Великобритания в изолация

Моментът на триумфа трябва да се е сторил на ястребите ужасно кратък. Само за няколко часа протоколната снимка със свалянето на статуята на Саддам Хюсеин беше изместена от новините и сменена със сцени на разграбвания и безредици. След като спечели военния конфликт, администрацията на Буш изглеждаше слабо подготвена за това, което трябваше да се прави в Багдад след това. Колкото до Великобритания, въпросът какво да се прави след войната, трябва да започне с равносметката на страничните щети, причинени на страната от загубата на международен престиж. Най-очевидната щета е разделението между нас и нашите европейски партньори. Когато дойде на власт през 1997 г., Лейбъристката партия си постави за цел да превърне Великобритания в равностоен партньор в триъгълника с Германия и Франция. След разцеплението, настъпило по повод иракската криза, Европа отново се превърна в двустранна френско-германска ос, в която Великобритания няма място.

На второ място престижът на страната спадна и сред развиващите се страни. Усещането на тези страни е, че Великобритания водеше не освободителна, а империалистическа война в Ирак. Това важи особено силно за ислямските държави. Оттук се поставя и много важният стратегически въпрос за това как Западът може да постигне съгласие с ислямския свят. Великобритания, като една мултиетническа нация, има голям опит в това отношение. Войната в Ирак обаче силно ограничи нашата способност да бъдем партньор на ислямските държави и по-специално на арабските страни. Кадрите от войната, които видяхме по западните средства за масово осведомяване са бледи копия на епизодите с цивилни жертви, показани по новините на арабските медии. Само преди месец бяхме обединени в широка коалиции за борба с тероризма, част от която бяха и някои ислямски държави. Тази коалиция сега изчезна и на нейно място се появи нов извор на омраза към Запада. Така в крайна сметка се оказахме ще по-изложени на международния тероризъм.

Колкото повече време се опитва Западът да управлява Ирак, толкова повече ще се засилва недоволството. Вашингтон изглежда не си дава сметка, че дръзките му опити да държи ООН настрана всъщност работят против неговите интереси. Американският президент Дж. Буш трябва колкото е възможно по-скоро да предаде Ирак в ръцете на международни сили, които ще имат много по-голяма легитимност преди неговата освободителната армия да се е превърнала в окупационна.

След тази явна демонстрация на сила, Западът в същото време не може повече да претендира, че е само пасивен наблюдател на мирния процес в Близкия изток. Войната в Ирак беше оправдана с това, че Вашингтон е загубил търпение да чака цяло десетилетие Саддам Хюсеин да изпълни задълженията си, наложени му с резолюциите на ООН. За сравнение палестинците чакаха 3 десетилетия Израел да изпълни задълженията си по резолюция 242 и да се оттегли от палестинските територии.

В заключение, авторитетът на Великобритания пред ислямския свят зависи от бързото оттегляне на САЩ от Ирак и от оттеглянето на Израел от палестинските земи.

Така стигаме и до основната дилема на Великобритания - външната политика. Не става въпрос за Ирак. Нито дори за Европа. Става въпрос за това какви отношения трябва да поддържаме със САЩ, докато страната се управлява от неоконсерваторите. Това не е проблем само на Великобритания. Всички се питат какво поведение трябва да поддържат в свят, доминиран от една суперсила. Намираме се в доста необичайна фаза от световната история. САЩ притежават военен потенциал, равен на този, който поддържат 10 развити държави, взети заедно. Правителството на Буш още повече увеличи бюджетните разходи за военни цели и по-този начин средствата за военни нужди надвишават бюджетите на повечето европейски нации. Прогнозите сочат, че в рамките на това десетилетие САЩ ще харчат за отбрана колкото половината от световните разходи за военни цели и ще имат по-голям военен потенциал, отколкото всички останали нации, взети заедно.

