Вината за "мигрантската криза" е на националните политици, а не на ЕС

Вината за "мигрантската криза" е на националните  политици, а не на ЕС

Днес в Европа няма широкомащабен проблем, а вътрешнополитически проблеми, при които темата за мигрантите се експлоатира.

"Парите трябва да са за нови работни места, а не за крави". Още през 2005 г. Тони Блеър искаше нов Европейски съюз: повече инвестиции, изследователска работа, иновации и обучение, вместо над 40 процента от бюджета да се харчи (какъвто в определена степен е случаят и днес) за селскостопанския сектор, който дава работа на едва 5 на сто от работната сила. Трудно е това да бъде оспорено; ЕС изглежда все по-отдалечен от проблемите, пред които са изправени неговите граждани. Дали обаче проблемът е самият ЕС или начинът, по който националните политици и правителства прилагат различните политики?
 
Да вземем срещата на Европейския съвет в четвъртък и петък тази седмица. Настроени сме за сблъсък по мигрантската политика. Залогът е много голям: принципите на ЕС за солидарност и зачитане на човешките права.
 
Издигането на стени, за да се държат имигрантите на разстояние, е не само неморално, то заплашва свободното движение на стоки и хора вътре в блока. Излага на риск от взривяване Шенгенското споразумение за движение без паспорти, едно от знаковите постижения на ЕС. Тъй като популистките формации набират сила, битката ще бъде трудна.
 
Сега самите основи на ЕС са поставени под съмнение. Това ли е ЕС, който гражданите наистина искат?
 
Разбира се, ЕС не успя да предусети обхвата на мигрантската криза от 2015 г. Днешният печален ход на събитията обаче е свързан повече с това как националните политици се държат, отколкото със самия Европейски проект.
 
Политиците трябва да обяснят сложността на миграцията вместо да насърчават безпокойството и да тревожат гражданите. В исторически план самата тъкан на Европа е създадена вследствие от стогодишни движения на цялото население на отделни държави. Щом като има толкова много отчаяни хора, които днес се местят в търсене на сигурност или просто на по-добър живот, миграцията не може да бъде справя просто така.
 
Вместо това тя трябва да бъде управлявана.
 
Съществува обаче очевидно несъответствие между това, което Европейската комисия предлага, и онова, което националните правителства са готови да направят. Например, институциите в Брюксел публикуваха план за Африка, който призовава за изразходване на 32 млрд. евро за срок от 6 години и концентрация по-конкретно върху инфраструктурата. Дали лидерите на страните от ЕС ще го приемат, въпреки че това си е чист минимум? Или ще се опитат да поемат по по-лекия път на издигане на стени и бариери, за да успокоят страховете, които те самите разпалват?
 
Погледнете фактите: броят на мигрантите, които пристигат в Европа по море, е спаднал драматично - в Италия с над 70 процента в сравнение с миналата година. Тази реалност обаче остава почти незабелязана. Сега в Европа няма широкомащабна мигрантска криза. Вместо това наблюдаваме вътрешнополитически кризи, при които темата за миграцията се експлоатира от демагози.
 
Образът на Европа страда в резултат от разклащанията между две последователни кризи. Почти забравяме, че основополагащата амбиция на ЕС всъщност е постигната. Издигната беше величествена обща архитектура след опустошението от войната през 20-и век, изградена беше на етапи, благодарение на визионерството на шепа велики политически лидери.
 
Сега ентусиазмът от тези ранни дни избледнява и това, което остава от Съюза, е сложна институционална система, която стъпва върху ценностите, които не винаги са уважавани. От 1950 г. пътят към Европа беше строен стъпка по стъпка. Най-напред беше Общността за въглища и стомана (насочена към избягване на риска от тайно превъоръжаване, както беше правила Германия в периода между двете войни); после дойдоха Общият пазар, Европарламентът и Еврокомисията; след това еврото, премахването на вътрешните граници и опитите за изковаване на обща политика по външните работи и отбраната. 
 
Всеки път, когато този процес на европейско обединение изпадаше в застой, ставаше по-ясна необходимостта от по-добро управление. Но вместо това националният егоизъм се преобрази в тигрите близнаци на национализма и популизма, а гражданите, които очакват Европа да задоволи нуждите, които техните правителства не са удовлетворили (сигурност, работни места и благосъстояние), са разочаровани. Емоционално те все още очакват нещо повече.
 
Европа, независимо дали ни харесва, е навлязла дълбоко в съвестта ни. Дълбоката ярост на привържениците на оставането на Великобритания в ЕС е само един пример. За мнозина Европа олицетворява надеждата за тяхното лично бъдеще, както и за страната им: надеждата, че "Европа" ще е в състояние да направи повече и да управлява по-добре от националните елити. Това със сигурност беше вярно в моята страна, Италия. 
 
Естествено, елитите, които вземат решения за Европа, са същите, които решават всичко на национално равнище. Вътре в сложната и сега обтегната институционална структура държавите членки често са тази, които вземат решения: това става в Европейския съвет и Съвета на ЕС, при системата на гласуване с квалифицирано мнозинство. Деликатните решения често трябва да се взимат с пълно единодушие, което дава на всяка държава право на вето.
 
Господството на националната държава също донякъде обяснява защо на нуждите на гражданите - за работни места и социална политика - не се отделя достатъчно внимание. Да вземем Договора от Маастрихт. Той беше използван основно в името на строгите икономически и финансови мерки - тема, която е близка до сърцето на консервативната Европейска народна партия, която дълго време действаше като фактически управник в Брюксел.
 
Това до голяма степен превърна еврозоната в плашило за хората, които ги е грижа за социалната справедливост. Но ето какво: от Договора от Маастрихт бяха приложени само параметрите на бюджетният дефицит и БВП. Компонентите в него, концентрирани върху социалната политика, бяха оставени да линеят. Кой днес осъзнава, че Лисабонският договор, в член 3, говори за цели, свързани със социалния напредък и икономическия растеж, и че в него дори се говори за пълна заетост?
 
Ако искаме да разберем корените на нашите нещастия навсякъде в Европа, трябва да се вгледаме по-отблизо в начина, по който националните политици тълкуват договорите на Съюза.
 
Техните социални амбиции изглежда са изчезнали, точно както принципите за даване на убежище са оспорвани от национални лидери. Вина носи вътрешната политика на държавите, а не самият ЕС, чиято архитектура трябва да бъде подобрена и укрепена, но тези политики може да бъдат променени. Нека не търсим толкова кусури у ЕС. Той е несъвършен, но много от нещата, които са се объркали, са резултат от решения или подходи на национално равнище. Превръщането на ЕС в изкупителна жертва е част от отприщената в наши дни лудост. 
 
По БТА.
Още по темата
Още от Европа