Възходът на параноичния гражданин

Следейки новините и слушайки политиците в последно време, съм поразен от степента, в която Америка и Европа са потопени в конспиративното мислене. Конспиративните теории изместиха идеологиите от сърцето на политиката. Те мобилизират хората за улични протести и свързват политически лидери с техните последователи. Те определят резултатите от изборите.

Но както казва поговорката, „това, че си параноик не означава, че не те преследват“.

Хакването на сървърите на Националния комитет на Демократическата партия от Русия не е конспиративна теория, а факт. Не е конспиративна теория и това, че САЩ са подслушвали канцлера на Германия и президента на Бразилия. Повечето от корупционните скандали в западния свят в наши дни също не са конспиративни теории. Те са същински конспирации.

И все пак дали съществуването на истински конспирации е достатъчна причина всичко, което се случва в света, да бъде разглеждано в тази светлина? Дали епидемията от недоверие, която раздира демократичните общества, ни прави повече или по-малко свободни? И дали възходът на нов тип гражданин – да го наречем „параноичния гражданин“ – е заплаха за нашите демокрации?

Масово споделяното в Полша убеждение, че смъртта на президента Лех Качински, заедно с 95 други представители на полския елит в самолетна катастрофа край руския град Смоленск през 2010 г. е било убийство, а не инцидент (твърдение, което официално беше отхвърлено) изигра важна роля за победата на днес управляващата дясноцентристка партия „Право и справедливост” на последните парламентарни избори – може би дори повече от проблемите на образованието, равнището на доходите, посещенията на църквата или някои друг фактор.

В Съединените щати малцина демократи поставят под съмнение твърдението, че президентът Тръмп е в джоба на Кремъл. От другата страна, много малко от верните републиканци са готови публично да отхвърлят недоказаното твърдение на Тръмп, че той и неговата кампания са били подслушвани по заповед на президента Барак Обама; още по-малко биха поставили под съмнение лъжата, че протестите срещу новия президент са платени от леви милиардери.

Вероятно отговорни за разпространението на конспиративните теории са новите комуникационни технологии (и по-конкретно социалните медии) и херметичните медийни балони, които те произвеждат. Но обезпокоителният въпрос е не защо напоследък хората са готови да повярват почти във всичко, а как политическите идентичности, изграждани около споделени конспиративни теории, а не около споделени идеологии, променят вътрешната логика на демокрацията и способността на гражданите да държат лидерите си отговорни.

Конспиративните теории лишават хората от власт. Когато мирогледът е формиран от конспиративните теории, на политическите лидери лесно може да им бъде простено взимането на грешни решения, като просто бъдат обвинени невидимите, предполагаемо могъщи врагове, които заговорничат срещу тях. Това, което прави политиката на конспиративните теории по-опасна от политиката на идеологиите (а нека не забравяме, че ХХ век доказа колко смъртоносни могат да бъдат крайните идеологии) се състои във факта, че конспиративните теории могат да дадат ослепително обяснение за това какво се е случило и кой е виновен. Ала те са лишени от каквато и да било визия за бъдещето или от каквото и да е послание в какъв свят бихме искали да живеем.

Идеологиите произвеждат фанатици, но създават и дисиденти. Много източноевропейски дисиденти са били искрено убедени в комунизма, но се обръщат срещу управляващата идеология, когато осъзнават, че тя не може да изпълни утопичните си обещания за равенство и справедливост. Конспиративните теории не създават дисиденти, те създават зомбита, които или нямат желанието или се чувстват неудобно да предизвикат своите политически лидери.

Идентичност, която се основава на конспиративни теории, разрушава необходимостта от самокритика. За един гражданин е по-лесно да държи политическите си водачи отговорни в рамките на идеологията, отколкото в мъглата на конспиративното мислене. Ако президентът Владимир Путин е осигурил победата на Тръмп, тогава няма смисъл демократите да мислят защо е загубила Хилъри Клинтън или защо тяхната кандидатура е била по-малко убедителни. А ако протестите срещу Тръмп са платени, републиканците са свободни от отговорността да критикуват президента и по-лесно могат да се наредят в неговите редици, без да обръщат внимание на проблемите, заради които протестират толкова много американци.

Днес има достатъчно мрънкане заради „пост-истината“ и „фалшивите новини“. Но фундаменталната промяна в демократичната политика се състои в това, че когато политическите идентичности са основават на споделени конспиративни теории, хората са посветени не на това да откриват истината, а да разкриват тайни. Идеята за истината апелира към нашия здрав разум. А съблазънта на конспиративните теории се състои в това, че те апелират към нашето въображение. Човек може да достигне истината сам, но тайната може само да му бъде открита. А за да бъде една тайна убедителна, тя трябва да бъде шокираща и неочаквана.

В криминалните романи и филми, очевидният заподозрян никога не е виновният – но в реалния живот често точно той е извършителят. Доверието в собствените очи или личен опит се е превърнало в знак за наивност. Ала пренебрегването на личния опит и загърбването на очевидното не само ни лишава от ефективност при решаването на проблемите, но и застрашава свободата ни за преценка.

Далеч по-лесно е да бъде идентифицирано предизвикателството, което конспиративното мислене представлява за нашите демокрации, отколкото да му бъде отговорено. Дали е по-добре да се бориш с конспиративните теории или да ги игнорираш? Дали когато се сблъскаш с тях е по-добре да крещиш, или да се смееш? И дали не е настъпило време за учредяване на Асоциация на анонимните конспиролози, която да се бори с тази зависимост?

*Публикацията е препечатана от Портал “Култура“ без редакторска намеса. Англоезичната версия е публикувана в “Ню Йорк таймс“