Вашингтон - неизбежен и непоследователен играч в климатичната дипломация

САЩ, които от дълго време са най-големият източник на парникови газове, винаги са били неизбежен играч в климатичната борба, но играч, който се променя в зависимост от политическите мнозинства.

Доста преди Доналд Тръмп някои президенти през последните 25 години спъваха международните преговори срещу глобалното затопляне, водени под егидата на ООН. Други, особено президентът Барак Обама през 2015 г., позволиха постигането на значителен напредък, притиснати от растящата климатична криза.

Рио

Всичко започна на Световната среща за Земята в Рио де Жанейро през 1992 година. На срещата беше приета Рамковата конвенция на ООН по изменението на климата и започнаха преговори за световно споразумение, предвиждащо съкращаване на емисиите на парникови газове, дължащи се преди всичко на изкопаемите горива (петрол, газ и въглища).

Още на тази среща САЩ се противопоставиха на всякакви идеи за налагани "отгоре" ограничения на техните емисии. "Американският начин на живот не подлежи на преговори. Точка", заяви президентът Джордж Буш в Рио.

Киото

И по отношение на Протокола от Киото Вашингтон отново отказа да му бъдат наложени ограничения и заяви, че развиващите се страни трябва да поемат част от тежестта. Преговорите продължиха до сключването на договор през 1997 г., който удовлетворяваше американските искания.

Договорът беше подписан от вицепрезидента от Демократическата партия Ал Гор, но не получи подкрепата на Сената.

През 2001 г. президентът от Републиканската партия Джордж Буш определи текста като "несправедлив и неефикасен", обявявайки, че няма да бъде ратифициран.
Протоколът от Киото влезе в сила през 2005 г., като 37 развити страни се ангажираха да намалят вредните емисии, но не и САЩ. Оттеглянето на Америка улеснява по-късно оттеглянето на Канада, Нова Зеландия, Япония и Русия.

Копенхаген

През 2007 г. представителите на страните се срещат в Бали за годишните преговори и се опитават да създадат договор, който да замени Киото.

Администрацията на Буш отново се противопоставя на различното отношение между развитите страни, които са отговорни за най-много от парниковите емисии в исторически план, и развиващите се страни. Но този път американската делегация е освиркана.

В крайна сметка е одобрен "план за действие от Бали", който цели приемането на нов договор за климата през 2009 година.

Конференцията на страните в Копенхаген същата година обаче завършва с тежък конфликт между страните от Севера и Юга. САЩ, подкрепяни от други държави, отказват да приемат договорът да има задължителна сила. Конференцията завършва без подписване на очакваното глобално споразумение.

Париж

САЩ, заедно с Китай, който през първото десетилетие на 21 век стана най-големият източник на парникови газове, изиграха водеща роля за приемането на Парижкото споразумение в края на 2015 година.

В крайна сметка този договор е един компромис, със задължителни принципи и национален "принос", фиксиран за всяка страна на доброволна основа.

Гъвкавата форма на текста и на задълженията позволяват на администрацията на президента Барак Обама да избегне ратификацията от един враждебно настроен Сенат.

Но именно тази гъвкава форма и липсата на санкции позволиха на Доналд Тръмп да се откаже от американските ангажименти без незабавни последствия.

По БТА