Влияние в далечната чужбина

Последните събития около доставките на енергоносители и бъдещето на Косово ни показват една Русия, окуражена да диктува европейската политика. Стратегията на Москва спрямо Европейския съюз има три основни елемента: разрушаване на консенсуса в ЕС, придобиване на влияние над ключови държави и предотвратяване на по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС.

В знаковата си реч на мюнхенската конференция за сигурността през февруари президентът Владимир Путин обяви приоритетите си: да намали ефективността на международните организации, които спъват експанзионистичните амбиции на Москва, и да върне на Русия статута на велика сила. Централизираният контрол над растящите енергийни печалби позволи на Кремъл да засили преследването на тези цели.

Москва извлича огромна полза от липсата на съгласувана европейска политика спрямо Русия. Съществуват формални механизми за регулиране на отношенията, но те са ограничени, когато държавите не могат да се споразумеят за детайлите, както се видя с провала на подновяването на Споразумението за партньорство и сътрудничество между ЕС и Русия. Политическите различия са най-очевидни между новите членове на ЕС в Източна Европа и правителствата на Франция, Германия и Италия. Докато първите се страхуват от възраждането на Русия и искат влиянието на Кремъл да бъде ограничено, то вторите се страхуват от провокирането на спор с Москва. 

За Париж, Берлин и Рим търговският прагматизъм надделяват над геополитическите съображения, което намалява ефективността на всяка единна политика на ЕС. За Москва увеличаването на енергийните доставки и бизнес в чужбина, особено в сферата на стратегическата инфраструктура, означава увеличаване на политическото ѝ влияние в ключови европейски столици. А нарастването на енергийната зависимост на Европа от Русия ще неутрализира всеки опит за единен отговор на политиката на Москва.

Има няколко красноречиви примера как Русия използва противоречията в ЕС. Проектът за газопровода “Северен поток” по дъното на Балтийско море, договорен между Русия и Германия без консенсус в ЕС, е въплъщение на руския подход. “Северен поток” преследва четири цели: да ограничи транзита на руски енергоносители през Централна Европа; да задълбочи зависимостта на Западна Европа от Русия; да предизвика спор между Германия и Полша; и да маргинализира в ЕС поляците и прибалтийците, като ги представя за непоправими русофоби.

Кремъл не само манипулира разногласията между старите и новите членове на ЕС. Той също така се стреми да не позволи на новите членове на ЕС да изработят единна политика. Унгария и България станаха основните му цели между бившите съветски сателити. Кремъл използва старите персонални връзки със социалистите в правителствата на тези страни, за да строи тръбопроводи и разпределителни центрове, които ще попречат на енергийната диверсификация на Европа.

Социалистическото правителство в Унгария реши да подкрепи продължаването на газопровода “Син поток”, преминаващ през територията на Турция и контролиран от “Газпром”, който ще доставя под руски контрол каспийски газ за ЕС. Ако този проект бъде осъществен, той може да погребе европейския проект за тръбопровода Набуко, смятан за най-важното средство срещу прекомерната зависимост от руския газ. Будапеща беше съблазнена от изгледа за добри печалби, тъй като Москва обещава да превърне Унгария в европейски разпределителен център на каспийския газ.

На Балканите Кремъл разширява контрола си върху енергийната инфраструктура на България и Гърция и така изплита още една паяжина за ЕС. В средата на март министър-председателите на България и Гърция подписаха с Путин споразумение за започването на строителство на нефтопровода Бургас-Александруполис. Руски консорциум, в който влиза “Газпром”, ще притежава 51% от акциите на тръбопровода, а България и Гърция си поделят останалите 49%.

Целта е да бъдат направени излишни алтернативните маршрути за доставки, като Русия засили контрола си върху европейските енергийни нужди. Тъй като пропускателната способност на Босфора е ограничена, имаше няколко предложения за доставки на нефт за ЕС през Балканския полуостров. Кремъл подкрепя маршрута през Гърция и България, той като смята София и Атина за по-сигурни политически партньори от другите балкански столици.

Предстоящите решения за окончателния статут на Косово дават на Москва допълнителна възможност да засили разногласията в ЕС и между Европа и Америка. Докато Вашингтон и някои европейски столици се опитват да дадат на Косово по-стабилен статут, руските представители се опитват да саботират най-рационалното решение. Те окуражават Сърбия да се противопоставя на независимостта на Косово като оспорва компетентността на специалния пратеник на ООН. В същото време Москва плаши с призрака на сепаратизма страни с големи национални малцинства като Испания и Словакия. 

Руската тактика да затруднява решаването на косовския въпрос преследва две цели. Първо, тя дава възможност на Кремъл да играе главна роля в решаването на проблемите на Европа, въпреки че е допринесъл много малко за укрепването на регионалната сигурност, политическите реформи или икономическия растеж. Второ, международните спорове за Косово са изгодни за Русия, защото пречат на Запада да стигне до консенсус за сдържането на руските амбиции в Черно море, Кавказ и Каспийския регион.

След като Русия извлече максимална изгода от отлагането на решението на Съвета за сигурност на ООН за окончателния статут на Косово, тя ще признае независимостта му. Така ще постигне още една стратегическа цел – засилване на влиянието на Москва в Молдова, Грузия и Украйна.

Русия едва ли ще признае пълната независимост на сепаратистките региони в Молдова - Приднестровието, и в Грузия - Абхазия и Южна Осетия. Вместо това тя ще използва проблемите, за да поддържа нестабилност в Молдова и Грузия и да ги държи извън ЕС и НАТО. Тя ще подклажда сепаратистките настроения в Крим, за да връща Украйна в своята орбита. Като пречи на създаването на по-широка европейска и трансатлантическа общност, Москва реализира “евразийската” алтернатива на демокрацията и трансатлантическата сигурност.  

Януш Бугайски е директор на програма “Нови европейски демокрации” на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон.