит Кирил не бе нанесъл със собствената си ръка удар върху "своята" църква. Нека се надяваме, че той все още би могъл да поправи стореното. Или да се обясни, за да го разберем.

*Публикуваме статията на доц. Калин Янакиев от в. "Сега". Авторът е богослов, преподава в СУ "Св. Климент Охридски"