Колкото до Великобритания, унилатерализмът на САЩ предизвиква доста щекотливи въпроси, предвид близостта на отношенията между двете страни и на факта, че британската външна политика донякъде се идентифицира с тази на САЩ. Ако трябва да сочим модели от миналото, най-правилно щеше да бъде да се възприемат отношенията от времето на Тачър-Рейгън. Този модел обаче беше възможен, защото и двамата споделяха сходни национални приоритети и сходни визии за света. Докато Бил Клинтън беше в Белия дом, все още беше възможно да се върнем към този тип отношения между лидери, споделящи сходни идеи и говорещи на общ език. Стратегическата грешка беше опитът да се продължават отношенията, поддържани с Клинтън, с неговия наследник. Британският премиер Тони Блеър беше убеден, че торите ще бъдат на мнение, че едно лейбъристко правителство не може да работи с една републиканска администрация. Желанието му да бъде близо до Буш беше мотивирано от решението да парира вътрешните атаки. Той обаче сгреши, като подцени страничните проблеми, които водеха със себе си такива тесни връзки, зад които не стояха споделени политически приоритети, нито общи ценности.

Предвидима последица от сближаването с едно дясно правителство беше, че Блеър остана без подкрепа сред левите лидери вътре в Европейския съюз. В същото време той е зависим от подкрепата на десни политици като италианския премиер Силвио Берлускони, доста любопитен партньор за един лейбърист, известен с решителната си борба с престъпността. Анализирайки последните две години на отношенията с американската администрация, е много трудно да се каже каква подкрепа получихме в замяна на нашата лоялност. Американците демонстрират твърде ясно, че съществува пропаст в нашите международни перспективи.

Линията на поведение на вицепрезидента Дик Чейни е доказателство за това какво означава за едно лейбъристко правителство да се присъедини към каузата на администрацията на Буш по международни въпроси. Когато беше член на Конгреса, Чейни гласува против една резолюция, изискваща от режима на апартейд да освободи Нелсън Мандела. Това му решение го постави не само в опозиция с основните постулати на европейската социалдемокрация, но и с останалата част на света. В резултат на това списъкът с различията между САЩ и Великобритания ставаше все по-дълъг. Протоколът от Киото за затоплянето на климата, причинено от вредни емисии на газ, програмата от Йоханесбург за устойчивото развитие и създаването на Международен наказателен съд са само част от въпросите на високо равнище, към които Дж. Буш насочи усилията си , за да блокира приоритетите на британската дипломация.

Доста необичайно, като се има предвид безпокойството му по отношение на оръжията за масово унищожаване, Буш се опита да подкопае и опитите ни за закрепване на протокола към Конвенцията за химическите оръжия, защото американската администрация не била съгласна с внезапните проверки, които биха могли да бъдат провеждани от граждани на европейски държави, конкуренти на САЩ.

Може би на Даунинг стрийт 10 в момента извличат поуките от войната в Ирак. Категоричният отказ на Блеър да се присъедини към заплахите на Вашингтон към Сирия се приема още по-добре, тъй като е в противоречие с нашата роля на ехо на Буш в Ирак. Да се поставя под въпрос степента на близост между САЩ и Великобритания не е проява на антиамериканизъм. САЩ не са само страната на Дж. Буш. Това е също и държавата на Майкъл Мур, Мартин Шийн и Уди Алън. Повечето американци не гласуваха за Буш, а и той няма да бъде вечно президент.

Тони Блеър е известен със способността си да избягва избора между две крайни решения и винаги да търси трети вариант. Въпреки това, отказът му да признае, че нещата опират все пак до избор между това да застане на страната на Буш и да запази позицията на Великобритания в Европа, ни доведе до изолация в рамките на трансатлантическите отношения.

Ако премиерът иска да върне на Великобритания положението на първостепенен фактор в европейската политика, той трябва да приеме, че сближаването с Европа по дефиниция означава увеличаване на дистанцията със САЩ.

По БТА

*- Авторът е бивш външен министър на Великобритания в периода 1997 г. и 2001 г. и председател на Камарата на общините до оставката му през март, предизвикана от несъгласието му с политиката на Тони Блеър по иракската криза.