Войната на двете Украйни

Последните събития, разтърсили Украйна, а неотдавна и Русия, лесно могат да бъдат разбрани - разделено на две обществено мнение и неправомерна подкрепа, оказана на един от съществуващите лагери едновременно от сегашното правителство, от службите за сигурност и от руските власти в Москва. В действителност обаче, ако се вгледаме в дълбоко заложените сили, движещи украинската криза, нещата са много сложни.

Преди всичко сложна е самата украинска идентичност.Тъй като Украйна не съществува реално. Това ново наименование, което означава "периферия", беше предпочетено както от руските крайни националисти, така и от украинските им противници, не по-малко крайни националисти от тях, пред по-традиционното и по-истинско име "малка Русия" (Малорусия). Защото това старо наименование напомняше на всички, че историята на Русия беше започнала в Киев, а не на Север, но и че украинската идентичност, леко различаваща се в езиково отношение, е разновидност на руската идентичност, а не истински установена националност, вместила се трайно между Русия, Полша и южните славяни. И днес още руският език е много по-разпространен във всекидневния живот, особено в градовете, отколкото украинският, който се говори главно по селата в централната част на страната.

Но няма никаква нужда от стабилна история или география, ако съществува воля за идентифициране с някой исторически и културен проект. Ирландия, където английският език се използва за общуване, също както руският в Украйна, проявява не по-малко изразено желание да съществува извън Англия във всяко едно отношение, въпреки пълната ѝ културна близост и многовековна принадлежност към Обединеното кралство. Подобно чувство съществува в Западна Украйна, но то отслабва на Изток и на Юг.

Това, което най-парадоксално обединява днешна Украйна като полудържава, е съществуването на две мечти, несъвместими в действителност, но които с известни сътресения успяват да съжителстват в едно и също и еднакво желано пространство.

Първата мечта е на католиците униати в Украйна, с европейска култура, на времето прогермански ориентирани поради носталгия към Хабсургите, а днес обърнати към съвременна Полша и близките братовчеди - словаците. Тя се състои в стремеж за поетапно присъединяване към Европа, повличайки и останалите дисидентски републики в ОНД, по-специално румънска Молдова и иредентистка Грузия. Но тъй като западните украинци са привърженици на голяма Украйна, които дори искат тя да се простре отвъд и без това вече широките ѝ граници чак до териториите при Ставропол, те предпочетоха да останат в сегашната държава, макар и под властта на бившите комунисти, по-скоро русофили. При положение, че можеха по време на анархията през 1992-93 г. да пристъпят към раздяла по взаимно съгласие по чехословашки модел и да си възвърнат старата граница от времето на руските и австро-унгарските империи от преди 1914 г.

Уви, мечтата за голяма Украйна беше прекалено силна. Вярно, че традиционните комунисти, укрепили се в стария и напълно русифициран индустриален източен район Донбас, не проявяват по-малки амбиции в желанието си да запазят единни всички украински земи до Лвов и границата с Молдова и Румъния.

Макар и русофили, тези източни украинци винаги са били с амбицията да имат подобаваща роля в големия Съветски съюз. Те също щяха да приемат евентуално разделение на украинската територия като много тежка ампутация. С две несъвместими мечти, простиращи се на една единствена сцена, Украйна все пак оцеля. Засега.

За това бе достатъчно в централната част на страната около историческата столица Киев да се обособи политически център, съумял да намери компромисна формула между утвърждаването на украинската самоличност и запазването на привилегировани отношения с Москва. Този киевски център намери множество изразни средства, свеждащи се до една и съща компромисна формула в религиозен план: установяване на независим от Москва автокефален патриархат, но все пак православен и без никакво отношение с верните на Рим униати на Запад.

В идеологически план това е доста осезаемо утвърждаване на културния национализъм, но и на икономическия консерватизъм: останките от съветската промишлена система са много повече в Украйна, отколкото в Русия. В чисто политически план: обособяване на доста безформена коалиция от бивши бюрократи, произлизащи от единствената партия, от доста практични промишлени мениджъри и от няколко реформатори, всички обединени от волята да съхранят независим от Русия център за взимане на решения.

Президентът Леонид Кучма беше прекрасен символ на тази желана двойнственост. Бивш военен инженер, който произвеждаше най-съвършените междуконтинентални ракети в Днепропетровск по съветско време, той притежаваше всичко, за да спечели доверието на Москва. Още повече, че баща му - офицер от Червената армия - почива в гробището на героите от Ленинград от 1943 г. Но като културен украинец, убеден в необходимостта от отваряне на Запад, Кучма успя да забрави сподвижниците си, за да управлява с ловки маневри и противопоставяйки се на неща, внимателно избрани заедно с големия руски брат.

Ако не бяха пословичният му мързел и икономическата му неграмотност, присъща на инженерите от оръжейната индустрия, Кучма щеше да бъде идеалният президент, способен едновременно да се разбира с полските неокомунисти и да успокоява Москва, когато конфликтите леко прехвърлят допустимите граници. За жалост Кучма се оттегля от политическия живот и така поставя началото на нова и много опасна поляризация.

Защото и двамата кандидати за поста му са създадени от самия него и са странно приемливи за отделните си електорати. И двамата са били премиери. Юшченко е киевски инженер, посветен в пазарната икономика и убеден в необходимостта от радикални реформи като тези в Русия. Янукович, който е родом от Днепропетровск, също като Кучма, а впрочем и като Брежнев, е истински украинец, който говори отлично украински, а едновременно с това го подозират, че е пионка на Путин. След почти равните резултати от първия тур Кучма, Путин и местния КГБ хвърлиха всички сили, за да може той да победи. В същото време на първия тур той беше събрал толкова много гласове, че победата му стана почти достоверна.

Така че налице са всички условия за сблъсък, този път фронтален, между две Украйни, който ако не внимаваме, може да се превърне в сблъсък между нова разширена Европа и нова Русия на Путин. В Москва властва авторитарния централизъм, посткомунистическият фашизъм царува в Беларус на Лукашенко, защо либералната демокрация да няма шанс в Киев и Одеса? Нека не забравяме, че продължилата едно десетилетие стабилност на Украйна се дължеше и на отсъствието на истинска граница, което би било неприемливо за Русия.

Но тя почиваше и на фикцията за независимост, която също беше необходима. Би било прекрасно Европа да се заеме със задачата да помогне на Путин и на всички действащи лица в украинската криза да намерят заедно компромисен тон. За съжаление Европа е това, което е, а мъртвите души са много в Москва, в Киев и Лвов. Ако самоубийствената инерция вземе превес, не ще и съмнение, че трагедията на Балканите от 90-те години ще се окаже само предупредителен сигнал за много по-мащабна и може би дори по-кървава трагедия.

По БТА, със съкращения